И какво като изтеглим „Винету“?

Изчетох статията на Светла Енчева „Че какво му е на Винету“ със симпатия и разбиране, но също така и с известна доза несъгласие. Ето откъде идва то.

Факт е, че стереотипите не са нещо хубаво, дори уж да са с положителен знак. Особено когато са трайни. Особено когато изглежда, че прикриват истинската история. В случая с индианците (използвам тази дума с всички уговорки за нейната неточност) това е история на геноцид, изтласкване, културно изличаване и какво ли не още. Да, не би било приятно историята на потушаването на Априлското въстание, да речем, да бъде изтласквана по този начин.

Обаче.

Изтеглянето на една книга от пазара, още повече комерсиално „продължение“ на оригинала, не решава нищо и даже вреди. Стереотипът е комплекс от представи, който не може да бъде механично премахнат. Ако на едно огромно и мощно издателство като „Равенсбург“ наистина му пука за образа на коренното население на Америка, то има много по-добро средство да повлияе на средата.

А именно – като публикува повече произведения от индиански автори. Като ги промотира истински. Като им осигури видимост в медиите. Изобщо: като застане зад тях с парите и престижа си.

Да вземем примера на Светла Енчева. Този за имагинерната книга, в която българин и турчин са първи приятели по кърджалийско време, а в края на живота си българинът приема исляма. Е, да кажем, че турското издателство изтегля книгата от пазара. Какво ще промени това? А какво би се променило, ако вместо да я изтегля, рече да издаде „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева, да речем? И още десетина български книги?

Ето за това иде реч. Забраняването, изтеглянето, заглушаването не са добра идея. Още повече че създават прецедент за забраняване, изтегляне, заглушаване на други несходни с вкуса на част от публиката книги. Истинският либерализъм, истинската грижа за литературата, истинската грижа за представянето на всички гласове изисква друго.

Думи срещу думи. Вяра в силата на литературата. На нейната свобода.

А стереотипи, разбира се, винаги ще има. Човешката памет е устроена така, че да пести ресурси, като обобщава, често съвсем погрешно. Това не значи да ги приемем с въздишка на примирение (все пак от 1912 г., когато излиза първата книга за Винету, е минало доста време), а по-скоро да увеличаваме възможностите за разговор, за включване на нови гласове. Eто например има списък с четива от индиански автори. Луиз Ърдрич е излизала и на български. Да започнем с това.

И още нещо: или имаме свобода на словото, или нямаме. Да изтегляш книги от пазара, защото в тях има расов стереотип, и да ги изтегляш, защото го оспорват – това са двете страни на една и съща монета.

Впрочем ето какво казва Салман Рушди в едно интервю за L’Express от 2015 г. Поводът са нападенията срещу „Шарли Ебдо“ и реакцията на много интелектуалци, които смятат карикатуристите за виновни:

Оттогава имам чувството, че ако атаките срещу „Сатанински строфи“ бяха станали днес, тези хора нямаше да ме защитят, а щяха да използват същите аргументи срещу мен, да ме обвинят, че съм обидил етническо и културно малцинство.

А ако ще оспорваме стереотипи, най-ефикасно би било някой да напише „Версията на Винету“ за същата възрастова група, към която е насочен оригиналът.

Заглавна снимка: „Мъдростта на Вселената“ (2014) на Кристи Белкорт от изложбата „Сърцата на нашите хора“ в Музея на американското изкуство „Смитсониън“, 2020 © Christi Belcourt / SAAM