Преди години, когато живеех в Берлин, в края на седмицата вземах брошурата с галерии „Арт Индекс Берлин“ и си правех подробна програма на всички откривания, които да посетя в петък вечер, както и на всички останали изложби, които да разгледам през уикенда. В последната седмица, преди да се върна окончателно в България, постигнах свой личен рекорд – успях да мина през 10 откривания в три различни квартала за една вечер. И то не какви да е откривания, а такива, за които стопроцентово знаех, че ще са интересни.

Последваха три години, в които живях в Пловдив. Колкото и градът да беше живнал тогава, истината е, че събития за съвременно изкуство имаше в най-добрия случай два пъти в месеца, като не броим септември. И така пристигаме в по-нови дни – в софийската ми ера. Миналата събота се прибрах вкъщи в късния следобед, излегнах се удобно в леглото и чак като се отпуснах, осъзнах, че всъщност съм адски, адски изморена. Следобедът ми беше минал в обикаляне по изложби и дори не бях успяла да видя всички, които исках. Седмица-две преди това отново имах такова обикаляне. Предния месец – също. Тази равносметка, комбинирана с пулсиращата болка в краката ми, красноречиво ми показа едно: в София се случват много неща и това не е инцидентно.

Новините обаче са не само добри. Фактът, че има много изложби, далеч не значи, че всички си заслужават. Да не говорим че в мнозинството си единственото общо, което имат със съвременното изкуство, е датата на раждане на авторите им – след психологическата граница 1930 г. Аз съм по принцип тревожна личност и това заключение ме разтревожи, а липсата на критика и оценка някъде в медиите (ама къде ли?) направо ме ужаси.

И ето ме тук. Не възлагайте големи надежди в тази рубрика да четете задълбочени и пространни критически статии, нито пък очаквайте хапливи коментари или класации. Тук чисто и просто ще ви представям впечатленията си от регулярните ми турове по галерии и музеи. И понеже не всичко е розово, животът не е лесен, не всяко изкуство е добро и не всички сме на едно мнение, ще ви представям и хубавите, и лошите изложби, влезли в полезрението ми по време на седмичните ми обиколки.

DOs

„Гравитация“ – изложба на Симеон Симеонов

Галерия „Структура“, 10 май – 9 юни

Симеон Симеонов си е Симеон Симеонов. Понякога може да ти хареса повече, друг път – по-малко, но общо взето, от него не може да се очаква пълно разочарование. Като за изложба в новата мегагалерия на София очаквах мащаб и смели експерименти. Вместо това обаче Симеонов представя една изключително деликатна изложба с предимно малки работи на стена, които могат да накарат зрителя сериозно да се усъмни в материалността на платното. Неравности, белези, следи от минали срещи с други материи или въздушни силуети на неуловими предмети. Особено прекрасни са работите, в които Симеонов смесва материалите (платно и пореста пяна), а те парадоксално остават в съвършен синхрон и едновременно с това в неразрешим конфликт.

Но за мен, без съмнение, центърът в изложбата си остава черното петно в страничното помещение. Вече преминал през основното пространство на галерията, човек знае какво да очаква от новопоявилата се черна материя. Платното започва сякаш да пулсира, докато очите трескаво търсят неравност или друга неизправност, която да аргументира на пръв поглед съвършено гладката и черна повърхност. И ето го там – точно в центъра се крие малко изпъкнало кръгче, което мами окото, появява се и изчезва при всяко движение в пространството.

Единствено голямата инсталация на фронталната стена в галерията за мен остава извън иначе много позитивното ми впечатление от изложбата. Но може би тя е необходимият дискомфорт, за да превърне изложбата в нещо повече от чисто естетическо и ефимерно изживяване.

Видео Европа за всеки

Прожекции в подлеза под сградата „Царевец“ на Орлов мост, 23 април – 31 май

Минаха вече три от общо четирите седмици на проекта „Видео Европа за всеки“ на Института за съвременно изкуство – София. Концепцията звучи малко ретро, вече видяно, казано, направено – изкуство в софийските подлези, в които търговският живот бавно, но сигурно загива. Но истината е, че „Видео Европа за всеки“ е единственото арт събитие, което в последно време толкова ме е ентусиазирало и развълнувало.

