На второ четене: „Другата ръка“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Другата ръка“ от Крис Клийв

превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU, 2015

Пчеличка е 16-годишна бежанка от Нигерия, дошла в Англия по нелегален път. Тя прекарва две години в „център за временно настаняване“ – нелоша фраза, която означава затвор за хора без престъпление и без срок за освобождаване или депортиране. Основната ѝ цел в центъра: да оцелее и да се научи да говори английски като кралицата. Надява се така да ѝ позволят да остане в страната. Знае, че няма да е достатъчен аргументът, че ако се върне, ще бъде убита, защото е била свидетел на престъпления в нефтените конфликти в родината си.

Когато излиза от центъра след бюрократичен миш-маш и все още с нелегален статут, Пчеличка е заменила дори истинското си име, защото е станало твърде опасно. Всичко, което тя има в този момент пред портите, е един адрес в лондонско предградие. Тук се появява и втората главна героиня, която разказва другата половина на историята: Сара е на 32, главен редактор в модно списание и в началото на книгата губи съпруга си. Заради това трябва да се грижи сама за 4-годишния им син, който отказва да свали костюма си на Батман.

Какво свързва тези две жени във възел?

На части долавяме ужаса от историята, която се развива на един плаж в Нигерия: Сара и мъжът ѝ са на почивка там в опит да спасят брака си. Един замах на мачете, един избор, който всеки трябва да направи – историята е ужасяваща, но се разкрива така бавно, че ще е грешка да се разкаже тук. Ето обаче нещо, което може да се разкаже: в един момент, вече в Англия, двете жени слагат ръцете си една върху друга. На лявата ръка на Сара липсват две фаланги от средния пръст. В докосването им, по-интимно от ръкостискане, отдолу се вижда ръката на Пчеличка. Пътищата на тези две жени се преплитат. Някои загуби прозират, за да срещнат реалността в присъствието на другата.

Впрочем в книгата мъжете липсват оглушително. Дори когато ги има, са там, за да променят живота на жените край тях – никога не са главни действащи лица. Тяхното присъствие обаче е онова, от което да те е страх. Пчеличка предупреждава:

В живота мъжете могат да ви причинят такива неща, че вярвайте ми, по-добре да се самоубиете предварително. Осъзнаете ли го, очите ви започват да шарят насам-натам безспир, да дебнат за момента, когато мъжете ще дойдат.

Фразата „мъжете ще дойдат“ се превръща в напевен ритъм на безпокойствие и очакване. В книгата обаче двете жени проявяват сила и опит – дори Сара, която в началото изглежда повърхностна с възгледите си за света, в крайна сметка преживява промяна. Едно момиче, което се опитва да оцелее в крайна ситуация, и една жена, която събира парчетата на живота си, ще трябва да се изправят пред въпроса за личната отговорност в срещата с другия.

Кои са мъжете, които ще дойдат, е въпрос с много отговори. В един момент на излизане от лагера за бежанци Пчеличка се среща с англичанин, който е решен да помогне. Той се възмущава от системата: „Лявата ръка не знае какво прави дясната.“ Бюрокрацията играе важна роля, наистина без да знае какво прави. Агентите с подписите върху заповедта за депортация може да са също толкова отговорни за убийство, колкото и войниците с мачете в нефтените находища – смразяващ паралел.

Авторът е находчив в подбирането и развиването на недвусмислени образи, които силно влияят на читателя. Когато излиза от центъра, Пчеличка е с три други момичета. Някои са маниакално решени да оцелеят, други – неспособни да продължат напред. Пчеличка им обяснява защо се смее на бодливата тел.

Разбираш ли, погледни нас, момичетата. Аз и бельото ми в прозрачна найлонова торбичка, ти и джапанките ти, това момиче с красивото жълто сари и другата с документите. Приличаме ли на хора, способни да се прехвърлят през тази ограда? Казвам ви, момичета, дори да махнат бодливата тел и да наредят монети и прясно манго най-отгоре, ние пак няма да можем да се покатерим.

Нейната събеседничка тук ѝ напомня: бодливата тел не е да държи тях вътре, а да не позволява на другите да влизат в лагера, където могат да пуснат на свобода параноята и страха си от бежанците.

Целият този мрак е пронизван редовно от хумора на Пчеличка. В края на книгата стои нигерийска поговорка: „Ако лицето ти е подпухнало от жестоките удари на живота, усмихни се и си представяй, че си дебел.“ Точно такива фрази очевидно са повлиявали на автора в неговата изобретателност да търси хумор, който да показва сила на духа, без да загърбва тежестта на случилото се.

Тези неща са силните черти в книга, на която обаче отчаяно ѝ е липсвал наблюдателен редактор (сестрата и майката на Сара не коментират защо внезапно се появява непознато нигерийско момиче в къщата ѝ; Пчеличка разказва дълго, че вижда лед за пръв път, когато всъщност го вижда за втори; внимателно тъканата нишка, че във всяка ситуация тя търси как да се самоубие, ако дойдат мъжете, в един момент просто изчезва).

По дефиниция не е лесно да се пише по трудни теми като нелегалната емиграция, моралната отговорност да се защитаваме един друг и всекидневието на ръба на оцеляването. Крис Клийв казва в интервюто, поместено в края на българското издание: „Целта ми с този роман беше да напиша достъпна история върху една сериозна тема.“ Достатъчно добра цел.

Появява се проблем обаче, когато критиката започва да твърди, че книгата е шедьовър или че ще промени живота ви – явно с идеята, че до момента никога не сте мислили за проблемите на бежанците от рискови райони. Често се случва именно с достъпни истории като тази и може да е разочароващо да се срещнете с нея, ако имате подобни очаквания. Затова инстинктът ми подсказва да препоръчвам „Другата ръка“ все пак внимателно.

Романът е добър, езикът е поетичен, чете се задъхано, особено в моментите, в които безшевно преминава в трилър, а после се връща обратно. Помага да се мисли за определени теми, вярно е, но и е само началото на дълъг разговор. Впрочем затова и авторът дава списък с линкове и документи, в които може да се зарови човек, ако след шока на финала се усети длъжен да знае повече.

Да се шокираш от тази история не е трудно, защото е кървава и болезнена; далеч е обаче от емоционална манипулация, защото е човешка и пълна с хумор. Основната част от всичко това е изкарано на раменете на Пчеличка – със силата и волята си да оцелее нейният образ остава да живее в съзнанието ти.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. ICU, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.