Кирил Кръстев и изкуството на страната на живота

Знаменитият Кирил Кръстев (1904–1991) е автор на книги за Иван Пенков, Сирак Скитник и Бенчо Обрешков, за Микеланджело, Пикасо и Жорж Папазов, за островитянското изкуство и за наченките на Ренесанса у нас… Но неговата „История на българското изобразително изкуство“, публикувана наскоро от изд. „Лист“, е събитие, което тепърва ще отеква в културния живот. По този повод Марин Бодаков разговаря с Иво Милев, съставител на фундаменталното издание.

Кой е Кирил Кръстев? За нашето поколение – родените в началото на 70-те – той е преди всичко автор на спомени за българския културен живот между двете световни войни… Как появата на този импозантен том пренаписва post mortem неговата биография?

Кирил Кръстев е от породата интелектуалци и мислители като д-р Петър Берон например – негов любимец, като Асен Златаров, Сирак Скитник, Владимир Свинтила, тоест хора многообхватни в интересите, заниманията и изявите си. Кръстев е естественик по образование, геолог, дълго време е бил учител, секретар на учителския Просветен съюз, редактор, издател, автор на учебници, есеист, изкуствовед, художествен критик, сам художник, писател и т.н. Самият той се има за натурфилософ, който схваща природата и човека в нея като взаимосвързан Космос. Развитие, еволюция, процес – това са понятия с базисно значение за него. „Биологичният“ подход към социални феномени, включително художественото творчество, съвсем не му е чужд.

„История на българското изобразително изкуство“ е книгата, която Кръстев винаги е искал да напише – и не е успял. Той цял живот пише фрагменти от нея, които ние сега заедно с издателство „Лист“ обединихме в свързан исторически разказ и представяме на читателите. Нямаше да успеем, ако сам Кирил Кръстев не бе съумял да изгради концепция за историята, или „развоя“, както той я нарича, на българското изобразително изкуство, включващо живопис, скулптура, графика, приложни изкуства. В логиката на тази концепция се вплита и може да присъства всичко написано от него.

Когато съм чел отделни статии, рецензии за художествени изложби, дори слова за откриване на изложби, никога не ме е напускало усещането, че чета част от някакъв по-голям текст. За Кръстев няма изолирани явления. Всяко се разполага в единна обща структура на взаимовръзки, причини и следствия, има свое минало, предполага бъдеще. Кирил Кръстев живее дълго и до късно води активен творчески живот – пред очите му минава цялата история на българското изкуство на ХХ век. Още много рано, около 18–20 -годишен, той познава неговите най-видни представители. През 1949 г. му забраняват да заема длъжности и да публикува, едва след 1952 г. в БАН, в Института по изкуствознание, го приютява неговият приятел Петко Стайнов. Там му възлагат работа по средновековно изкуство. Така той години наред дълбае в една тема, към която дотогава е проявявал частичен, без подробности интерес и която бързо го увлича. След 1956 г. той отново започва да се изявява в критиката на текущия художествен живот.

Защо според Вас до този момент няма общоприета цялостна история на българското изобразително изкуство?

По времето на социализма са правени колективни опити, които, както повечето социалистически опити и колективни дела, остават незавършени. Двете книги на Никола Мавродинов от 40-те години – „Старо българско изкуство“ и „Ново българско изкуство“ – допълват картината. Някои текстове на Андрей Протич – също. Но това май е всичко.

Основната причина според мен е страх. Страх от обобщения и поемане на отговорност. Преди 40-те години е било още рано да се появи такава история. По времето на социализма подобен труд, включително и заради идеологическата отговорност, се е смятал във възможностите и прерогативите на научен колектив. Но самата идеологическа машина много динамично, в същото време трудно и несигурно формулира своите позиции и преценки за събития и явления от миналото. Докато това се случва, времето на експеримента, слава богу, отминава. А и подобна история едва ли би била от особена полза в днешно време. С много малки изключения, комунистическите хуманитарни мощности, ако мога така да се изразя, се амортизираха бързо и безвъзвратно, от тях остана боклук и сива, горчива пепел. След 90-те години отново настъпи време за преоценки, още повече навлезе и една постмодернистична тенденция за отказ от „големи разкази“.

Но такава е българската история като цяло – динамична, с множество кардинални обрати в малки периоди от време. Историците не смогват да ги обмислят и оценят (какво остава за хората да се учат да живеят поновому), в същото време идва вече следващият. В този смисъл тази История идва навреме. Тя ще има и свои критици, и недоволници (както винаги и навсякъде), но е факт. Единственото, което можем да кажем, е: защо не го направихте вие или защо не вземете да го направите? В този смисъл „История на българското изобразително изкуство“ от Кирил Кръстев е и провокация.

