Преди „Хага“ по-скоро не сте правил политически театър?

Не, поне не мога да се сетя, не съм си поставял въпроса за политически театър и какво представлява. Това е и чисто поколенчески въпрос. Израснах във време, в което говоренето за политика, в късния соц, беше безсмислено занимание.

Защо?

Тогава бяхме тийнейджъри и това е моментът, в който започваш да си задаваш малко по-конкретни въпроси: в какво живееш, в какъв тип общество и политическа среда? По онова време имаше няколко интересни движения, свързани най-вече с „Екогласност“, с дисидентската идея, и на тази възраст на човек му става интересно да се порови малко повече. Имах шанса да бъда част от поколение, което се оказа на площадката, когато една система сменяше друга, и ние бяхме абсолютно неподготвени, нямахме абсолютно никаква политическа култура. Населението масово нямаше такава. Имаше идеологеми, които не се поставяха под въпрос. Сблъскахме се с нов начин, по който трябваше да декодираме света и да се учим да бъдем свободни.

Това незнание даде ли повече свобода?

Свобода – трудно мога да кажа, имаше нюанси на свобода, имаше много повече слободия. Имаше и едно парадоксално отдръпване от всичко политическо, защото, когато моето поколение започна да работи, нещото, което можехме да предложим в момент на пълен разпад на системата, се оказа някакъв краен индивидуализъм, който тогава изглеждаше доста симпатичен. Говоря за първите ни работи. За самоосъзнаване и конструиране на политическа култура и политическо говорене отива много време, аз мисля, че все още се уча.

Как протече за Вас този период на учене от 90-те до днес?

Беше дълго пътуване, свързано и с това, че някъде от началото на века прекарвах повече време извън България. Съвпадна и с отварянето на границите, и със сблъсъка с друга култура и с друга политическа култура. Със сблъсъка с т.нар. свободен свят, който не познавахме, но проектирахме върху него, правехме пренос върху него на всичко, което ни липсваше в нашия си контекст. В нашите – по онова време – объркани и незрели мозъци всичко хубаво и адекватно се случваше отвъд желязната завеса, а всичко лошо и нефункциониращо ставаше у нас.

Този сблъсък със свободния свят – защото прекарах доста време в Англия, Германия, Белгия и Франция – също разтърси едни дълбоки устои и представи, които имах, за това кои сме ние, къде сме, за какво се борим и към какво се стремим.

Помня първото ми излизане, имах по-дълъг престой в Англия още като студент. Беше голям шок. Имах ясното чувство, че светът се е придвижил напред, а ние сме гледали в обратната посока и сме изпуснали всички тези процеси. Не съм сигурен, че мога да бъда представителна извадка, но ми се наложи да преразгледам основите на това що е политика и говорене за нея и дали имат въобще място в театъра.

Днес възможно ли е това наваксване, ако погледът е обърнат в по-човешка и морална посока?

Да, мисля, че нещата са свързани, мисля, че има по-различно ниво на осъзнатост. То е свързано и с факта, че имах възможност да прекарам време в истински граждански общества и да наблюдавам как те могат да моделират и модифицират политиката. Нещо, което в България беше трудно да си представя. От друга страна, при мен се връща със задна дата това, което бих могъл да определя като травматична опитност от соца, която тогава не съм можел нито да формулирам като такава, нито да обясня, но в чисто човешки план се е трупала някаква непоносимост към това време и към начина, по който системата третира човека. И днес, на стари години, мисля, че успях да намеря пресечни точки между тази стара травма и фрустрация, която нося в себе си, и едно по-различно самоосъзнаване в рамките на политическата ситуация днес.

Може ли да се каже, че хвърляте мост между израстването си по време на социализма и казването на истината от устата и въображението на дете, на тийнейджър, в лицето на тирана, както е в „Хага“?

Точно така, да, в този смисъл, предполагам, има и някакъв психоаналитичен момент, но не е нужно да навлизаме и в него. Иначе, ако махнем склонността ни към черногледство и оплакване, мисля, че България доста е еволюирала от 90-те, и намирам това за положително. Днешна България не е тази отпреди трийсетина години. Това е свързано най-вече с интегрирането ни в съюзи, изградени на други принципи, различни от принципите на соца – Европейския съюз, на първо място, и НАТО. Това е шок, разбира се, за голяма част от обществото, най-вече за по-възрастните. Но интеграцията поставя страната и обществото на друг път и задава други посоки. Въпросът вече е доколко обществото е готово за тези нови посоки, да участва в говоренето за тях и да се самоосъзнае като свободно общество в рамките на демократичния консенсус. И оттук насетне да поеме отговорност за собственото си развитие в този контекст.

