През декември 1978 г., две години след смъртта на Мао Дзъдун и края на Културната революция, Дън Сяопин обявява политиката на реформи и отворени врати, която през следващите 40 години превръща Китай от почти съсипана държава в икономическа свръхсила. За много икономисти и политолози тази безпрецедентна трансформация е трудно обяснима – от една страна, заради главозамайващата ѝ скорост, от друга, заради продължаващото вече рекордни 70 години комунистическо единовластие в страната.

По случай 40-годишнината от започването на реформите Стефан Русинов ни представя поредица от скорошни публикации на китайски писатели, които по един или друг начин засягат промените през последните четири десетилетия и сегашната ситуация в Китай, с мисълта, че литературният поглед ще ни помогне да видим конкретността зад статистиката, личното измерение зад политическите и историческите факти, свидетелските показания на фона на идеологическите наративи, за да придобием представа за ефектите и дефектите преди всичко в човешко отношение.

Откриваме поредицата с есе от Ю Хуа, писател, който действа едновременно от двете страни на цензурата – докато романите му в продължение на много години са бестселъри в Китай, в част от есеистиката му, например в колонката му в The New York Times, се разискват теми, табуизирани от Комунистическата партия. Настоящият му текст е написан на китайски, но в този си вид едва ли скоро ще бъде публикуван в Китай преди всичко заради коментара за протестите на площад „Тиенанмън“ през 1989 г. – събитие, изличено от публичното говорене в страната. За него Ю Хуа пише и в неиздадения в родината му сборник с есета „Китай в десет думи“, който предстои да излезе на български заедно с един от най-известните му романи – „Живи“.

„Председателят Мао е червеното слънце в нашите сърца“ © Francisco Anzola

Множество пътища се простират пред очите ми, докато се каня да разкажа за промените, които се случиха в Китай по време на моя живот. Някои от пътищата са основни, други – разклонения, които обаче не изглеждат по-маловажни. Въпросът е по кой маршрут от тази карта да поема. Тревожа се, че дори да извървя всичките, пак не бих могъл да опиша колко сложен и многостранен е променящият се Китай. Защото аз съм само един човек с една гледна точка. В такъв случай просто ще извървя два основни пътя, след което ще се пусна и по няколко разклонения.

Първият основен път е свързан с историята. Общоприето е, че са съществували осемнайсет китайски династии. Ако обобщим китайската история с едно изречение, то ще е: идва една династия, династията пада, идва друга династия, после и тя пада… Така че китайците добре познават кървавата фраза „смяна на династиите“. Но кърваво може да стане дори в рамките на една династия, ако по нейно време настъпи някаква огромна обществена промяна. Следователно този път съвсем не е от най-спокойните.

През моите 58 години преживях три такива обществени промени и по време на всяка от тях драстично се увеличаваше броят на самоубийствата сред държавните служители.

Портрет на Мао Дзъдун

Пред портата „Тиенанмън“ © pixabay

Първата беше Културната революция – с най-голям брой самоубийства. Когато Мао Дзъдун обяви това движение, наречено впоследствие катастрофа, огромен брой партийни служители изведнъж се намериха съборени от власт, защото бяха станали „властници, поели по капиталистическия път“. Неспособни да понесат всичкия психически и физически тормоз, някои избраха да се самоубият. В южното градче, където живеех, едни се обесваха, други се нагълтваха с пестициди, трети се хвърляха в кладенци. Кладенците на юг са с толкова малки отвори, че ако се хвърлиш с главата надолу, няма никакъв шанс да излезеш жив.

Тогава огромен брой хора от простолюдието се самопровъзгласиха за командири на собствени групировки, които наричаха „щабове на пролетарската революция“. Тези така наречени „бунтовници“ впоследствие заеха всякакви държавни постове, но кариерата им беше краткотрайна – краят на Културната революция след смъртта на Мао Дзъдун и идването на Дън Сяопин постави тези държавници с бунтовнически произход в много тежко положение. Част от тях смятаха, че съдбата им е не по-малко трагична от тази на държавниците, които те самите бяха подредили по време на Културната революция. И така дойде втората вълна самоубийства, този път на държавните служители, издигнали се посредством бунтовническите отряди. Те не бяха подлагани на кой знае какъв физически тормоз, но вътрешният ужас ги подтикваше към смъртта. Един такъв бунтовнически държавник от моето градче се удави в морето – на брега открили цяла купчина фасове, свидетелстващи за колебанията, през които беше преминал.

