От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.
„Загадките на безумието“ на Исмаил Кадаре
превод от албански Евгения Котова, София: изд. „Колибри“, 2019
Хапсана на албански означава затвор. С такъв особен затвор разполагат само най-старите албански домове. В случая това „беше една дълбока стаичка с каменни стени, до голямата изба. Нямаше врати, само един капак, който се отваряше отгоре, за да слезе затворникът. След това стълбата се вдигаше и капакът се затваряше“…
Героят на Исмаил Кадаре отбелязва, че хапсаната е затвор, по-важен от държавния – държавният си бил една дандания. Паралелното правосъдие обаче е тайна, всичко си остава между стените на дома – никакви полицаи, съдии и разсилни! (Дори прапрадядото на Кадаре сам слиза във въпросната хапсана, когато се присеща за някогашен свой грях.) Тази затворническа тема се появява в самото начало на краткия роман. Тя ще се появи и в неговия край, вече като метафора. Чичото на главния герой ще му каже, че „всички ние сме убили някога някого или нещо и сме го затворили след това дълбоко в нашите изби“…
Прочее, повествователният глас в „Загадките на безумието“ идва от хапсаната на детството – онзи затвор, в който за теб светът е съставен както от тайни, така и от лудост. Непонятен свят, в който няма особена разлика между тайните и лудостта. А тъкмо в този свят комунистическото управление набира сила – и вече разделя дори сърдечни братя. Ето, и двамата чичовци на героя са учили латински, но латинският и френският вече са политически неуместни – руският ще замести едва ли не дори албанския език. Леля му ще каже за нашата азбука: „Пфу, по-грозно нещо не бях виждала. […] Кирилици, така ли им казват на онези гадни букви?“
Албанският свят е разломен в най-интимната си тъкан. Дори загадъчният благ дядо, комуто героят приписва създаването на албанската държава, умира – и бива изпратен според традицията от платени оплаквачки.
Всъщност не бихме могли да обвиним Кадаре, че е сред платените оплаквачи на миналото – в „Загадките на безумието“ той има за алиби объркания, ала и здравословен разказ на дете, което постоянно се чуди какво точно става в побърканата от комунистическия режим Албания. Побъркана както от тайните на своето минало, така и от предчувствията за бъдещето. Чия е люлката, в която сме расли всички ние? Чия е държавата, в която растем? За едно дете въпросите са по-важни от отговорите на възрастния в този самоироничен и някак автобиографичен роман. А може би загадките на безумието са и онези загадки на паметта, които три десетилетия по-късно ни вкарват в досадната хапсана на антикомунизма, сведен до наивни клишета. Тогава на помощ идва паралелното правосъдие на литературата.
„Силата на мита“ на Джоузеф Камбъл
превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Сиела“, 2019
Диалозите на Бил Мойърс с Джоузеф Камбъл са проведени не само в Нюйоркския природонаучен музей, но и – ти да видиш – в ранчото „Скайуокърс“ на Джордж Лукас. Възгледите на един от най-големите тълкуватели на митовете не само са подхранени от ранните му прочити на Джеймс Джойс и Томас Ман, но и са потвърдени от внимателните наблюдения върху сагата „Междузвездни войни“, която за собствените ни деца е старинна колкото „Смърт във Венеция“…
Диалогът между юнгианеца Камбъл и Мойърс е жив и изящен. Беседата с лекота преминава през богати – буквално и метафорично – територии като „Пътуването навътре“, „Първите разказвачи“, „Саможертва и лично щастие“, „Приключението на героя“, „Дарът на богинята“, „Маските на вечността“… Книгата, благодарение на страхотните примери, има терапевтичен ефект – нищо добро, но и нищо лошо не започва със самите нас. И – по-важното! – чрез изкуството човек може да постигне просветление, особено насред кризата на средната възраст. Можем да минем и без него, разбира се: „… дори само това да живеем с открито сърце и да състрадаваш на хората е един начин, отворен за всички“….
