От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.
„еднаистория“ от Джипи
превод от италиански Нева Мичева, визуална адаптация Кирил Златков, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2020
Той е 49-годишен писател. Намира се в психиатрична клиника. Саможив е. Съзнанието му е раздробено. До този момент психологическите му слепи петна, без да подозира, са му служили като надеждна защита в комуникацията с реалността. Но дори през тях започва да избива трансгенерационна травматична памет. Метафоричните днес значения откриват корените си в буквалните значения от миналото. Връщат се към войната, в която са участвали нашите близки. Нашата трагедия се връща в своя роден дом.
Всички искаме да се завърнем у дома.
Нямам никакви съмнения, че тази книга е шедьовър в жанра на комикса. Но не само това. Тя е свръхкрасива и свръхболезнена. Вярваш ѝ. Никаква игра няма тук. Просто осъзнаваш как в един момент твоята история се слива с историята на предшествениците ти – и изобщо не си сигурен, че ще се слее с историята на твоите деца. Оттук започват и общността, и самотата.
И появата на Личността.
Джипи разказва как се е появило човешкото лице, придобило чертите си от сълзите, които са дълбали по гладката му повърхност (сълзите може и да са радостни, разбира се):
А после преляла през очите – първата сълза. Първата, която после хилядолетия наред течала и браздяла, и дълбала, и ваяла, ваяла нас. По бузите се появили ръбове и жлебове, и речни корита, русла за плач. Ъгълчетата на устните – меки бентове, крехки прегради – скоро се поддали… А тя не спирала. Докато не придала на човешкото лице днешния му вид.
В тази объркваща книга първоначално едва ли не нищо с нищо не се свързва, досущ като в съзнанието на писателя. Но постепенно Джипи изгражда цялост, в която всеки привидно случаен образ намира своето точно място в картината на ужаса, от който не можем да избягаме.
Много истории има тази еднаистория. Примерно за изобретяването на картечницата, с която войните да спрат да се протакат и така да доскучават на светските дами. Или какво ще стане, ако момчето, което си на 18, изведнъж види в огледалото проваления мъж, който ще си на 50.
Но историята е само една. Войната продължава. Макар да се връщаме от нея.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
„Басейн Рай“ от Яна Лозева
София: самиздат, 2021
Ние вече сме медийни същества – има „слотове“, които неизбежно трябва да се пълнят с новини дори когато те по същество не са новини. А копнея да има новинарска емисия само тогава, когато има автентични новини – събития, които променят света. Ако няма – да няма. А не обикновеното да бъде деформирано до необикновено.
Изобщо, стъписва ме ужасът на мнозина, в т.ч. и приятели, някогашни приятели, от обикновеното, от обичайното… Това е страх от дълбочината на повседневното, отказ от обич към него, неблагодарност, ако щеш. Случката не е събитие.
Това си мисля, докато разглеждам фотографската книга на Яна Лозева.
Наблюдавал съм как тя снима. Никога не знаеш, че те е заснела. Никога не улавяш кога точно го е направила. Няма церемонии. Няма пози.
В „Басейн Рай“ тя показва мигове от провинцията. Полусело. Полуград. Южен мир. Никой от тези мигове не се големее, нито скромничи. Всеки си знае цената и не я казва. В снимките има едно момче. Един мъж. В една от последните не разпознах дали образът е на бащата, или на сина. Има цветя, които не подозират, че са цветя. Има много случайности, в които постепенно виждаш закона на съществуването.
Яна вижда утопията в реалността.
Тези дни дъщеря ми, голямата ми дъщеря, сподели, че не вижда смисъл от изкуство, което е невъзможно без обясненията на своя автор, че не вижда смисъл от еднозначно изкуство.
Яна снима простотата и я превръща в богатство. И надали някое тълкувание на дадено нейно изображение ще надмогне другите тълкувания.
Защото един необикновен човек като Яна обича тъкмо обичайното – и дискретния му punctum.
„Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки“
съставител Ивайло Знеполски, София: Дом на науките за човека и обществото, 2020
Как оплаквам всички тези млади мъже, които не са забелязали как са пораснали децата им, защото е трябвало да си завършат дисертацията […] между тези две страни от живота не бива да има непроходима преграда. В противен случай човек рискува в работата си да произвежда една представа за света без връзка със света, в който живее.
Цветан Тодоров пред Катрин Портвен, „Дълг и наслада“
Дебна статусите на Силвия Чолева, тъй като моята приятелка започна да публикува във Facebook стихотворения от големия китайски поет Бей Дао, когото много скоро Издателство за поезия „ДА“ ще представи в самостоятелна книга.
Докато се опитвам да проумея защо Северният остров (това означава псевдонимът Бей Дао) предизвиква необичайното ми вълнение, прелистих и монографията на неговия преводач д-р Веселин Карастойчев: този съвременен автор се появява след епохата на площадната поезия, когато съпротивата срещу нея също се оказва трибуна – трибуна, годна за овладяване и употреба от политическия дискурс. Бей Дао се стреми да говори „вместо друг един убит човек“, но постепенно си дава сметка, че съпротивата му става „казионна“.
Той, пише Карастойчев, е поразен от тезата на младия поет Фу Уей, че „най-силната съпротива на лириката срещу безогледното зло в света е гордото отвръщане от него“. „Пробуждането се проявява в напускане на политическия дискурс, в елиминиране на всяка възможност за преки асоциации с текущата обществено-политическа конюнктура (т.е. загърбване на алегоричността за сметка на метафоричността и херметичната образност). Новият лирически герой на Бей Дао странства из метапоетическите селения на поезия на неизразимото, като за ориентир му служи не отблъскването от официалната поетика, а интуицията за нови езикови пейзажи.“
***
Потребността от картография на езиковите пейзажи – това сродява китаеца Бей Дао и българина Цветан Тодоров. И още повече ги сродява дълбоката нравственост, вниманието към силата на всяка дума, от която сякаш зависи животът ти.
Първите години на Цветан Тодоров също са преживени в тоталитарна държава. И той търси онези вътрешни филологически пространства, които, по думите на Карастойчев за Бей Дао, да са „недосегаеми както за вездесъщото влияние на официалния дискурс, така и за нечистата им употреба в пряк социално-политически аспект, примерно в подкрепа на новата властова конюнктура“. По това те безспорно си съвпадат.
Но литературоведът Цветан Тодоров преживява обрат. Има Тодоров 1, фиксиран върху езиковия строеж на литературата – и Тодоров 2, който пише за моралистите, за лагерниците, за творците, мачкани от идеалите на тоталитарната държава.
Научната продукция в сборника „Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки“ е фокусирана именно в този обрат. За мен лично най-добър подстъп към него са статиите на Стефано Лазарин и Лариса Ботнари.
Лазарин: „Който свежда литературата до система от структури, който умишлено игнорира нейната морална и идейна дълбочина, той прави етичен избор в полза на индивидуализма и релативизма. […] Занапред предмет на литературата не е литературата, а човекът. […] При този нов подход Тодоров все по-често черпи от литературата ценни знания или морални поуки, които могат да се използват в живота с другите.“
А Ботнари категорично заявява, че за Цветан Тодоров литературата е хуманитарна наука – и че той вече разглежда хуманитарните науки като литература. Още повече че през 1989 г. самият Тодоров пише, че мислене, което не се подхранва от личния опит на учения, бързо се изражда в схоластика, носи полза единствено на учения и на бюрократичните институции.
Всичко това обяснява защо Цветан Тодоров общуваше с фигурите, за които пишеше, на „ти“ – за него, в опитите за търсене на истината, не станаха „те“. Обяснява и защо писателят Тодоров смяташе, че литературата е застрашена както никога досега.
Възможна ли е такава позиция днес, насред награди, класации, автореклами, убийствена и самоубийствена публичност? Вместо отговор ще цитирам стих от тихия колос Бей Дао:
Хората завзели площада отвърнаха
ти искаш нещо невъзможно
Обаче лично за Тодоров това беше единствено възможно. Той не само говореше вместо убитите – той говореше със убитите.
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни