Осакатени самоличности. Изложба „Фотоевидънс“ в София

Чисто визуалният образ притежава известна фикционалност. Снимката може да бъде мислена като текст, записан в своеобразен „фотографски дискурс“, участващ в пресечна точка на предхождащи текстове, които са валидни в различни контексти. Оттук и знаковите системи на думите и образа не просто съществуват като противопоставени една на друга, но съчетани, може да се окажат изключително продуктивни в художествен план. За това пише Цочо Бояджиев в книгата си „Философия на фотографията. Лекционен курс“ (изд. „Изток-Запад“, 2014).

Разказването на история чрез фотоизображението по необходимост предполага изходен наратив, върху който изгражда визуалното си послание. На свой ред самото изображение предпоставя възможността да породи метаистории, което го превръща в опосредстваща медия между минало и бъдеще, реален и фикционален разказ. Доказателствено-документалната му функция се съчетава с възможността да промени човешките нагласи, а в някои случаи – и да даде тласък на хода на историята.

Сложното взаимодействие между контекст, наратив и фотографски образ е отчетливо заявено в материалите на „Фотоевидънс“. Платформата, която има за цел документирането на социалната неправда, тази година успява да обедини няколко истории в обща изложба, която покрива обширен географски и тематичен ареал като част от фестивала „Фотофабрика“. Човешкото страдание осезаемо се въплъщава в непосилни, отдалечени от ежедневието ни лица и измерения, от които косвено може да докоснем няколко.

Аварията във фабриката за пестициди в индийския град Бопал съжителства със съвременното робство на просещите деца по улиците на Дакар. Животът на аборигените в Австралия намира място заедно с военния конфликт в Централноафриканската република от 2015 г. и съдбата на психично болните в цяла Африка. Земетресението в Непал, също от 2015 г., се свързва, макар и само на ограниченото пространство на изложбата, с избралите живота на улицата хора в Ню Йорк. Ежедневието на жителите на Палестина е събрано заедно с историите на туземни жители на Канада и тяхната принудителна асимилация, а насилието над арменските жени е съчетано с материал от войната в Афганистан. Съдбата на трансджендър жените в Латинска Америка, повечето от които умират, преди да навършат 35-годишна възраст, е подслонена под един концептуален покрив с бедстващите рохинги в Мианмар. Опасното пътуване с влак през Мексико в търсене на убежище, домашното насилие над жени в Папуа Нова Гвинея и средиземноморската криза с бежанците са последвани от разказ за наемните убийци в Латинска Америка и протестиращите срещу нефтопровод местни жители в САЩ.

Посланието на изложбата разчита на съчетание от обобщени, колективни наративи и лични истории, отразени в текстовете към изображенията. Даниела Залкман например ни приближава до покъртителните свидетелства за асимилация на коренното население на Канада от Църквата – в рамките на тази асимилация те биват насилствено вкарани в училища. Детският спомен на Гари Едуардс как след служба в пансиона, в който е учил, свещеникът и помощниците му обгазяват учениците, граничи с фикционалното. Но постига изключително силно визуално внушение чрез двойната експозиция на кадъра, съдържащ църква като фон.

Донякъде меланхолично-романтичният образ на забулената в хиджаб жена от Сирия, която стои на брега на Средиземно море, е допълнен от заглавието на снимката – „Мечта“. В същата серия от снимки на Фабио Бучарели преодоляването на масовото чувство за загуба и отчаяние е представено чрез изображението на семейство бежанци, достигнали най-сетне гръцкия остров Лесбос.

Но като че ли най-потресаваща за мен остава снимката на кръв върху уличната маркировка в рамките на репортажа за наемните убийци в Латинска Америка на Хавиер Арсенияс. Изображението, въпреки липсата на откровена сцена на насилие, шокира с минимализма си. Който обаче ни провокира да изградим свой собствен, наситен и фрапантен разказ.

Препоръчвам на всеки да изпие горчивата чаша от фотоизложбата, която продължава до 10 юни на моста на НДК. След това парченцата от визуалния ѝ пъзел ще бъдат разпръснати на различни места в София. От това историите никак няма да загубят своята битийност и въздействие, но като че ли ще се отдръпнат дискретно в свойствената за тях маргиналност. Откъдето ще продължат ненатрапчиво, но неотменимо да напомнят за онзи свят, до който рядко и нежелано се допираме.

Изложбата „Фотоевидънс“ може да видите в София до 10 юни включително на Моста на влюбените до НДК, а от 11 юни до 11 юли – по оградите на 120-то ОУ, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“; НМУ, ул. „Оборище“; ПГЕ, бул. „Овча купел“; Посолството на Словакия, ул. „Кракра“.

Добавено на 10 юни, 19:20 ч.: Организаторите на изложбата съобщиха, че в последния момент ръководството на НМУ „Любомир Пипков“ в лицето на директорката Столина Добрева отказва да предостави оградите на училището за изложбата „Фотоевидънс“, защото някои от снимките са „доста силни, за да бъдат окачени на оградата на училище“.

Заглавна снимка: Осакатено момче си почива, докато на стената виси една от изкуствените му ръце. Фотографът Маджид Саиди печели голямата награда на FotoEvidence със серията си „Живот във война“ от 2014 г., а с „Жертви на войната“ от 2011 г. успява да попадне сред финалистите. И двата проекта са посветени на оцелелите и оцеляващи хора от Афганистанската война. „Живот във война“ проследява всекидневието на мъжете и жените, живеещи в Афганистан, за да покаже страната отвъд военните конфликти, които я раздират. © Маджид Саиди

Снимките и текстовете към тях са любезно предоставени от организаторите на изложбата – „Фотофабрика“.