Втората вълна самоубийства на държавници беше далеч по-малка от първата, защото след идването си на власт Дън Сяопин не предприе политически реваншизъм, а инициира реформи за отваряне към света. Последваха трийсетте години икономическо чудо, чиито странични ефекти включват замърсяване на околната среда, нарастващо неравенство между богати и бедни и избуяване на корупцията на всички нива.

На Националния конгрес на Китайската комунистическа партия през ноември 2012 г. и Националния народен конгрес през март 2013 г. Си Дзинпин беше избран за генерален секретар на Партията, председател на Централния военен съвет и председател на държавата. Китай навлезе в епохата на Си Дзинпин, който предприе антикорупционни мерки, обсегът и мощта на които надхвърлиха очакванията на почти всички. Така настъпи третата вълна самоубийства на държавни служители.

Си Дзинпин © flickr

Чиновниците, които се бяха възползвали от светкавичното развитие на икономиката, за да натъпчат джобовете си с обществени пари, започнаха да осъзнават какво точно означава „всичко се връща“. Някои от заподозрените в корупция усетиха, че трудно ще се измъкнат от разследванията, и приключиха със самоубийство. Използваха всякакви начини – скачаха от сгради, лягаха върху релси, прерязваха си вените, обесваха се. Тъй като всички те бяха още разследвани и никой нямаше ефективна присъда, официалната причина за самоубийствата им беше „предизвикано от депресия“. Обаче станеше ли дума за някой високопоставен служител, тогава самоубийството не можеше да бъде „предизвикано от депресия“. След като на 23 ноември 2017 г. генерал Джан Ян се обеси в дома си, дописката във вестник „Освободителна армия“ гласеше: „Извърши извънредно подло деяние, като избегна чрез самоубийство належащи наказания според партийната дисциплина и националното законодателство.“

Тези три периода на чиновнически самоубийства, които аз лично преживях, може да изглеждат като някакъв исторически кръговрат, но всъщност са резултат от липсващо или ялово законодателство. В самото начало на Културната революция бяха съборени всички правораздавателни органи – нямаше съдилища и прокуратури, а законът съществуваше само на думи. При втората вълна самоубийства органите бяха възстановени, но все още липсваха закони. При третата вълна вече имаше цялостно законодателство, което обаче често се оказваше ялово – от една страна, законовите ограничения върху властта са строги само на хартия, а реално законът редовно обслужва властта; от друга страна, когато тези служители осъзнаха, че позициите им няма да ги опазят от разследванията, някои избраха да се самоубият, тъй като тези, които вярват във властта, не вярват в закона.

Някои хора са на мнение, че антикорупционните дейности са избирателни и се ползват за разправа с политически опоненти. Но въпросът е колко са чистите чиновници в тази икономика? Казано по простонародному: във всеки задник има л***а. Спомням си думите на един партиен инспектор: „Ако наредиш всички държавни служители и ги разстреляш до един, сигурно ще има някои онеправдани; ако разстреляш всеки втори, някои виновни ще се измъкнат.“

„Щастливият живот, който председателят Мао ни донесе“ © douban.com

Вторият основен път, на който ще стъпя, разкрива западането на традиционните семейни ценности и подема на индивидуализма. В епохата на Мао Дзъдун индивидът нямаше място в обществения живот – ако някой имаше лични претенции, единственият начин да ги изрази беше да се включи в колективните движения, например Големия скок от 58-ма и Културната революция от 66-та до 76-та. Струва си да се отбележи, че по време на тези грандиозни колективни движения личните претенции трябваше напълно да отговарят на актуалните политически критерии – и малко разминаване би предизвикало всякакви неприятности. Както гласеше едно популярно сравнение от онова време, ние всички сме капки, които се вливат в огромната река на социализма. Само дето не беше никак лесно да си добра капка.

В нашето градче имахме един активист, който почти всеки ден вървеше начело на манифестациите, вдигаше юмрук и подемаше: „Долу Лиу Шаоци!“ Лиу Шаоци беше председателят на Китай, когото сваляха от власт по това време. Веднъж обаче онзи нещо се оплете и взе че извика: „Долу Мао Дзъдун!“ Само след минута беше притиснат на земята от усетилото се революционно множество и оттам нататък се започна тежката му съдба на порицания и побоища.

