Прошката като единствения начин да се продължи напред

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – вдъхнови Стефан Русинов да потърси Жюстин Томс, за да поговорят за литературния ѝ опит.

В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?

Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.

Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?

Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.

Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко... после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?

Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.

Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.

Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?

Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.

Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…

Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?

Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.

Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.