Горещият Арктически океан

2040 година изглежда съвсем близо. Твърде близо, за да повярваме, че през целия летен сезон Северният ледовит океан няма изобщо да бъде ледовит. Мястото, което доскоро е изглеждало като екзотичен блян, вече става свидетел на двукратно по-голямо затопляне от останалата част от планетата. Така Арктика се превръща в напълно достъпен обект на интерес в една геополитическата динамика, която, за съжаление, се случва в смутни за международните отношения времена.

Шахматната дъска

Последните геоложки данни сочат, че 22% от все още неоткритите енергийни ресурси в света, както и 13% от нефта и 30% от природния газ се намират в Арктическия кръг. Но не само – регионът е богат на въглеводород, никел, мед, фосфати и други естествени ресурси, което например доведе до идеята за построяване на най-големия център за данни в света в северната част на Норвегия. Отделно от това глобалното затопляне създава неподозирани възможности за използване на Полярния кръг за транспорт с перспектива за съществено облекчаване на световната търговия.

И разбира се, изниква въпросът кой ще спечели от всичко това? Логичният отговор е: арктическите държави. Неглижирането на темата през годините обаче се отразява на тълкуването кой има право на дял от бъдещите ползи. Най-очевидно е включването в списъка на държавите, които имат географска територия по протежението на Северния полярен кръг и отвъд него – тоест от 66-тия паралел и на север, а именно САЩ, Русия, Канада, Дания (Гренландия), Норвегия, Швеция, Финландия, Исландия. Именно тези осем държави създават през 1996 г. Арктическия съвет – междудържавна организация, замислена като център за дискусия и сътрудничество, но по-скоро като място за оформяне, а не за взимане на решения, без компетентност да създава правила.

Междувременно обаче Китай и Европейският съюз също се провъзгласяват за „почти арктически“, държави като Япония и Южна Корея участват в изследването на региона от дълги години, а Сингапур дори има „посланик по арктическите въпроси“. За тази цел Съветът позволява да се дава статут на наблюдател на други държави и организации, включително на местното инуитско население. Този процес обаче не е никак безспорен – Китай например е допуснат едва от четвърти опит, а Европейският съюз все още не е приет поради ограничението за търговия с тюленски продукти, което среща яростната съпротива най-вече на Канада.

Проблемът се задълбочава от разрояване на самия Съвет. През 2008 г. петте по-мощни държави (и единствени с брегова линия на самия океан) САЩ, Русия, Канада, Дания и Норвегия излизат с декларация, в която заявяват претенциите си към региона, основани на прагматични съображения – да не се създава по-различен режим на управление, отколкото предвидения по международното право. По-късно изтекли в WikiLeaks документи показват, че целта на петицата е била да заобиколи както местното население, така и другите три постоянни членки, като направи дискусията „по-политическа, в правилния смисъл на думата“. В резултат през 2013 г. исландският президент Олафур Гримсон инициира създаването на алтернативна организация – Арктически кръг, която по думите му има за цел да отвори региона към по-широкия свят, включително неправителствените организации и бизнеса.

Неизключителни икономически зони

Ако въпросът кой изглежда все по-спорен в светлината на претенциите върху Полярния кръг, то въпросът как се очертава като не по-малко проблематичен. Също както в други области на международното публично право, полярните отношения се уреждат с обвързващи международни договори, но и с по-меки средства, включително обичайно право. Основният документ е Конвенцията на ООН по морско право, подписана през 1982 г. и влязла в сила през 1994 г., която поставя границите на териториалните претенции на държавите. Особен успех на Конвенцията е, че с нея се създава терминът „изключителна икономическа зона“ – пространството, в което държавите с излаз на море имат право да изследват и експлоатират естествените ресурси на морската територия, включително под морското дъно, на разстояние от 200 морски мили от брега.

В същото време обаче Конвенцията предвижда и възможност за претендиране на по-голяма територия в десетгодишен срок от влизането ѝ в сила за съответната държава. През 2001 г. Русия за първи път тества тази възможност, като ООН отказва да я признае поради липса на научни доказателства, но през 2015 г. е депозирана нова претенция, която предвижда още по-голяма експанзия от предходната на разстояние от 350 морски мили от руския бряг. Подготовката за молбата от 2015 г. беше предшествана от активни и показни действия, включително поставянето на титанов руски флаг на Северния полюс през 2007 г., което бе сравнено от канадския министър на външните работи със самозаблуда, по-подходяща за ХIV–ХV век.

Така паралелно със затоплянето на океана се наблюдава една нова министудена война. Освен чисто научната изследователска дейност Русия започна рязко да увеличава военното си присъствие в региона до нива, познати само по времето на Съветския съюз. През декември 2015 г. окончателно бяха оборудвани шест нови военни бази в Полярния кръг, като една от тях попада в невралгичната зона на Хребета на Ломоносов, за който Дания твърди, че е част от територията на Гренландия, и е официално включен в нейната собствена претенция до ООН от 2014 г. Очаква се през тази година и Канада да предяви своите права, като най-вероятно те също ще се сблъскат с претенциите на Дания и Русия.

От своя страна САЩ тепърва ще формират по-ясна позиция по въпроса. Макар да не са ратифицирали Конвенцията на ООН, Щатите по същество я прилагат като обичай, но преди ратификация не могат да направят валидна претенция. В предишните години Барак Обама концентрира своите усилия изцяло върху борбата срещу глобалното затопляне чрез налагането на съответните строги регулации в областта на енергетиката, макар проучванията да показват, че голяма част от енергийните ресурси се намират на американска територия близо до Аляска. Едва в края на мандата му Хилари Клинтън публично заяви, че трябва да се търси съюз с Канада, който да се противопостави на агресивната руска политика в региона. По това време и Норвегия увеличи военния ресурс близо до бреговата си линия.

Мекото меко право

Една от основните слабости на съществуващия правов ред е, че макар да има обвързващи правни задължения за държавите, липсва механизъм за разрешаване на възникнали спорове. Въпреки че беше отхвърлена, руската претенция от 2001 г. постави удачния въпрос как следва да се процедира, когато границите на създадената система за управление са надхвърлени и не предоставят полезен ход. Още повече че разглеждането на претенциите се осъществява без участието на всички други потенциално засегнати държави.

Уповаването на така нареченото soft law – тоест всички източници на право извън непосредствено обвързващите – изглежда да е единствената алтернатива, но тя също крие своите рискове. Въпреки че подобни инструменти дават възможност да се чуят повече гледни точки, те често са критикувани като мъгляви и поради това облагодетелстващи доминацията на големите сили. Това много ясно се вижда в спорната работа на Арктическия съвет, който е формиран именно въз основа на подобно „меко право“.

Каквото и да предстои да се случва в Полярния кръг, ще засяга все повече всеки от нас, живеещите далеч от 66-тия паралел. Не е изключено въпросът да стане заложник на геополитически интереси на другия край на света, нито пък цената за отвоюването на няколко морски мили в повече да надвиши прекомерно всички неочаквани предимства от глобалното затопляне, за които стана дума в началото.

А 2040 г. е все по-близо от преди.

Заглавна снимка: © Roxanne Desgagnés