В онази епоха истински лично пространство можеше да се намери само в семейния живот, тоест личните претенции като израз на независимост се проявяваха само в рамките на семейството. Обществените връзки се формираха от отношения не между индивиди, а между семейства, поради което може да се каже, че семейството беше най-малката единица в обществения живот. Затова и традиционните семейни ценности бяха толкова важни за китайците и на проявите на невярност между съпрузи се гледаше като на тежка измяна. Заради обществения морал по това време уличените в извънбрачна връзка бяха подлагани на всевъзможни унижения, например да участват в показни шествия с наполовина обръснати глави или дори да лежат в затвора заради хулиганство.

Ожесточената политическа борба по време на Културната революция породи редица случаи на изобличаване между съпрузи, както и на разпри между деца и родители, но това бяха по-скоро изключения – повечето семейства си останаха единни. В напрегнатата политическа обстановка хората особено много ценяха вътрешносемейния живот, тъй като на индивида му беше останал единствено той.

Една приятелка ми разказа, че по време на Културната революция баща ѝ бил университетски професор, а майка ѝ – безработна домакиня. Баща ѝ произлизал от земевладелски род, заради което го съборили, а майка ѝ била от бедно семейство, затова я причислили към революционните редици. Тогавашните бунтовници изискали от майка ѝ да се разведе, но тя категорично отказала. Не само това, ами всеки път, когато бащата бил подлаган на публично порицание, майката винаги сядала на първия ред и още щом видела, че някой посяга на мъжа ѝ, скачала да се счепка с бунтовниците, после се връщала цялата в кръв и гордо сядала пак на първия ред – така накрая никой вече не смеел да посяга на мъжа ѝ. След Културната революция бащата на приятелката ми ѝ казал, че ако не била майка ѝ, сигурно щял да се самоубие. Има безброй такива истории за семейни членове, които са се бранили един друг по време на Културната революция.

След смъртта на Мао Дзъдун реформите на Дън Сяопин предизвикаха шеметно икономическо развитие, което изцяло преобрази Китай. Промените проникнаха на всички нива – в начина на мислене и начина на живот, в системата от възгледи и системата от ценности. В общество, в което печалбата стана единствена цел, внезапно се надигна дълго потисканият индивидуализъм и това неизбежно разклати традиционните семейни ценности.

Наблягането на индивидуалната стойност и уважението към традиционните семейни ценности поначало не са в противоречие. Проблемът е, че развитието се осъществи твърде бързо. За някакви си трийсетина години преминахме от една крайност в друга – от епоха на потискане на човешката природа към епоха на разпускане на човешката природа, от епоха с първенство на политическото към епоха с господство на материалното.

След отпадането на ограниченията скъпоценната свобода в семейството изведнъж загуби своята значимост. Извънбрачните връзки станаха повсеместни и отдавна не се крият – съвсем нормално е успелите хора да си имат съпруги и държанки. Така се върна порочният феодален обичай за издържане на наложници, откъдето е и метафората, че на един чайник се падат най-малко четири чашки. Разказвали са ми истинската история за бизнесмен, който купил всички апартаменти в единия вход на десететажен блок и в тях настанил законната си съпруга и деветте си неизвестни на закона любовници. Всяка вечер си избирал на кой етаж да прекара нощта.

Когато семейството вече не е носител на повечето социални функции, то изгубва своята важност, тъй като стойността на младите вече се изразява в обществения живот и много по-рядко – в семейния. В момента Китай се намира в мобилната епоха – непрекъснато ни заливат нови приложения, все по-голяма популярност придобиват и разни интернет знаменитости, погледите на младите се изместват от телевизорите към телефонните екрани. Преди няколко години изникна модата за видеа на живо – влогърите говорят за секс и свалки, а зрителите ги подкрепят с онлайн дарения. Имаше репортаж за един мъж, който дарил на някаква кокетна влогърка сто хиляди юана, спестени от бременната му съпруга за нероденото им дете.

Отначало тези видеа бяха от един до два часа, впоследствие станаха популярни две-триминутните клипове за бърза употреба, а накрая нашумяха двайсетсекундните вайнове. Този преход показва, че младите хора в Китай живеят с все по-бързи темпове. Мой млад познат ми разказа как с едно момиче се запознали във влака и на слизане решили да се оженят, а месец по-късно се развели. Ето защо в Китай станаха популярни фразите „светкавична сватба“ и „светкавичен развод“. Дори сред хората на моята възраст разводът и повторната женитба се превърнаха в нещо обичайно. От опит знам, че когато срещна приятел или приятелка, с които не сме се виждали от години, не бива да бързам да питам как е жена му или мъжът ѝ, защото е много вероятно вече да са се разделили.

