„Това е филм за мен.“ Разговор с режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов

Спокойно може да прочетете този разговор, ако още не сте гледали филма „Бащата“ на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Няма да ви подсказвам историята.

Но ако вече сте гледали лентата, която през 2019 г. спечели едно от най-важните отличия в света на киното – „Кристален глобус“ за най-добър филм на фестивала в Карлови Вари, знаете, че ще гледате семейната трагикомедия „Бащата“ още и още. Историята за близостта, тайната и вината ще ни изяде лакомо.

Предишните два филма на Петър и Кристина – „Урок“ и „Слава“ – спечелиха десетки награди. По-важното е, че заедно с „Бащата“ режисьорският тандем спечели доверието на зрителите със способността си да прави безкомпромисно изкуство, в което да се разпознаваме – и което да ни издига със страх и облекчение.

Филмът най-после е по кината.

Един от въпросите, които си зададох след Вашия прекрасен филм: кога един син се превръща в баща – когато се налага да се отнася с баща си вече като с дете или когато самият той очаква дете? Как всеки от Вашата режисьорска и семейна двойка би отговорил на този въпрос?

Кристина: Според мен – когато е готов да стане баща на самия себе си.

Петър: И майка също.

Кристина: Да, точно така, когато е готов да стане и баща, и майка на самия себе си.

На какво бащата Васил е научил сина си Павел, за да се държи точно така – и към баща си, и към жена си? И на какво не го е научил?

Кристина: Научил го е да прави всичко възможно да не разочарова близките си.

Петър: Не го е научил, че точно това е начинът най-много да ги разочарова.

Във филма едната съпруга и майка е мъртва, а другата е невидима. За какво служат женските образи в „Бащата“?

Кристина: За Бог. Или поне за божи наместници.

Петър: Да, това е т.нар. божествен персонаж…

Кристина: Как така, те нали са две, а божественият персонаж е един?

Петър: И Бог е един…

Кристина: Да, но имаме Отец и Син…

Петър: Ние не говорим ли за майката?

Кристина: И за жената…

Петър: Тоест жената е Бог? Затова може да ражда, да създава живот?

Кристина: Ох, не сме подготвени за тази тема, а и може някой да се почувства обиден от глупостите ни…

Петър: Със сигурност не и Бог.

Кристина: Задайте ни друг въпрос.

Бащата е художник. Синът работи в рекламата. Към какви културни и обществени напрежения препращате с това конкретно решение в „Бащата“?

Петър: В новия, модерен дигитален свят няма място за „безсмислено“ изкуство. Всичко трябва да е с приложен характер. Затова и синът се е ориентирал.

Кристина: А не беше ли, защото искаме да изтъкнем, че синът е рационален и точен, за разлика от баща си, който е отвеян и объркан…

Петър: Много елементаризираш. И двамата са визионери, но единият гледа напред, а другият – назад.

Кристина: И кой накъде гледа?

Петър: Трудно е да се каже, зависи от гледната точка.

Обичайно бащата е символ на реда и закона. Престоят на Васил в гората обаче е символ на дълбокия хаос, предизвикван у нас и от остаряването, и от неспособността да разбираме рационално реалността, и от неизбежната вина в общуването… Но освен тази екзистенциална перспектива, има ли филмът и политически ключ за своето разбиране? В болницата? В полицията?

Кристина: Не ни вълнува политиката…

Петър: ОСТАВКА!!!

Кристина: … вълнува ни абсурдът. В случая те просто се припокриват. Това е ключът.

Има ли разлика в рецепцията на „Бащата“ в различни точки на света?

Петър: Оказа се, че образите и идеите в „Бащата“ са доста универсални. В различни точки на света различни зрители имат една и съща реакция: „Това е филм за мен“, „Това съм го преживявал“, „От това се страхувам“…

Кристина: Може би това се дължи на простия факт, че филмът се занимава с тема, която е много човешка, едва ли не неизменна част от нашата съдба.

Името Павел значи „малък“. Успява ли да порасне той до края на филма? И как мислите, дали порастването е обратима величина? Чрез гняв ли се расте? Чрез обич и търпение?

Кристина: Расте се чрез осъзнаване. Порастването, започнало веднъж, не е обратима величина, но не е и константа, демек порастваш веднъж завинаги – и готово, край. Порастването е процес…

Петър: … процесия от изпитания…

Кристина: Точно така. Учиш се да растеш, цял живот.

Петър: Или пък завинаги си оставаш „малък“, но пък тогава егото ти започва да расте…

Кристина: Да, ако избереш да растеш само външно, отвътре се смаляваш.

Петър: Значи порастването може и да е обратима величина?

Кристина: Може би да… не… обърках се. Но важното е, че Павел продължава да расте и след края на филма.