Понякога съдбата така подрежда нещата, че календарите на галериите се припокриват и накуп се откриват всички изложби за месеца. Миналата седмица беше именно такъв трескав вернисажен период, в който в почти всички по-интересни (за мен) галерии се откриха изложби на млади и утвърдени, познати и непознати художници и куратори. Докато към едни вниманието ми се прикова заради изкуството в тях, други по-скоро ме занимават с разнообразните и невинаги приятни въпроси, които пораждат.

DOs

„Павилион на утрешния ден“

Галерия „Кредо Бонум“, 17 май – 16 юни

„Павилион на утрешния ден“ е изложбата по случай 12-годишнината на фондация „Кредо Бонум“. В началото липсата на футуристично-фаталистки визии за апокалипсис, изчерпване на природните ресурси или завладяване на света от роботи малко учудва. Именно в бягството от тези до болка познати клишета, които постоянно се предъвкват – къде популистко-мелодраматично, къде интелектуално-назидателно, е и най-голямото предимство на тази изложба с куратори колектива на Credo Bonum. Вместо прогнози за не особено светлото бъдеще, изложбата представя въпросите, които ще ни вълнуват утре. Питанията и търсенията на участващите художници са разнообразни и разнопосочни – от комуникацията между хората, през мястото на аналоговите медии за изграждането на естетиката на бъдещето, през авторското право, до самото ни усещане за бъдеще.

Така например Станимир Генов представя впечатляваща инсталация, включваща текстилни форми, огледала, отражения и сенки, с които успява да създаде необикновено пространствено усещане за живописта. Марта Джурина пък участва с аналогови принтове, които паралелно (или буквално срещуположно на Генов) представят една съвсем нова визия и техника на живописване. Вито Валентинов продължава серията си от свръхестетизирани, псевдонаучни интерактивни инсталации, в които изследва начина на общуване между хората. Ако досега винаги по нещо ми е липсвало в проектите му, този път той успява да изведе инсталацията отвъд интеракцията с публиката и да направи една изключително естетска и изпипана до съвършенство инсталация.

„Анонимнo присъствиe“ – изложба на Станислава Иванова

Галерия „Васка Емануилова“, 16 май – 10 юни

След силна година за програмата за млади автори на галерия „Васка Емануилова“, в последно време не се чуваше много за нея. Всъщност за настоящата изложба, която също се откри миналата седмица, също не се чу много. А внимание тя със сигурност заслужава, защото Станислава Иванова представя един много стойностен проект в резултат на двукратното ѝ участие в проекта „Опити“, в който Владия Михайлова работи с млади художници и специалисти от сферата на скулптурата, архитектурата и урбанизма.

„Анонимно присъствие“ представя изследването на Станислава Иванова за парк „Заимов“ и неговата история и настояще като скулптурен парк. Централно място заема творбата „Леяр“ на Величко Илиев, която по неведоми пътища се оказва осакатена и от години стои с липсващи части. Дали ще „довършва“ произведението на Илиев, дали ще търси други безследно изчезнали творби, или ще анализира сблъсъка на градската графити култура с публичната скулптура, Иванова проявява въображение, любопитство и способност за умело боравене с факти и фикция. Изложбата е изключително увлекателна и е силно препоръчително посещението ѝ да прелее в разходка из самия парк.

И все пак според мен проектът съвсем спокойно можеше да се лиши от инициативата на име „Гражданско действие“. Това са листи по стените на малкото помещение в галерията, на които посетителите могат да отговорят на зададени въпроси за парка и скулптурите в него…

„Олимпия“ – изложба на Алдо Джианоти

САМСИ – Музей за съвременно изкуство, 3 май – 10 юни

Не ми се случва често да харесам нещо в САМСИ, но ето че сега този случай ми се удаде! Изложбата „Олимпия“ на Алдо Джианоти е едно изключително свежо и ободряващо събитие. Със своите забавни дълги рисунки и „модифицирани“ спортни атрибути Джианоти поставя спортната тема като отправна точка за размисъл за конкуренцията и съревнованието между хората и в политиката; за неравенството и за това какво значи победа, или да си най-добър.

Най-голямото достойнство на изложбата обаче е друго. След дългогодишни предимно несполучливи опити за овладяване на странното изложбено пространство на „музея“, най-сетне някой успя. Джианоти превръща продълговатото помещение в писта за бягане, което, оказва се, функционира доста по-добре от традиционното решение за окачване на картини пред щорите на прозорците.

DONTs

„Обект на безпокойство“ – изложба на Мартин Пенев

Swimming Pool, 17 май – 24 юни

Ако в последните година-две се интересувате, дори и спорадично, от съвременно изкуство, няма как да ви е убягнало името на Мартин Пенев – млад автор, който експанзивно се налага като една от големите млади надежди на родната сцена. И наистина е млад и много интересен, а освен това и активен. Може би дори твърде активен.