Обезобразени будистки статуи © Pat B

А сега да поема и по разклоненията. Ще започна от будистките храмове. По време на Културната революция те бяха затворени, а някои от тях понесоха тежки щети – в моето градче червеногвардейците потрошиха главите и ръцете на всички будистки статуи и превърнаха храмовете в складове. След Културната революция опустошените сгради бяха реставрирани и отново отвориха врати.

Помня, че когато влизах в някой храм през 80-те, ми правеха впечатление двата големи медни свещника за благовонни пръчици в двора пред основната зала – единият за богатство, другият за мир. В първия бумтяха безчет пръчици, а във втория едва мъждукаха няколко. По онова време Китай тъкмо се отваряше, повечето хора все още живееха в беднотия и за тях мирът нямаше много смисъл. След като страната се замогна, кадилниците за мир горят с не по-малко буен пламък от тези за богатство. Щом като се позамогнеш, мирът вече придобива смисъл.

В днешен Китай будистките храмове кипят от оживление и благовонните пламъци никога не стихват, докато в същото време даоистките пустеят. Преди няколко години попитах един даоистки игумен: „Защо изконно китайският даоизъм не може да се мери с чуждия будизъм?“ Той отговори кратко и ясно: „В будизма има пари, в даоизма няма.“ Този отговор доста ме изненада, но той всъщност съдържа в себе си истината за китайското общество: парите, тоест печалбата, са основната движеща сила след Културната революция.

Червеногвардейци на площад „Тиенанмън“ с Червената книга с цитати на Мао Дзъдун в ръка (1966) © Meng Zhaorui

През 80-те години на миналия век имаше няколко студентски движения, които кулминираха в Инцидента на „Тиенанмън“ през 1989-та. Тогава не само студенти, но и граждани от цялата страна се включиха в протестните шествия. Мотивът беше загриженост за съдбата на страната, а целта беше да се постигне демократична свобода.

В момента все още се провеждат шествия, но в много по-малък мащаб. Сегашните протести, които правителството нарича „масови инциденти“, са съвсем различни от тези през 80-те, защото нямат нищо общо с демократичната свобода, а са единствено с цел защита на собствените интереси.

Преди няколко години на официалната интернет страница на Регионалния инспекторат по образованието в провинция Дзянсу се появи съобщение, според което местните университети се задължаваха да увеличат приема на ученици от бедните западни райони. Това предизвика недоволство сред родителите на кандидат-студентите, които излязоха на протест, защото смятаха, че така ще се намалят шансовете за прием на децата им. Същото беше и с пенсионираните работници от Шанхай, които протестираха заради притеснения, че парите от пенсионния им фонд ще изтекат към бедните райони, което би намалило собствените им пенсии.

Трябва да се уточни, че тези непрекъснати „масови инциденти“ имат своята историческа обусловеност и показват няколко реални проблема. Защо например през последните години зачестиха случаите на протестни петиции от пенсионирани военни? Въпреки че този проблем е завещан от миналото, правителството също има пръст в него. През 80-те години на миналия век сто юана бяха много пари, а днес с хиляда юана едва можеш да изкараш месеца. Пенсионното осигуряване на военните се промени драстично през годините и това разминаване кара ветераните, които са проливали кръвта си за страната, да чувстват, че не им се отдава полагаемото финансово и морално уважение.

Тазгодишните масови стачки на шофьори пък са резултат от безскрупулна конкуренция. И това не е само при превозвачите, има го и в други области, където компаниите подбиват пазарните цени с цел да привлекат повече поръчки.

През 2010-та, когато отидох в ЮАР за Световното по футбол, навсякъде по стадионите и улиците звучаха вувузели. На тръгване от летището в Йоханесбург похарчих над сто юана, за да си купя една за спомен, а когато се прибрах в Пекин, разбрах, че е произведена в Китай. Отначало китайските предприятия ги изнасяли на цена от 5 юана, но впоследствие все повече фирми подбивали цените, докато накрая стигнали до 2,20 юана при 2 юана производствени разходи. Резултатът от безскрупулната конкуренция е все по-ниска печалба, а потърпевши от това се оказват заводските работници, принудени да работят повече часове, но най-често без това да се отрази върху доходите им.

Пешеходната улица „Нандзин“ в Шанхай © HeroicLife

Следващите две разклонения, по които ще поема, са пътищата на обновлението и носталгията.

