Очите надясно, носът наляво, или как го правят британците

Mr. Order

„Конституционно безчинство!“ Така определи пророгацията на Парламента председателят на Камарата на общините Джон Бъркоу, който е „на нож“ с премиера Борис Джонсън. И благодарение на това, че покрай Брекзит всички погледи са обърнати към Лондон, Бъркоу се превърна в същинска рок звезда на британската политика дори отвъд Ламанша. Броени часове преди разпускането на Парламента Бъркоу обяви, че десетгодишната му служба е към края си и е взел решението да напусне Долната камара на 31 октомври или по-рано, в случай че следващите избори се проведат преди тази дата (но този вариант междувременно бе отхвърлен от членовете на Парламента).

Бившият депутат от партията на торите, поел щафетата от предишния председател Майкъл Мартин през 2009 г., откогато се смениха четирима премиери на Великобритания, на свой ред е обект на шумна критика по редица параграфи. Така например подкрепящите Брекзит поставят под съмнение неговата безпристрастност по въпроса за Европа и твърдят, че умишлено е улеснил депутатите, противопоставящи се на излизане без сделка, давайки им контрола над делата на Камарата на общините. Отделно от това му се вменява вина, че не прави достатъчно за справянето с различните форми на тормоз в Камарата на общините и че е малтретирал няколко свои служители – нещо, което Бъркоу отрича.

Защо обаче се вдига толкова шум около решението на Бъркоу?

Джон Бъркоу не е просто поредният председател на Камарата на общините и за следващия на неговия пост няма да бъде никак лесно да постигне влиянието, което депутатът от Бъкингам извоюва, дирижирайки спектаклите в Уестминстърския дворец. Той е човекът, въдворявал ред в залата през драматичните месеци от референдума през 2016 г. до излизането на Великобритания от Европейския съюз… Или може би не? Защото в последните две седмици на октомври може да се случи всичко.

Ако не успее да уговори нова сделка с Европейския съюз, която да е приемлива за Парламента, Борис Джонсън ще бъде принуден да търси нова отсрочка на Брекзит, след като непосредствено преди пророгацията депутатите приеха законодателство срещу излизане без сделка. Чуват се спекулации, че за да избегне ново удължаване, Джонсън ще подаде оставка или ще поиска вот на доверие, който, бъде ли загубен, ще последват две седмици преговори за съставяне на ново правителство. Под угрозата за подобен сценарий Джон Бъркоу предупреди, че ако назначаването на нов председател на негово място бъде оставено за след следващите избори,

новоизбраните депутати може да се окажат „уязвими за неоправдано институционално влияние“.

В емоционалната реч, с която обяви решението си да се оттегли, Бъркоу заяви, че е горд, че е отстоявал интересите на депутатите и е изпълнявал ролята на „гръб на онези от задните седалки“, заигравайки се със смисъла на думите, както само той умее (backbenchers’ backstop – с backstop се назовава предпазният механизъм за Ирландия). Той представи решението си като „най-малко подривният и най-демократичният начин на действие“ от негова гледна точка и представи солидни аргументи в този смисъл.

„През цялото време като председател се стремях да увелича относителния авторитет на този законодателен орган, за което не чакайте от мен абсолютно никакво извинение пред никого, никъде, никога.“ И това е така – Бъркоу ще бъде запомнен със своята отдаденост в усилията да дава повече възможности на депутатите да упражняват контрол и натиск върху правителството. „В най-добрите традиции на председателите.“

И тъй като за събитията през седмиците след подновяването на работата на Парламента може единствено да се гадае и спекулира, може би моментът е подходящ да се обърнем към историята на Парламента и фигурата на председателя, която благодарение на Бъркоу се прочу далеч отвъд границите на Обединеното кралство (да, дори у нас). Защото историята на Парламента е централна за историята на демокрацията във Великобритания. И защото това е една действителност, толкова различна от българската, колкото само нещо „произведено на Острова“ може да бъде.

Разпределение на силите

Парламентът се състои от Камарата на общините, Камарата на лордовете и Нейно/Негово Величество, а съотношението на силите между тези три съставни части се променя през вековете. Той наблюдава и оспорва работата на правителството, има правото да налага данъци и изработва нови закони, като винаги последната дума е негова.

В Камарата на общините, наричана също Долната камара, законодателстват 650 депутати, макар че местата в залата са значително по-малко (заради типично британското отношение към традициите, атмосферата и не на последно място, поради оскъдния следвоенен бюджет за реновирането на залата). Членовете на Камарата се избират от поданиците от цялото Обединено кралство, за да представляват техните интереси и проблеми. От двете страни на креслото на председателя, по цялата дължина на пода на залата на Камарата на общините, има две червени линии.

Твърди се, че разстоянието между тези линии е точно колкото дължината на два меча – за да не могат депутатите да се дуелират.

Липсват обаче доказателства в подкрепа на тази теория, освен това внасянето на оръжия в залата на Парламента е забранено от векове.

Камарата на лордовете, наричана още Горната камара, има около 800 членове, повечето от които пожизнени, назначени заради своята забележителна кариера или значителен принос за британския живот. Делът на пожизнени членове драстично се увеличава, когато със закон от 1999 г. се ограничава правото на наследствените перове да седят и гласуват в Горната камара. Целта на тази реформа, въведена по времето на Тони Блеър, е да направи Камарата на лордовете „по-демократична и представителна“. Горната камара работи независимо от Долната, но и двете имат за задача да правят закони и да упражняват контрол върху работата на правителството.

Днес ролята на монарха е до голяма степен формална. Тя включва одобряване на закони, назначаване на пожизнени членове на Горната камара и обявяване на плановете на правителството на церемонията по откриване на парламентарната година. Това обаче невинаги е било така (вж. карето в края на текста).

Ред в залата

И в двете камари на Парламента се провеждат дебати, по време на които членовете им обсъждат предложенията за нови закони, изработват нови политики и излагат гледните си точки по водещите въпроси от деня. Целта на дебатите е достигането до информирано решение по даден въпрос с максимално широка подкрепа. Приемането или отхвърлянето на законодателни предложения става чрез гласуване, като всички дебати биват записвани в протоколи, достъпни за широката публика.

Именно начинът на гласуване в Парламента е една от любопитните процедури, които оставят в пълно недоумение несведущия. Коридорите отляво и отдясно на заседателните зали и в двете камари служат като отделни кулоари за техните членове според това как са решили да гласуват по даден въпрос. Същинското подаване и преброяване на гласовете става, като всеки член на камарата поеме в едната или другата посока и премине през съответния кулоар, единият от които е наречен „Да“ (Aye), а другият „Не“ (No) – в Долната камара; „Съгласен“ и „Несъгласен“ – в Горната камара. Така дойде ли ред за гласуване, председателят на Долната камара провъзгласява:

The ayes to the right, the noes to the left, което звучи като The eyes to the right, the nose to the left, извиквайки асоциации с картина на Пикасо.

Освен за да гласуват, депутатите стават от местата си (без да ги напускат) и за да индикират желанието си да говорят – „да хванат окото на председателя“, както англичаните наричат този акт, освен ако предварително не са подали заявка в писмен вид.

Дебатите в Долната камара често са оживени, а понякога и ожесточени, което прави ролята на председателя не само отговорна, но и доста сложна. Той трябва да всява респект и да съумява да въвежда ред в залата, което Джон Бъркоу прави по особено колоритен начин, надвиквайки всички с гърленото „Ordeeeeer! Ordeeeeeer!“, откъдето произлиза не само неговото прозвище, но и името на котарака му. И поне милион анимирани миймове.