Какво от литературната дейност на Кръстев подхранва интереса му към пластичните изкуства?

Всъщност нищо. Целият интерес и занимания на Кирил Кръстев с изобразителното изкуство са парадоксални. Още много рано той ясно и категорично застава на позиция, която условно и за краткост мога да обобщя като „против изкуството“. Против изкуството като самоцел, като „изкуство за изкуството“, като „естетично“ в опозиция с „природното“, в крайна сметка против изкуството, което подменя и фалшифицира живота. В опозицията живот–изкуство той е категорично на страната на живота. Изкуството има някакъв смисъл, ако помага на формите на живот. Например да внася известен стил. Или приложните изкуства, които обслужват бита. От такава позиция е наистина странно, че този човек посвещава по-голяма част от живота си в служба на изкуството, и то в неговото проучване и интерпретация. Всъщност всичко това е само привидно така.

Как общуват помежду си историкът и теоретикът Кирил Кръстев?

До един момент той категорично се отстранява от позицията на учен, занимаващ се с естетика или теория на изкуството. Незадоволен от резултатите на естетическата мисъл обаче, Кирил Кръстев създава собствена, напълно подхождаща на неговата организирана и систематична мисъл естетическа теория. Тя обслужва и историческата му интерпретация. Според него тя обхваща и организира в смислено единство всички форми на художествено творчество – още от неговото зараждане, та досега. В крайна сметка човек е ограничено в един Космос същество, което вечно се върти под действието на едни и същи закони и необходимости. Той, така да се каже, не може да се надскочи или да се издърпа за ушите. Формите са различни и се менят, въплътените в тях идеи остават.

Кръстев разполага тази теория в силовите полета на две категории: субективно и обективно, външно и вътрешно. Две позиции, които в своята диалектика изчерпват, така да се каже, света и явленията в изкуството. Или както казва Бешков, има материя, има и дух, но пространството между тях е запълнено от човека. В предговора към книгата обръщам за кратко внимание на тази негова теория и понеже тя представлява все пак специален интерес, мога да препратя към изданието и да не влизам в повече подробности. Кръстев се създава като теоретик, за да обслужи историка. Историкът Кръстев свършва цялата неблагодарна работа за теоретика, който да направи своите обобщения, да изведе принципи и да формулира закони.

Каква е ролята на българската общополитическа и културна периодика в изграждането на автора Кирил Кръстев? Кои са „неговите“ жанрове?

Кръстев се създава като писател, като творец в периодичния печат. Той дава форма на писанията му, на неговата мисъл, на начина му на изразяване дори. Както знаете, още много млад, той е издател на едно от първите авангардни периодични списания „Кресчендо“ (което всъщност наследява от бъдещия изкуствовед Никола Мавродинов). Около двайсетгодишен, той е редактор и редовен сътрудник на ямболския вестник „Тракиец“. Вече в София в средата на 20-те години сътрудничи на „Стрелец“, после на „Златорог“ и т.н. След 9 септември – на в. „Изгрев“, където почти няма брой без негова публикация, било на тема из областта на изкуството и културата, или на естествените науки. Негов жанр става есето – сбита, синтезирана форма на изказ, ясен език, категорично и прецизно формулирани идеи. Този фрагментарен стил се запазва в годините. Дори книгите му носят този характер, повече сборници от кратки, взаимосвързани форми, отколкото дълги „разкази“.

Какви бяха основните предизвикателства пред Вас в подготовката на книгата? С кого и как работихте?

Голяма част от материалите, съдържащи се в този обемен том, се публикуват за пръв път. Повечето от тях бяха в ръкопис. Макар Кирил Кръстев да има красив и четим почерк, все пак това беше времеемък, труден и отговорен процес. Много труд беше положен по локализиране на публикациите на Кръстев в периодичния печат за дълъг период от време – от 20-те до 80-те години на ХХ век. Целият този огромен материал, наброяващ хиляди страници, трябваше да бъде не само прегледан и разчетен, а осмислен с оглед идеята ни – да създадем от текстовете на Кирил Кръстев свързан разказ.