Форматът на нощни прожекции в подлеза на Орлов мост е просто страхотен. Усещаш го, когато си там, на място, гледаш и виждаш странните и объркани погледи на случайните минувачи, по-смелите от които също се нареждат до теб в редичка, за да попият.

От селекцията на видеа дотук имаше просто жестоки попадения. В първата седмица на проекта това беше „Избери“ на Чиприан Мурешан от Румъния. Във видеото малко момче смесва пепси и кока-кола и пие. Нещо толкова просто и едни нищо и никакви 45 секунди, които сякаш синтезират почудата от срещата с върлия капитализъм през 90-те. Фаворитът ми от последната серия видеа беше на любимо-омразния Артур Жмийевски, който по уникален начин успява хем да те отврати и отблъсне, хем да му се възхищаваш и да му благодариш за това.

Но ако има видео от серията, което ми донесе неописуема наслада и тя ме държеше дни наред, това беше „Дебела котка умира от инфаркт в Чикаго“ на Фернандо Санчес Кастийо. В работата отчупена бронзова глава от паметник преживява едно необикновено сюрреалистично пътешествие по улиците на града, публични сгради, крайградски складове и ниви. И може би все пак това шантаво пътешествие далеч не е по-странно от реалността, с която се сблъскват паметниците при смяна на режимите…

DO or DON’T?

„Тухла по тухла“ – изложба на Александър Вълчев

Галерия „Аросита“, 9 – 25 май

Отдавна чакам Александър Вълчев да „преодолее“ кашоните и ето че явно моментът е дошъл. Но още по-хубавото в изложбата му в „Аросита“ е, че тя представя един осъзнат и планиран преход, използващ за изходна точка голяма рисунка върху картон, поставена в центъра на пространството. Оттам нататък той продължава „тухла по тухла“ с различни работи в групи от по четири. Особено интересни са текстовете, които имат не обяснителна функция, а по-скоро са произведения в самата изложба. Вълчев пише своята кратка концепция и тя получава отговори или „ремикси“ от Вера Млечевска и Антон Терзиев. Макар и да не е любимата ми изложба за сезона, със сигурност очаквам с нетърпение какво ще е следващото от Вълчев.

Изложбата беше обаче и повод за размишления в друга посока. Не защо в „Аросита“ изложбите се сменят като на забързан каданс. Нито пък защо така и не направят един ремонт и не махнат нишите в стената, подходящи повече за магазин за сувенири. А по-скоро защо галеристите в София продължават да си мислят, че е признак на престиж стените в галерията да са налепени с етикетчета в сигнално червено – знак за това кои работи са продадени. Ами не е престижно. Изглежда си просто евтино и пречи.

DON’Ts

Послания в хартия

One Monev Gallery, 9 – 22 май

Ако вярваме на текста към изложбата „Послания в хартия“ с неизвестен автор, хартиеното изкуство е невъобразимо ново, иновативно и непознато в България. Силно вероятно е аз да съм твърде консервативна, но това, с което се сблъсках в One Monev Gallery, не ми се стори нито ново, нито иновативно, нито пък съвременно. Изложбата в рамките на „София Хартиен Фест“ обаче ме накара за пореден път да се замисля дали все още има смисъл и нужда от силно специализирани фестивали и биеналета с фокус върху определена медия, техника или материал.

„Облак, сянка“ – изложба на Капка Кънева

Галерия „Ракурси“, 10 – 26 май

Хартиената тема (за мой ужас) продължава и в галерия „Ракурси“ с изложбата на Капка Кънева, чиято работа по принцип много харесвам, когато става дума за книги и илюстрация. Но не и в галериен контекст. В изложбата си тя не успява да изнесе работите над симпатичното и очарователното, което обаче не съм сигурна, че е на мястото си в галерия като „Ракурси“.

Имаше още няколко DON’Ts, но изложбите в повечето галерии в София са толкова мимолетни, че преди да напишеш нещо за тях, те вече са разпродадени и заместени с нови, които чакат да се окичат с червени лепенки. Също така има и много други изложби, които според мен биха имали достойно място тук, но сметнах, че авторите, кураторите и галериите им живеят в друго време, което мен така или иначе не ме вълнува, а и не разбирам от него, така че просто замълчавам…

Заглавна снимка (вляво): Светослав Тодоров
Произведение от заглавна снимка (вдясно): Симеон Симеонов от галерия „Структура“