От началото на годината Пенев имаше (поне доколкото аз следя) 2–3 групови участия, а сега е третата му самостоятелна изложба. Повтарям – само от началото на годината. Първата беше през февруари в The Fridge (за която аз самата работих с него), последва „Непредвидено“ в ИСИ – София с куратор Яра Бубнова, а сега и „Обект на безпокойство“ в Swimming Pool с куратор Виктория Драганова.

Цялата тази шеметна продукция на нови работи и изложби, която влезе в ускорено темпо още през 2017-та, все някога трябваше да достигне точката си на насищане. И колкото и да ми е неприятно да го призная, защото много го харесвам, май този момент настъпи за Мартин Пенев.

„Обект на безпокойство“ не показва нищо ново от иначе безкрайно развинтеното въображение на художника. Отново имаме плюшени маси, притиснати и прищипани от въжета и пръчки, също като в предходната му изложба в ИСИ. Разликата е вдигането в мащаб. Всъщност работата пасва перфектно в пространството на Swimming Pool. Това обаче не стига просто защото вече сме го виждали и остава болезнена нужда за още.

Именно дразнещото чувство за недостатъчност продължава и във външната част на изложбата. С веещите се златни знамена навън Пенев явно прави опит да „завоюва“ територията на великолепната тераса на Swimming Pool и да я подчини на собствения си замисъл. Вместо това обаче знамената се губят в силно наситената среда и остават просто един непонятен, но пък красив детайл (особено по залез слънце).

„Опит извън тялото“ – изложба на Петер Цанев

Галерия +359, 17 май – 18 юни

Петер Цанев е автор с много специфична и деликатна естетика, когото следя с огромен интерес. Ще си спестя суперлативите, за да избегна куртоазията, и ще се върна към въпроса по-горе по повод Мартин Пенев – има ли лимит художествената продуктивност и къде е точката на насищане?

По-малко от месец след края на изложбата му „Екскурсивни обекти“ в „Кредо Бонум“, Цанев представя „Опит извън тялото“ във Водната кула. Къде е новото, къде е натрупването и надграждането? Макар и създаден специално за галерията, проектът някак не успява да овладее пространството, показва само вече добре познати подходи и не изненадва с нищо ново.

„Спорът за реалността“ – кураторски проект на Кирил Василев, Станислав Памукчиев и Петер Цанев

Изложбена зала „Райко Алексиев“, София, 16 май – 18 юни

Изложбата в „Райко Алексиев“ е втора част на мащабния и много амбициозен проект на Кирил Василев, Станислав Памукчиев и Петер Цанев. Първата част се състоя миналата година в изложбените зали на ул. „Шипка“ 6, София. Тогава два от етажите бяха заети с произведенията на десетки автори от различни поколения. И ако тогава осезаемо липсваха най-младите и актуални позиции, ето че настоящото продължение на проекта акцентира именно върху новото поколение художници.

На входа на изложбата стои кратък текст от кураторите Кирил Василев, Станислав Памукчиев и Петер Цанев, който обяснява концепцията по следния начин:

Изложбата представя как най-младите български художници […] интерпретират различните реалности, които днес имат потенциал да легитимират един или друг модел на художествена репрезентация.

На пръв поглед звучи кратко и ясно. Но колкото повече се замислях и особено след като разгледах изложбата, дълбоко се усъмних, че разбирам идеята, целта и принципа на подбор на творбите.

Имам още редица въпроси относно самата подредба на изложбата. Защо например работите на Анатолий Йончев са скрити при охраната, или защо скулптурата на Стефан Иванов е толкова ощетена откъм пространство и видимост? Може би е дребнаво и формалистко?

Аз смятам обаче, че трябва да говорим не само за концепциите, идеите и цялостното творчество на авторите, не само да преразказваме творби и истории, а да говорим и конкретно за изложбите, включително и как са подредени. А тук, в „Спорът за реалността“, има някои сериозни проблеми, които не само смущават разработването на концепцията (каквато и всъщност да е тя), но и вредят на самите произведения, лишавайки ги от възможността да говорят и да се включат в общия наратив.

Друг проблем, който също може да изглежда твърде формалистки, но някак ми се струва важен, е този за повторението и твърде честото показване на едни и същи произведения. Така например е леко фрапиращо да влезеш в „Райко Алексиев“ и за втори път за последните три месеца да видиш скулптурата на крава на Антон Цанев (предишното ѝ показване беше в изложбата „Гонене на зли духове“, а миналата година беше и в самостоятелната му изложба във „Васка Емануилова“). В същата зала и дори на приблизително същата позиция е била и работата на Теодор Добрев, но тук поне времевата дистанция е по-голяма (творбата е представена в изложбата „Без дистанция“ през 2015 г.).

Една работа, разбира се, може да се вписва по различен начин в различен контекст, може да печели нови значения и интерпретации. Но кураторите трябва да знаят и кога тя вече трябва да излезе от обращение. А ако не те, то струва ми се, художниците трябва да решат за себе си как се представят на иначе малката публика за съвременно изкуство в София.

Заглавна снимка (вляво): Светослав Тодоров
Произведение от заглавна снимка (вдясно): Радина Ганчева