Проблем представляваше и изборът на различни редакции на един и същи текст. Кръстев има особен начин на работа – той пише ала прима, рядко коригира, но много често изведнъж спира и започва с темата си отначало. Особено предизвикателство беше набирането на илюстративния материал – над 1200 изображения, от които в изданието включихме около 700. Почти нямаше музей в страната, който да не откликна. Ако трябва да благодаря на всички, може неволно на пропусна някого, направил съм това в изданието. Целта беше не просто да се илюстрира изданието, а да се изнамерят конкретни творби, на които Кирил Кръстев се позовава в текстовете си.

Без издателство „Лист“, Гергана Димитрова, редакторката Елена Кръстева, дизайнерката Милена Вълнарова, без научните редакторки Ралица Русева, Мариела Стойкова и Анелия Николаева това издание нямаше как да стане. Със сигурност и сега то съдържа някои пропуски и грешки, за които молим за снизхождение и които ще бъдат отстранени в бъдеще.

За какво бихте искали сега да поговорите с Кирил Кръстев? Какви са личните Ви съгласия и несъгласия с неговия разказ? Съхранява ли – и как – своя личностен интегритет през политическите перипетии на три Българии?

Не познавам Кирил Кръстев лично, но сега имам усещането, че се знаем отдавна. Знам неговия начин на мислене, мога да разсъждавам като него, доколкото не ми липсва неговата култура. Бих го разпитвал за живота му. Той ни е оставил един мемоарен том, прекрасен, но не изчерпва в никакъв случай живота и опита на този дълго и активно живял човек. На някого Кирил Кръстев може да се стори малко схематичен. Това се дължи на неговата системна и организирана мисъл. За да не се загубиш в отделните факти, ти трябва да ги организираш. Фактите са си факти, но те не са истината. Фактите стават смислени, когато се интерпретират и разглеждат като явление, тоест с история, минало и бъдеще.

Преходът след 1944 г. е труден на Кирил Кръстев. По това време той е оформил вече основните си разбирания за живота, за изкуството, за себе си. Той има вече самочувствие. Трудно е на такъв човек да му налагаш да се „преустройва“. Той просто се оттегля и се посвещава на старобългарското изкуство. Неговото време идва отново в края на 50-те години, но е окончателно реабилитиран на сцената на културния живот едва по времето на Людмила Живкова. Тя припознава в него този тип интелектуалци – всеобхватни и всестранни, за които мечтае. Разбиранията, които Кирил Кръстев е концептуализирал и оформил до 40-те години, са основа, върху която работи през целия си живот. Няма резки скокове, има надграждане. Той не става марксист, позовавания върху марксическа естетика липсват в неговите писания.

Какъв е Кръстев като художник? Собственото му творчество променя ли изследователската му оптика?

Кирил Кръстев рисува още докато е много млад, в Ямбол. Явно е повлиян от конструктивизма и дадаизма. През 70-те години излага на Обща художествена изложба едно свое платно – в мотивите си в писмото до Съюза на българските художници, с което предлага работата си за участие в изложбата, той пише, че съвсем сериозно мисли отсега насетне да се посвети на живописта. Тогава е над 70-годишен. Трудно е да се разбере дали е самоироничен. Запазени са десетки негови бележници, пълни с рисунки, повечето от които са скици на композиции и сюжети от картини, които той гледа на изложби и които му служат впоследствие да си припомня и пише за тях. Линията му е сигурна и уверена – на човек, който владее ръката си. Това, което липсва на Кирил Кръстев в българското изобразително изкуство, е мисълта. Той го вижда повече като спонтанно, чувствено, лирично. За него това не е достатъчно – изкуството е много повече хармонично разпределение на терените между разума и чувствата. Затова и с такъв интерес следи новите явления в българското изкуство след 60-те години: Теофан и Елена Сокерови, Гарудис, Буюклийски и т.н.

Има ли още изненади в архива на Кирил Кръстев?

Всеки живот и всеки архив – като следа и документ за един живот – е неизчерпаем. Кирил Кръстев проявява изключително внимание към следите, които оставя, в този смисъл към важността и значимостта на живота, който е водил. Дай боже всекиму!

Иво Милев (р. 1971) e автор на книгите „Николай Ников. Един парижанин в София“ (Национална галерия, 2014), „Тодор Цонев. Художникът в сянка“ (Музей „Дом на хумора и сатирата“, 2018), „Лика Янко. Рисунки“ (Национална галерия, 2019), „Животът и смъртта на Людмила Живкова. Биография“ (СЕНС, 2018) и др. Ръководител е на изложбената и проектната дейност на Националната галерия.

Заглавен колаж: Портрет на Кирил Кръстев от Wikimedia и корица на книгата от изд. „Лист“