Първо – обновлението. Китайците не срещат никакви пречки при попиването на нови технологии и начини на живот. Тази скорост на привикване почти заличава усещането за разстояние между ново и старо. За няма и няколко години например приложенията за мобилни плащания AliPay и WeChat Pay бяха инсталирани в почти всички смартфони. От касите в супермаркетите до гишетата в административните служби, от големите молове до малките магазинчета, навсякъде, където се правят търговски транзакции, на видимо място е поставен QR код за разплащане. Само вадиш телефона, сканираш и транзакцията приключва бързо и лесно. Аз самият повече от година не съм ползвал нито пари в брой, нито банкова карта, понеже телефонното разплащане в Китай е прекалено удобно.

Преди няколко дни английският ми преводач Алън Бар дойде в Пекин и с жена ми го поканихме на вечеря. Когато в края на вечерта сканирах QR кода на ресторанта, нещо се обърка, търговецът веднага върна парите в сметката ми и ме помоли да сканирам кода отново. В този момент внезапно ми се прищя да платя в брой. Извадих парите, подадох ги и взех рестото. Всичко това изведнъж ми се стори много чудновато.

В момента немалко китайци излизат от домовете си без пари в брой и банкова карта. Телефонът може да удовлетвори всички битови потребности. Следователно и на просяците им се налага да са в крак с времето, затова някои от тях също си закачат QR код на гърдите и се примолват на минувачите да го сканират с телефоните си, за да им прехвърлят малко дребни.

Трябва да се знае, че допреди трийсет години доста китайци в командировка криеха парите в бельото си като най-безопасно място срещу крадци. Пришиват си едно малко джобче от вътрешната страна, даже копче му слагат, и когато се наложи да плащат, бръкват в гащите, ровичкат малко и накрая вадят точно банкнотата, която им трябва, понеже всяка е с различен размер. Жените се скриваха някъде, за да си извадят парите дискретно, а някои мъже съвсем спокойно си бърникаха в гащите пред всички, даже срещу тях да имаше жена или няколко жени. Ако някой направи нещо такова днес, сигурно ще го обвинят в сексуален тормоз.

По пътя на носталгията се сещам за очите на кучетата. Урбанизацията в Китай се развива със светкавични темпове – когато бях малък, в окръга на моя роден град Хай-йен в провинция Джъдзян имаше 300 000 души, а в самия град – над 8000; сега в окръга има 380 000, а в града – 100 000. Правителството извършва мащабно отчуждаване на селска собственост, за да задоволи нуждите на мащабно разширяващите се градове. Някои от тези земи се използват за индустриални цели, привличат се външни инвеститори, които построяват там заводи и така местното правителство увеличава приходите си от данъци. Повечето отчуждени земи обаче се продават скъпо на строителни предприемачи, заради което навред по селските ниви се издигнаха високоетажни жилищни блокове.

Този вид урбанизация създава редица проблеми, един от които е случващото се със селяните, след като се пренесат. Като обезщетение за отчуждените им имоти правителството премества селяните в построени специално за целта блокове. В по-заможните райони едно селско семейство може да получи три до четири апартамента – в единия се нанася то, а другите дава под наем. Има и такива, които получават огромни обезщетения в брой. Но как се вписват те в града? Къде е новата им работа, след като са били откъснати от обичайния си поминък? Някои почват да карат такси, други си отварят магазинче, трети по цял ден жулят мадзян вкъщи, а има и такива, които профукват всичко на комар. Всеки път, щом се завърши нов жилищен район, в който се настаняват селяни със съборени къщи, съвсем скоро като повикани се появяват и подвижните казина, привлечени от обезщетенията на селяните. В Китай казината са незаконни – така наречените подвижни казина представляват няколко души с огромни куфари, пълни с хазартни пособия, които обикалят домовете на новите граждани. Те си играят на криеница с полицията, местейки се всеки ден в различен дом.

А какво се случва през това време от другата страна? Говоря за отчуждените, но още несъборени селски къщи. В селата обикновено гледат кучета, за да пазят дворовете, за разлика от градовете, където ги имат зa домашни любимци. В градските блокове обаче повече не им трябват пазачи, затова никой не взима кучето със себе си. Това е причината веднъж в едно село да се натъкна на следната жална картина: в опустелите, тревясали дворове още се мяркаха измършавели, осиротели кучета, които стояха да пазят къщата, търчаха насам-натам, качваха се някъде нависоко и се заглеждаха в далечината с очи, изпълнени с очакване – очакване миналото да се върне.

Строителство на високоетажни блокове

Китай се урбанизира със светкавични темпове © Clay Gilliland

Очакването миналото да се върне е настроение, което в момента все повече се разпростира и се проявява по различни начини при различните групи хора. Има два класически случая. По-често срещаният е този на бедните – останали необлагодетелствани от превръщането на Китай във втора световна икономика, те все още живеят в лишения и тъгуват за миналото, в което може да не са били по-малко бедни, но поне в бедността им не се е съдържала думата „безработица“. Освен това навремето нямаше богаташи в истинския смисъл на думата. Месечната заплата на Мао Дзъдун беше 404,80 юана, а родителите ми взимаха общо близо 120 юана. Разликата между богати и бедни не беше толкова голяма, заради което не съществуваше социално неравенство.

Другият случай на носталгично настроение се наблюдава при успелите хора, които са стигнали до края на възможностите си и са надвиснали на ръба на бездната. Един от най-богатите хора в Шанхай, който чрез подкупи за нула време се беше издигнал от бедняк в милионер, в един момент разбрал, че залавянето не му мърда – предусетил, че ще прекара остатъка от живота си в затвора. Застанал пред френските прозорци на просторния си офис в четирийсететажната сграда и се загледал надолу към строителната площадка, където работниците поставяли основите на нов небостъргач. Тогава казал на един мой познат как му се ще да е някой от тези строители, чиято работа може и да е изморителна и недоходоносна, но с нея поне не се налага да живееш на нокти. В момента, в който узнаят, че вратите на затвора се разтварят за тях, на немалко търговци и чиновници, които са се превърнали от дребосъци в големци, им се дощява пак да са си същите дребосъци и успехът никога да не ги е застигал. Те също очакват миналото да се върне.

Ако миналото наистина се върне – онова минало, в което ти трябваха купони за ориз, купони за плат, купони за месо, купони за олио, купони за захар, купони за цигари, онова минало на дажбен режим и материална оскъдица, – дали тези хора, които очакват то да се върне, биха се радвали? Съмнявам се.

Според мен сред бедните хора очакването миналото да се върне не е рационално, а е просто израз на емоционалното им състояние и на повсеместното недоволство от социалната действителност. А при малкото успели в държавната служба или в търговията хора, които очакват миналото да се върне, защото иначе ги грози затвор, причината е просто яд – „да знаех, че така ще стане, изобщо нямаше да се захвана.“

Сещам се за един популярен напоследък майтап: Какво му е несправедливото на обществото ни? Мадамата казва: „Искам диамантен пръстен!“ и получава диамантен пръстен. Милионерът казва „Искам мадама!“ и получава мадама. Аз казвам „Искам да се изкъпя!“ и водата спира. В миналото, което аз съм преживял, водата често спираше точно докато си под душа. Няколко пъти ми се е случвало тъкмо да съм се насапунисал целият и водата изведнъж да спре. Тогава почвах да думкам по тръбата с надигната глава, за да могат последните капки да паднат върху очите ми, поне тях да отърва от пяната. А кога пак ще дойде водата зависеше единствено от съдбата, така че в такива моменти не ми оставаше друго, освен кротко да чакам. В онова минало никой не смяташе, че спирането на водата е нещо несправедливо, тъй като тогава нямаше милионери, които да имат мадами, които да имат диамантени пръстени.

Трудно ми е да обобщя сложните и многостранни промени, които настъпиха в Китай по време на моя живот. Хората често казват, че децата представляват бъдещето. Нека тогава опитам да очертая една тънка линия на промяната чрез разбирането за смисъла на живота според момчетата в различните периоди. В трите различни периода навярно би имало три различни отговора. Момчето от Културната революция ще каже: „Революция и борба.“ Момчето от времето след реформите до 90-те ще каже: „Кариера и любов.“ Момчето днес ще каже: „Пари и жени.“

Заглавна снимка: билборд с лика на Дън Сяопин в град Шънджън, който за 40 години се превръща от рибарско селце в мегаполис © Brücke-Osteuropa

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.
Ю Хуа

Ю Хуа

Започва творческия си път в края на 80-те с поредица авангардни разкази, част от които вече се изучават в университетските програми по съвременна китайска литература. През 90-те добива широка популярност с трагиреалистичните романи „Сю Сангуан продава кръвта си“ и „Живи“, а бестселърът „Братя“ от 2005 г. окончателно го прави един от най-популярните и най-превеждани китайски писатели.