Уилям Сароян пише, че страхливците са ни необходими. „Страхливецът е чувствителен и не би си помислил да застреля хората на площада от високата си кула. Той иска да живеe, за да отгледа децата си. И това гo прави някак много смел.“ В големите очи на Джесур** има блясък: „Всеки път, когато се качвам на самолет в Турция, през ума ми минава мисълта, че могат да ме задържат. Но не можеш вечно да се страхуваш от смъртта, нали? Тя все някога сама ще те намери.“

Изглежда обаче, че Ердоган не е страхливец, защото не се поколеба да поръча убийството, изтезанието и хвърлянето в затвора на десетки хиляди турски интелектуалци, готови да се борят за една Турция, в която поетите, писателите, философите, учителите и цялата турска интелигенция могат да живеят свободни от страха.

Възходът на Ердоган

На 27 март 1994 г. Реджеп Тайип Ердоган е избран за кмет на Истанбул. Четири години по-късно той е обвинен в реч на омразата заради поема, която прочита на митинг като част от предизборната си кампания. Влиза в затвора за четири месеца и му е отнето правото да заема публични постове. Така изгрява и неговата мъченическо-героична фигура на сцената на турската политика.

През 2001 г. Ердоган създава Партията на справедливостта и развитието (ПСР) с познати сподвижници – бизнесмени и политици, които се сливат в едно без ясно различима граница. Те обещават да доближат Турция до Европа и света. През ноември 2002 г. ПСР печели националните избори. Скоро Ердоган възвръща правото си да заема държавни постове и няколко месеца по-късно става министър-председател.

Под управлението му турското правителство затяга законите за продажба и консумация на алкохол и въпреки че светският характер на Турция е записан в Конституцията, много хора приветстват строгите му мерки. От 1994 г. насам Ердоган няма изгубени избори, но от идеята му за една отворена Турция е останал само споменът. Той успя да консолидира цялата власт, като направи Турция президентска република, и заживя с мисълта, че е недосегаем.

До кметските избори в Истанбул тази година,

когато Ердоган изгуби (и то два пъти) не само най-големия турски град, но и мястото, на което е направил първите си политически стъпки.

„Ударът беше силен, защото от три години, от опита за преврат, правителството в Турция прокарва реториката, че гюленистите са зло, до степен, в която това се превърна в колективна фобия“, казва Джесур. Той е бил ученик, приет с пълна стипендия в едно от училищата, основани от фондацията на Фетуллах Гюлен.

Проповедник на една по-мека и модерна версия на исляма – тази на алтруизма, скромността като човешка ценност, образоваността и самоусъвършенстването, – Гюлен е трън в очите на консервативния Ердоган, който по-успешно държи електоралната маса в дълбоките азиатски провинции на Турция. Гюлен заклеймява тероризма, който се опира на радикалните ислямски доктрини. Той често е наричан вторият човек в Турция, въпреки че от години живее в САЩ, където е получил политическо убежище.

„Училището ми се смяташе за едно от най-елитните в целия град. Там учеха децата на хората от средната класа. Хиляди мои съученици в момента са в затворите или са избягали невъзвращенци.“ Джесур се опитва да говори небрежно, махва с ръка, но в очите му се чете тъга и мъдрост, насъбрана в запас, по-голям от обичайното за човек на двайсет. Разбирам защо: „Става дума не само за съучениците и учителите ми. Чистачките в училището! Те също бяха хвърлени в затворите като членове на обявената за терористична организация на Гюлен.“

Опитът за преврат от юли 2016 г. е яхнат като вълна от Ердоган, с която да задържи властта за още няколко финални кадъра. Той се оглежда във всички посоки за коалиционни партньори. Намира ги в крайното дясно – в лицето на Партията на националистическото действие, свързвана с неофашистката терористична организация „Сиви вълци“. Тяхната реч на омразата се сипе безнаказано върху всички дисиденти. А от обещанията за европейска посока явно е останало малко в плановете на Ердоган.

Едва два дни след опита за преврат ПСР публикува дълги списъци с имена на хора, които биват незабавно уволнени от държавните си постове. В цялата държава, град по град, текат проверки на гюленистките структури – дарителски и неправителствени организации, училища, дори студентски общежития. Най-лекото обвинение е участие в терористична групировка. „Едва 2–3% от хората бяха обект на разследване, останалите от списъка останаха без паспорт или достъп до каквато и да е социална сигурност. Те бяха изхвърлени от турското общество с всички способи на държавния апарат“, казва Джесур.

„По презумпция виновни“ е мотото на големите вестници в Турция

Те са изцяло хванати в клопката на ПСР. Независимите малки медии нямат достатъчно пари, за да провеждат самостоятелни разследвания, а всеки такъв опит е заглушен и заклеймен от ПСР. Вместо това всяко изявление на Първия в републиката е препечатвано като настолно четиво и цитирано в хор, за да не се окаже, че някой редактор не е подбутнал своите да възхваляват султана.

Пример за това е речта, която Ердоган държа на 15 юли тази година, отбелязвайки датата на проваления опит за преврат. „Докато ние като нация защитаваме своята родина, знаме, езан (напевната покана за молитва, разнасяна от минарето на всяка джамия – б.р.), демокрация и държава, ничия чужда ръка няма да може да ни достигне.“

Тук личи, че Ердоган се обръща към изконните ценности за турския народ, за да опъне струната на национализма до краен предел. Но тя започва да изтънява. Демокрацията стои на една от последните позиции в ума на Ердоган. И в това няма нищо изненадващо – все пак истанбулските избори бяха проиграни наново само за да зашлевят още по-голям шамар в лицето му. „Хората бяха на улицата и празнуваха в нощта на втората истанбулска победа. За нас това бе началото на края на Ердоган и неговата революция, която сама докара до крах своите революционери“, усмихва се Джесур.

Седмици след кметските избори

Ердоган отдръпна Турция от натовските си съюзници с поръчката на руски зенитни комплекси.

Ракетната система за самоотбрана земя–въздух S-400 включва последен клас радар за откриване на самолети и други цели. Съединените щати се противопоставят на придобиването на руско оборудване от Турция и заплахите за санкции са допълнени и от скорошното решение на Вашингтон да извади Турция от програмата за бойни самолети F-35. Това включва доставката на части и обучението на турските пилоти и представлява огромен удар за икономиката и отбраната на Турция.

С едната ръка Ердоган „удържа“ преекспонирания от медиите бежански наплив към Европа, а с другата размества пластовете в Близкия изток. Въпреки че това е образът, който той иска да изгради, неговата Турция е един капризен партньор, който все повече завива на изток към Русия. Това е изненадващ ход само за онези, които не виждат, че на Ердоган не му остава друг избор. Доскоро руското ембарго, засягащо големи дялове от турската икономика – от туризма, през износа на плодове и зеленчуци, до енергетиката – беше в сила. То бе провокирано от свалянето на руски самолет на турско-сирийската граница през 2015 г. Но оттогава насам Путин и Ердоган извървяха дълъг път, чиято кулминация е последната сделка. Отдръпването на Съединените щати от Сирия премести позициите на Ердоган по-близо до Путин – двамата намериха общ приятел в лицето на Иран при преразпределянето на парчета от разрушената сирийска държава.

Рахим Рахимов, специалист в областта на анализа на руската външна политика и политическия ислям, казва пред The Times, че Путин е напипал съвсем точно слабите места във взаимоотношенията на Ердоган със Съединените щати и ги е използвал в свой интерес. Турските вестници са взели присърце позицията, че Турция ще стане по-сигурна след окончателното придобиване на ракетната система през 2020 г. И това не е случайно, тъй като от Студената война насам връзките между Съединените щати и Турция почиват основно на взаимопомощта при отбраната и икономическия обмен. Този прецедент е обхвата на радара на натовските съюзници и тепърва ще наблюдаваме неговото развитие.

В България президентът Румен Радев наложи вето над купуването на самолети F-16 от Съединените щати. Това уравнение показва, че втора държава поставя под въпрос геополитическата си ориентация и сигурността на въздушното си пространство в рамките на няколко седмици, поглеждайки на изток. Основните изводи са, че докато България на Борисов вечно се лута между САЩ и Русия, Истанбул отплава по посока на новия си съюзник. И това е голямата победа на Путин.

Руската разходка на Ердоган

обаче трудно отвлича вниманието от желязната хватка, с която е стиснал стотици хиляди турски семейства. Джесур ми разказва за „съботните майки“. Инициативата им започва през 90-те години, когато турската държава отвлича и убива общо близо 800 дисиденти. И до днес всяка събота по обяд майките се събират в истанбулския квартал Галатасарай с един въпрос: „Къде са децата на Турция?“ Това движение за солидарност се засилва още повече след проваления преди три години опит за преврат, когато десетки жени се присъединяват в търсене на изчезналите си деца. Гюленисти често отиват да поседят с тях в знак на съпричастност. Колко време можеш да устоиш на силата на майките, събрани срещу държавата в името на децата си?

Не много дълго, защото Ердоган прилича по едно на новия си приятел Путин. И той е прекалено заслепен от величието на своята власт, за да помисли за назначаване на наследник. А по всичко личи, че новият истанбулски кмет Екрем Имамоглу започва да привлича все повече уморените и репресирани млади истанбулци. Но най-важното е, че той ще успее да стигне и до други части на Турция, смятани преди за силни позиции на Ердоган, защото турското правителство му направи една огромна услуга. Обяви победата му за нелегитимна и с това подрина изцяло доверието в честността на изборния процес в случаите, когато резултатът не се харесва на султана.

Важно е дотогава да решим ние накъде гледаме – на изток или на запад? Една от основните теории в международните отношения установява силно влияние между режимите в съседни държави, основавайки се на тяхната географска близост, и така намира закономерности в авторитарните методи на управление. Вижда се, че е дошло времето един султан да си отиде. Но въпросът е кой ще е пръв – нашият или техният?

* От тур. gidelim – „хайде, да вървим“.
** От тур. cesur – „безстрашен“; името е сменено от съображения за сигурността на събеседника.

Заглавна снимка: Geralt/Pixabay

Мария Бабикян

Мария Бабикян

Завършила хуманитарни науки с фокус върху националната сигурност и антитероризма. Учила във Франция, Белгия, Израел, а понастоящем живее и работи във Великобритания. Влюбена в България. Вярва, че едно общество няма шанс за успех, ако най-уязвимите хора в него нямат равен достъп до образование.