Всемогъщият председател

Както вече споменахме, преди да стане неин председател и човекът с най-голяма власт в Камарата на общините, Джон Бъркоу влиза в Парламента като депутат, избран по волята на народа. Назначаването му на този пост е резултат от продължителна процедура по гласуване, която може да бъде сравнена с плейофите в някои спортове; всичко приключва тогава, когато един кандидат получи повече от 50% от гласовете на депутатите. Стане ли факт това назначение, председателят трябва да напусне политическата партия, към която е принадлежал, и да остане напълно независим до края на мандата си, като същевременно продължава да се ангажира с проблемите на избирателите като всеки друг член на Парламента.

Председателят на Парламента има пълната власт да следи за спазването на правилата от страна на депутатите по време на дебатите, макар отстрани нерядко да изглежда, че в залата цари абсолютна анархия. В правомощията му влиза правото да оттегля реплики, ако същите са произнесени по обиден начин; да прекратява заседание на Парламента в случай на сериозен безпорядък; да отстранява временно депутатите, които умишлено пречат на работата на законодателя, както и да изисква тишина в залата, дори това да означава да крещи с цяло гърло, за да надвика всички останали.

В такива моменти Джон Бъркоу може и да не изглежда (и звучи) така елегантно, както в телевизионните интервюта, които дава, но ораторските му качества винаги са на Шекспирова висота, което само засилва чувството за театрален спектакъл – ту в жанра на комедията, ту в този на гротеската.

Днес не само случващото се „на сцената“, но и извън нея – по време на принудителния петседмичен антракт – е тъкмо в жанра на гротеската. Въпреки силния обществен и политически отзвук Борис Джонсън намери начин да избегне парламентарния контрол преди изтичането на крайния срок за напускане на ЕС с едно, меко казано, спорно решение, което според съдии от Апелативния съд в Шотландия е противозаконно. И макар да не трябва да се драматизира, фактът, че когато поднови работа, Долната камара ще трябва да избере нов председател, прави картината още по-безрадостна.

През Средните векове

През 1295 г. Едуард I свиква Парламент, съставен от благородници, църковни служители и по двама представители от всеки окръг, град или по-малко населено място с основната цел в него да се обсъждат данъците. Този е моделът и за бъдещите парламенти. През XIV век възникват двете отделни камари на Парламента. Представителите на градовете и окръзите се срещат отделно в Камарата на общините, а духовниците и благородниците заседават в тази на лордовете.

Първият известен председател на Камарата на общините – Томас Хънгърфорд, е избран през 1377 г. На него е поверена задачата да посредничи между Долната и Горната камара, както и между Долната камара и монарха. Въпреки че до XVII век председателят най-често е бил „човек на краля“, донесе ли лоши новини от Парламента, гневът на Негово Величество се стоварва именно върху него. Гняв, който довежда до екзекутирането на седем председатели в периода между 1394 и 1535 г.

През 1625 г. крал на Англия става Чарлс I. В периода между 1629 и 1640 г., останал в историята като „единайсетгодишната тирания“, Чарлс I управлява Англия без Парламент. На 4 януари 1642 г. Кралят влиза в Камарата на общините с група войници, за да арестува най-сериозните си политически врагове в лицето на петима депутати. Тогавашният председател Уилям Лентхол обаче отказва да разкрие местонахождението им на краля, казвайки: „Както е угодно на Ваше Величество, ала нямам нито очи, с които да виждам, нито език, с който да говоря на това място, тъй като този Парламент повелява да съм негов слуга.“

Всичко това довежда до Английската революция, в която загиват половин милион души, в т.ч. самият Чарлс I, който е екзекутиран през 1649 г. Монархията и Камарата на лордовете са премахнати. Оливър Кромуел, командир на армията, поема управлението, но след като не съумява да наложи волята си над Камарата на общините, разтурва окончателно Парламента през 1653 г. През следващите близо 10 години Кромуел управлява като лорд-протектор на новата република и едва през 1660 г., две години след смъртта му, Парламентът и монархията са възстановени.

През следващите няколко десетилетия председателите често имат политически връзки и заемат постове в правителството, докато Артър Онслоу, който ръководи Камарата на общините между 1728 и 1761 г., успява да освободи функциите на председателя от хватката на правителството и установява много от практиките, валидни и до днес.