В този ред на мисли според Вас към днешна дата България колонизирана, деколонизирана или държава в процес на деколонизация е?

Сложен въпрос. Имаше моменти, в които бяхме убедени, че България е свободна държава, за да осъзнаем, десетилетие или две по-късно, че всъщност е колония и винаги е била такава. Има моменти, в които си казваме, че деконструираме нещо, и се изправяме пред огромна агентурна армия, която се занимава със запазването на хайката, със запазването на ретроградния тип мислене и позиции. Днес ние не сме по-различни от всичко, което се случва в света в момента. Имаме пълна фрагментираност на обществото и балони, в които се говори на определен език, но тези езици не комуникират помежду си. Няма вертикала, към която да се закачим и по която да се съизмерим, но тези процеси протичат и на световно ниво. България не прави изключение.

А театърът като колективно изкуство и жива среща, които създават пространство за различни версии, истини и перспективи за света, начин за интеграция на това общество ли е?

Да, това е много интересното, върху което експериментирам с „Хага“. Да открием виталната роля на театъра – отвъд буржоазната дефиниция, която той получава, отвъд това – не че в България говорим за него, – че така или иначе, няма изследване, което да покаже какъв тип публика ходи на театър – разбира се, една малка част от обществото. И когато намерим начин да провокираме дебат, изненада или шок през театрални средства и те успеят да докоснат по-дълбоко от повърхностната естетика или от доброто прекарване на вечерта в театъра, тогава вече играта започва да става интересна, защото театърът изведнъж показва страни или сили в себе си, надхвърлящи ролята, която сме му определили в общия пъзел.

Каква би била разликата между постановки на „Хага“ във Франция и в България?

Разликата е най-вече в това към кого се обръщаш, на кого говориш, каква е публиката. Това биха били две различни представления може би, не знам, защото хората, на които ще разказвам, са различни, с различен бекграунд и багаж, с различни контексти и история. Във Франция хората нямат особени съмнения кой кого е нападнал, оттам картинката е много ясна. Там не могат да разберат как може една държава да се докара до това положение и да извърши такъв акт на агресия. Хората биха гледали това с желание да разберат, биха изследвали, биха гледали пътуването на детето през тази история, все едно са на сафари.

Като урок по човекознание, като антропология?

Да, точно така, докато в България заради идеята, че сме проксита на путинския режим, „Хага“ всъщност поставя зрителя в много по-дестабилизираща ситуация. Защото, освен че „Хага“ би разказала какво се случва в Украйна и какво се случва в Руската федерация, тя би разказвала и неща, които дебатират нашата идентичност като българи, като нация, като история и като митологеми, които сами сме изградили и сме пуснали в собствената си градина и които в един момент започват да ни моделират и управляват вместо ние тях.

Разказвачът в „Хага“ е дете, тийнейджър може би, но е и нещо повече, нали?

Да, разказвачът е събирателен образ на много деца, с които авторката се е срещала или е говорила, или е правила проучвания за историите им. Има нещо, което е хубаво да се знае и не съм казвал досега. Има момент в представлението, когато детето запява украинския химн. Някои от зрителите възприемат това като акт на чиста пропаганда, без да знаят, че зад тази сцена стои конкретна история. Разказ на едно от децата, които са били откарани на територията на Руската федерация за осиновяване. Та това дете, според разказа му, е претърпяло огромен тормоз, психически най-вече, и то споделя, че единствените моменти, в които е можело да се задържи в кондиция и без да се разпадне психически, са били, когато са го заключвали в тъмна стая, наказвали са го, защото отказва да говори на руски, и то тихо е пяло химна на Украйна. Тази сцена, както и повечето други, има скрита история, има реален аватар в действителността.

Как бихте разказал за какво става въпрос в „Хага“, на български или руски тийнейджър, или на дете?