Бих причислил Камбъл към най-големите специалисти не само в митологията, но и в областта на поезията. Защо? Кое според него е най-висшето, най-благородното и най-смелото послание в Христовото учение? Ето кое: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят…“ Как да правим с думи неща? Днес, когато да мразим омразата се превръща в най-голямото предизвикателство. Днес, когато не правим разлика между умереност и посредственост, между мит и поза, между интимен затвор и публична свобода…
„Хлебарката“ на Иън Макюън
превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Колибри“, 2020
Първото изречение от „Метаморфозата“ на Кафка, по превода на Любомир Илиев, гласи: „Когато една сутрин след неспокойни сънища Грегор Замза се събуди в леглото си, установи, че се е превърнал в гигантско насекомо.“ Вижте първото изречение на „Хлебарката“ на Макюън: „Тази сутрин Джим Самс, умен, но не и прозорлив, се събуди от неспокойните си сънища, за да открие, че се е преобразил в гигантско същество.“ Тоест от хлебарка – в министър-председател на съвременна Великобритания.
Новелата на Макюън е посветена на Тимъти Гартън Аш, оксфордски професор по европейски науки, и в нея повече или по-малко разпознаваме Борис Джонсън, Доналд Тръмп, Ангела Меркел и др. Брекзит е спусковият механизъм на тази творба, която повдига на степен събития от последните дни, месеци, години. Макюън обаче прави още една крачка към немислимото: в книгата става дума за политическото налагане на т.нар. реверсализъм, или движението на парите в обратна посока (ти плащаш, за да работиш, вместо да ти плащат за това; вземаш безплатно стоки от магазина, но пък нямаш право на банкова сметка и пр.).
Реверсализмът е идеята, която министър-председателят Самс, доскоро хлебарка и управляващ кабинет, доминиран от доскоро хлебарки, налага на съвременна Англия. Защо, пита го уморената германска канцлерка, защо… Самс няма отговор, освен „защото така“: „Защото. Защото така искаме. Защото в това вярваме. Защото заявихме, че ще го направим. Защото хората казаха, че искат това. Защото сме спасители. Защото.“
Кога хлебарките вземат властта от хората? Макюън дава своя отговор в последните страници: „Там, където има нищета, мизерия и мръсотия, ние набираме сила. С помощта на подмолни средства, след много експерименти и провали, успяхме да установим предпоставките за съсипване на човека. Със сигурност това са войната и глобалното затопляне, а в мирно време – непоклатимите йерархии, концентрацията на богатство, неизкоренимото суеверие, фалшивите новини, разделението, недоверието към науката, към непознатия и към обществените обединения.“ Ние също знаем този списък. Самите министри знаят, че реверсализмът е лудост, че хората ще обеднеят – но това гарантира разцвет на хлебарките.
Прочее, току след успешното гласуване на въпросната лудост, хлебарките ще оставят взетите назаем човешки тела и ще потеглят отново към Уестминстър. Без една, както ще подхвърли Макюън. Така или иначе, хлебарките вече не са презряно малцинство. (В книгата има любопитен български детайл: докато държи реч в Главната квартира на НАТО в защита на реверсализма, британският популист Самс успява да сащиса и българската преводачка в дъното на залата с изразите, че не след дълго „пердето ще падне от очите ви“ и всички „ще ни последват слепешката напред в бъдещето“.)
През цялото време, докато четях новия Макюън, си мислех за стихотворението на най-големия за мен жив световен поет, поляка Адам Загаевски (превод Силвия Борисова):
Един ден маймуните взеха властта.
Отрупаха се със златни пръстени,
навлякоха бели колосани ризи,
запушиха уханни хавански пури,
прикриха си стъпалата в лачени обуща.
Ние нищо не забелязахме, потънали
в други неща: кой четеше Аристотел,
кой тъкмо изживяваше голямата си любов.
Стихотворението продължава нататък, прекрасно стихотворение. Питах се – дали точно Полша няма да последва Великобритания, слушайки като нея сирените на популизма, на самоувереността, на превращението си в остров. И все пак Макюън не слуша само музиката на превъзходния си стил, претворен бляскаво от Иглика Василева – той чува съскането на инсинуациите, шумоленето на интригите, грохота на една политическа катастрофа с неизчислими още последици.
Това не е най-великата книга на Макюън, но не съм сигурен, че у нас такава новела е възможна. В най-добрия случай тя ще пита какво е времето в Москва, но и без друго си знаем, че там е гадно. Няма да пипа тук. Мечтая си за роман, посветен на отношенията между Живков и Борисов или на тези между Пеевски и Цацаров, но кой ще го напише.
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни