„Мажат бравите на вратите с чума, това е заговор срещу бедните.“ Епидемиите в човешката история

96-годишният Джеймс С. ясно си спомня испанския грип от 1918 г., когато е бил на 8 години. Училищата и театрите са затворени, танците и други обществени събития са забранени. На Джеймс дори не му позволяват да отиде до детската площадка – баща му се страхува, че ще се разболее. Църковните служби са отменени въпреки протестите на духовниците. Джеймс помни боровите ковчези в преддверието на дома им, в които лежат телата на майка му и по-малката му сестра. Всичко става толкова бързо – хората се разболяват сутринта и до вечерта си отиват. Страхът ги държи по домовете, казва той, и въпреки това се налага властите да глобяват инфектираните, които са навън – болните отказват да си стоят у дома.

Историята на Джеймс разказва клиничният психолог Стивън Тейлър в книгата си „Психология на пандемиите“, в която описва хронологията на здравните кризи, техните психологически последствия и как да се подготвим за следващо подобно събитие. Но освен клиничен опит за реакциите на човешката психика в условия на криза, книгата му съдържа и друг интересен елемент – забравени истории от живия живот, които в други времена биха ни разсмели или изумили, ако днес не ги преживявахме наново.

„Конспирациите, свързани с медицината, вредят на усилията за ваксиниране на населението и захранват страховете. Затова подобни теории трябва да бъдат адресирани по време на следващата пандемия“, пише Тейлър в книгата си, публикувана през 2019 г. Но кои са историческите предпоставки, които навеждат на това заключение? Започваме с далечното минало.

Чумата

Към XVI в. чумните епидемии са познати до болка в Европа и се появяват циклично на 15–20 години, като печално известния пример – Черната смърт, от която загива една трета от населението на континента още през Средновековието. Дори в по-късни периоди ситуацията не се подобрява: малкото френско градче Дин губи 85% от жителите си вследствие на чумата през 1629 г., а епидемията в Лондон от 1665 г. убива една пета от населението.

Докато през 1576 г. в Италия върлува чумна епидемия, в град Падуа циркулира брошура, според която злонамерени хора разпространяват болестта чрез дрехите си и чрез помади, които мажат по бравите на вратите. През 1587 г. римски лекар пише, че чумата предизвиква спречквания сред населението, които прерастват в заговори срещу властта и бунтове. Домовете, а често и самите тела на починалите са ограбвани от живите. Икономическите последствия от пандемиите също са познати на историята – текстилната индустрия във Венеция пострадва тежко през 1575–1578 г., когато търговците затварят магазините, а някои дори бягат в провинцията. Безработицата води до борба за ресурси, която често включва сбивания за вещите на починалите, цитира Тейлър, позовавайки се на историка от Глазгоуския университет Самюел К. Коен-младши.

Карантините – както недоволството от тях и неподчинението на правилата – също са част от ежедневието на средновековните жители. Патрули следят за болни по улиците, за да ги изпратят в специализирани болници, а вещите им се изгарят, след което домовете им се дезинфекцират и затварят, често със семействата на заразения вътре. Затова хората не докладват случаи на чума на властите, макар и нарушението да се наказва с връзване на ръцете и провесване за китките. Да криеш болния си роднина или колега става цяло изкуство.

И игрите на властта с общественото здраве също не са нищо ново под слънцето. През 1770 г., за да опазят международната търговия, руските власти отричат съществуването на епидемия от бубонна чума – останала в историята дотогава като най-пагубното огнище на заразата след Черната смърт. Д-р Атанасиос Шафонски е първият московски лекар, диагностицирал чумата и предупредил за потенциалната заплаха. За благодарност обществеността го залива с безпощадна критика и отрицание, но все пак накрая отцепват болницата му.

„Описани са обичайните ужасяващи сцени, с които се отличават повечето исторически епидемии – мъртвите и умиращите са изоставени от близките си, телата са изхвърлени на улицата, болните изпълзяват от домовете си и умират на пътя. Властите са на ръба на силите си. След като не успяват да убедят гражданите да се притекат на помощ, те прибягват до услугите на престъпници, осъдени на смърт или с тежки наказания, които събират и погребват изоставените тела. Същите хора стават служители в болниците и карантинните станции, от които първоначалните работници са избягали, често до последния човек. Други методи за запълване на тези служби са още по-оригинални. Всички граждани, уличени в опити тайно да избягат от карантината или да напуснат жилище, за което се знае, че е обитавано от заразени, са изпратени в болниците и са принудени да се грижат за пациентите […] Все повече болни и мъртви се изхвърлят на улицата и става невъзможно да се проследи откъде са дошли. С официален имперски указ подобна постъпка става наказуема с изпращане в мините до живот“, четем в историческите очерци за руската епидемия.

Тъй като вещите на заразените се изгарят, много хора, за да избегнат това, изхвърлят починалите си роднини, други ги изгарят сами или ги заравят живи, пише Джуди Стаяно в своя труд за влиянието на чумата върху човешкото поведение през XVII в. По време на вече споменатата епидемия в Лондон през 1665 г. над 200 000 от жителите на града бягат в провинцията, което се отразява на икономиката. Тъй като причините за чумните епидемии били неизвестни, много хора приписвали произхода на търговските кораби и често пъти стоката или се изгаряла, или се поставяла под карантина за дълъг период.

Холерата

Според психолога Стивън Тейлър причината за протестите по време на здравни кризи е широко разпространеното вярване, че дадена група – най-вече властта – е отговорна за ситуацията. Слухове, че британците разпространяват зарази например, водят до бунтове в Индия по време на чумна епидемия през 1890 г.

Холерата е друга болест, неразривно свързана с историята на пандемиите. През 1830 г. избухват няколко огнища на холера в Европа. Хората не вярват, че това е непозната болест, а смятат, че някой умишлено трови бедните. Британският историк Ричард Дж. Еванс описва в свой научен труд разпространението на холерата през XIX в. – времена на засилваща се индустриализация и глобализация. В рамките на сто години се наблюдават шест епидемии от холера, като последната приключва през 1923 г. Европейците смятат заразата за „нецивилизована“, ориенталска болест, която обаче поразява богати, бедни, млади и стари наравно и протича скоропостижно, понякога за по-малко от ден.

„Холерата попарва буржоазния оптимизъм, като разкрива стандарта на живот в прославените градове на Европа, в огромна част от които цари бедност и мизерия“, разказва Еванс. Широко разпространеното вярване, че бедните заслужават съдбата си, е поставено под въпрос, също както и увереността в индустриалния капитализъм като въплъщение на прогреса и цивилизацията. А бедните, които боледуват по-често от богатите, най-вече поради мизерните условия на живот и професията си, са убедени, че заразата е заговор на заможните, целящ да пречисти градовете от ненужните.

Изглежда, заразите виреят добре по време на криза. Една от най-сериозните епидемии от холера в Европа идва в разгара на революциите през 1830 г. и стига до Обединеното кралство през знаковата 1832 година. Болестта се завръща отново през историческата 1848 година. Епидемиите водят до неподчинение и протести почти навсякъде, и то не само защото хората не вярват в болестта и я смятат за план за умишлено прочистване на населението, а и защото често заразата покосява в периоди на икономически трудности, глад и недоверие към властта. Френски учени дори сравняват разпространението на епидемията с това на идеологиите, с каквито бурният XIX век може да се похвали. Еванс смята, че можем да говорим за исторически прецедент, що се отнася до бурната реакция по време на здравни кризи, документирана още от социалните вълнения вследствие на Черната смърт от 1348–1349 г.

През XVII–XVIII в. властта (както републиканска, така и монархическа), която се е разраснала и организирала в прилежна администрация, разполага с много повече инструменти да налага строги карантинни мерки дори в сравнение с един век по-рано. В Европа дълго време за заболяванията са обвинявани не само властимащите, а и „другите“ – например евреите, за които дори през XIX в. се вярва, че са имунизирани срещу туберкулоза и са естествени преносители на болестта. Недоверието на гражданите се подхранва и от подозренията, че новата страшна болест се появява по същото време, когато се установяват нови форми на управление, в т.ч. назначават се лекари на щат към държавата, формира се полиция. След като през лятото на 1831 г. в Унгария от холера умират хиляда души, местните унищожават замъци и убиват благородниците, които подозират в умишлено замърсяване на кладенците. В Русия селяните атакуват войници, чиято задача е да пазят районите под карантина.

Медиците са отговорни за изолирането на хората и предотвратяването на последващи инфекции. През 1831 г. група гневни граждани нахлува в клиниката в гр. Клайпеда, където се лекуват болни от холера, с твърденията, че лекарите варят хората живи, вместо да ги лекуват, и това причинява смъртта на пациентите. В Прусия по това време са широко разпространени слуховете, че на лекарите се плащат по три талера за всеки починал от холера. В Русия през 1892 г. медицински лица са убити по време на епидемия от холера. Във Великобритания, където здравеопазването има силни административни структури, обществената омраза към докторите е още по-силна. През 1832 г. тълпа атакува английски лекари заради убеждението, че нарочно убиват бедните, и то не защото властите са наредили, а за да се сдобият с трупове за медицинските училища. Повсеместно през 30-те години на XIX в. се вярва, че лекарите са агенти на злонамерената власт.

След този турбулентен XIX век и с узряването на националната държава се заражда дебат за общественото здраве и адаптирането на градовете към последните научни заключения за хигиената и предаването на зарази. Френският префект Жорж-Йожен Осман, на когото Париж дължи характерния си облик, прокарва новите широки парижки булеварди именно през гъсто населените квартали, пострадали най-тежко от холерата, за да им осигури повече слънчева светлина. В Европа и САЩ се формират медицински съсловия, подкрепяни от държавата. След четвъртата епидемия от холера Обединеното кралство прокарва Санитарния закон от 1866 г., който задължава властите да подобрят условията в градовете, а мерките включват борба с пренаселването и задължително прокарване на канализация. Откритието на италианския учен Филипо Пачини, който изолира холерния бацил през 1854 г., е игнорирано близо 30 години от научната общност, но най-накрая Робърт Кох представя на света Vibrio cholerae и печели Нобелова награда в областта на физиологията и медицината за откриването на туберкулозния бацил.

Ала това не е краят на историята. В следващия материал продължаваме темата с разказ за испанския грип и съвременните епидемии.