Бих казал, че това е история за порастването, за превръщането на детето във възрастен, което при нормални условия се случва за няколко десетилетия, а в условия на война – в рамките на дни, понякога и на часове. Порастването е болезнен процес. Така както детето страда, за да стане възрастен, да научи достатъчно и да има опит, така и човешкото същество страда, за да може да се изкачи на някакво по-високо ниво на развитие. Това би било приказка за порастването, в която всички елементи, като понятията за добро и зло, са разместени и объркани до такава степен, че няма кой да ги преподреди и върне на местата им, освен най-слабия и най-чистия. Това е един от основните митове на човечеството. Популярен пример, за който сега се сещам, е „Властелинът на пръстените“. Там Фродо е натоварен с най-непосилната задача, която не може да бъде изпълнена от никого от по-зрелите и по-магични същества, защото те знаят, че ще се провалят в тази мисия. Те няма да могат да устоят на изкушението. Единственият, който може, е най-наивният, най-непредубеденият. Във „Властелинът“ това е Фродо, в „Хага“ това е детето.

Бихте ли правил отново политически театър в България?

Имам доста класическо театрално образование и изборите при мен са свързани и тръгват най-вече от срещата ми с текст или тема, която да ме вълнува и да влиза в резонанс с днешния ден и с това, което преживяваме на социално и интимно ниво.

Има текстове като „Образ и подобие“ на Радичков или „Персифедрон“ на Константин Павлов, но сякаш политическият театър и драматургия в България все още остават периферни?

Да, ние нямаме почти никаква традиция в това. Има такива светли примери, но те се броят на пръсти. Продължавам да мисля, че „Образ и подобие“ е великолепен текст и идея за проект; в главата ми тя беше свързана дълго време със ситуацията на дванайсетгодишното управление на ГЕРБ, примерно. Сега нещата малко се промениха, но Радичков е автор великан и дори когато пише политическа сатира, той успява да я пласира в едни метафизически пластове на съзнанието. Затова мисля, че и днес този текст би бил изключително силен, ако бъде насочен да говори за нашата дълбока идентичност и за кризата ѝ. След падането на Берлинската стена обществото ни продължава да търси своята идентичност и в него има отделни фракции, които си я представят по много различен начин. Тази фрагментация днес е изключително силно изявена, конфликтите са крайно изострени и на ментално ниво нашето общество е в състояние на война, макар че все още нямаме сили да си го признаем. А в състояние на война правилата се променят.

Как тогава може да съществува мир в България?

Не знам дали мога да отговоря, но мирът винаги е бил нещо, към което всички се стремят. Само че периодът, през който ние като общество преминаваме и който човечеството също прекосява днес, е период на огромни размествания, срутвания на някои устойчиви пластове и всъщност е момент на криза, която неминуемо ще ни задължи да преразгледаме основните си постулати за това как да се ориентираме и какво бъдеще искаме да имаме.

В политически план цялата световна система за сигурност също ще бъде преразгледана. Ние сме на прага на огромни промени и въпросът е дали в колективния облак и в колективното съзнание желанието за катастрофа е по-голямо от желанието за мир. В момента имам чувството, че желанието за катастрофа е по-голямо, а ако това е така, то катастрофа ще има. Не мога да предвидя под каква форма, но единствената надежда в случая е, че катастрофата е нещо, през което трябва да се премине. Тя е един вид месомелачка, стъргало, и тези, които успеят да преминат през нея и да запазят човешката си същност, ще трябва да се борят с ясно очертаващи се фракции в световен мащаб, работещи за пълно обезчовечаване, и техните проксита и в българския социален живот... Тук вече въпросът е дали ще излезем от този период абсолютно обезчовечени, или ще сме разбрали базисни неща и ще градим някаква обща визия за бъдеще.

Да разбираме, че Вие сте – по някакъв начин – стоически обнадежден?

Да, нямам и друг избор. Другото е да се хвърля в античен трагически плач, но такъв вече има достатъчно и няма защо да се прибавя към него. Мисля, че имаме остра нужда от яснота и проницателност, които да ни позволят да провидим бъдеще и надежда.

И от честност и искреност може би?

Това е задължително условие, но то влиза в рамките на личния живот на всеки един индивид и в този смисъл всеки, рано или късно, ще бъде поставен пред избор. И ще трябва да се определи, защото в състояние на война двете страни трябва да прегледат армиите и силите си. 

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни