Денонощието на Ели Визел. Разговор с Калоян Праматаров

Ако често се навърташ в книжарниците, няма как да не забележиш увеличаването през последните две-три години на фикционални четива с Аушвиц в заглавието… До тях обаче, като свежа изворна вода, се появиха и два тома от лагериста от Аушвиц и Бухенвалд Ели Визел – „Нощта“, в нов превод, и „Зората“…

Как се пише за света след Аушвиц, след като си преживял Аушвиц? Този въпрос ме човъркаше преди разговора с поета Калоян Праматаров, в чийто превод от френски излизат двете книги на родения в Румъния писател с унгарско-еврейски корени. Може ли изобщо лагерът да е поука?

„Зората“ е втората книга на Ели Визел, която ти превеждаш на български език – след „Нощта“, публикувана през 2020 г. На какво се дължи трайността на твоя преводачески ангажимент към носителя на Нобеловата награда за мир през 1986 г.?

Приех предизвикателството преди всичко заради многопластовия отговор на Визел в трилогията „Нощта“, „Зората“ и „Денят“ за това какво става с човешката ти същност, когато си жертва, когато си принуден да станеш палач в името на една идеология и когато трябва да се справиш с паметта за травмата. Ярки, промислени, запомнящи се страници, които с малко думи изграждат образа на една страшна действителност, в която Историята, творена от човеци, смила в мелницата си други човеци. Впечатляваща илюстрация на баналността на злото (по Хана Аренд).

Благодарение на кои свои качества според теб Визел успява да избегне опасността неговите творби да се превърнат в плосък плакат – и те израстват в могъщи живописни платна?

Струва ми, че силното въздействие на описаните картини идва преди всичко от ненакърненото чувство за мяра. Картините са предадени с няколко щриха, дребен детайл, описание на вопъл, мирис, цвят, отронена дума, запомнен поглед, жест, нечий образ. Минимализмът в това отношение само засилва драматизма на реалностите, които Визел описва. Авторът не героизира, не търси високия слог за ненакърнимата човешкост, напротив – гради образи на уплашени, неразбиращи, трудно оцеляващи хора, загубили вярата си в Бог, любовта, благородството, надеждата, дори чувството за синовен дълг, забравили за прошката, непреживели травмите си.

В „Зората“ има един покъртителен образ, предшественик на вече популярното „Аз сме“: разказвачът осъзнава, че в себе си съдържа всички онези хора, които някога са го формирали – и ако той убие своя враг, всички те ще станат убийци. Каква е чуваемостта според теб на това послание в свят, който поставя директивата да бъдеш само себе си, да станеш само себе си?

Всеки носи в себе си множеството хора, които са го изградили. Светът не почва и не свършва с нашата уникалност, напротив – трайността му се основава на приемствеността между поколенията и повторяемостта на манталитетите. И не е само личен проблем, ако не съзнаваш откъде идваш, кой си и накъде отиваш. Така както да знаеш само един език, означава да не знаеш никакъв език, по същия начин да си уверен, че си или трябва да бъдеш единствено себе си, означава да не познаваш себе си.

Ти си историк по образование, изследовател на древни погребални практики. Не мога да не те попитам за твоята интуиция как се променя мястото на омразата като двигател на човешката история…

Всъщност променят се само културно-географските топоси и имената на хора, общности и държавни строеве, омразата си остава – тук бих възкликнал заедно с Левинас: „Все същата омраза към Другия човек!“ И не е нужно да споменаваме Палестина, Близкия изток, антициганизма, възраждащите се национализми, неонацизма, расизма, ксенофобията и пр. Всеки бегъл преглед на съдържанието на интернет форумите е достатъчен, за да видим как се зачита човешкото достойнство и колко лесно избликва омразата.

Дали е двигател на човешката история: не и в наши дни, когато – искаме или не – глобализацията е налице и ние сме принудени да живеем и да се съобразяваме с този глобален свят.

Днес литературата е арена на сблъсък между фикцията и антификцията. Къде в него остава паметта? Защо герой, преживял Бухенвалд и Аушвиц, е готов да убие своя нов враг, този път английския окупатор на палестинските територии – и защо иска да го опознае, преди да го убие? Зъб за зъб ли е смисълът на историята? И вече въпрос към теб като към поет: какво да правим с токсичната въображаема част от историята; с историческия разказ, който не почива на факти?

В своя недовършен труд „Апология на историята, или занаятът на историка“ Марк Блок, бащата на школата „Анали“, признава: „Добрият историк прилича на човекоядеца от приказката. Той знае, че неговата плячка е там, където мирише на човешко месо.“ Историята е знание за хората – за хората от миналото, за хората от настоящето и заради хората от бъдещето. А там, където има хора, има и памет. Ние разказваме за и заради тези хора – все едно дали обговаряме пейзажа, сечивата, надгробните могили, архивните документи, градската архитектура или който и да е артефакт, или пък обследваме манталитетите и описваме нечий конкретен бит…

Границата между достоверното и недостоверното е твърде тънка, а понякога и твърде субективна в тези разкази-прочити, защото и историкът е плод на своето време и чете историята посвоему. Исторически разкази, които преди години са ни се стрували напълно достоверни, може да се окажат неверни с натрупването на нови факти и артефакти, на нови свидетелства и въобще знания. Смяната на господстващата в обществото идеология също променя разказите и може би тъкмо тогава те стават токсични, когато идеологията взема връх над историческата добросъвестност и желанието за разбиране. Литературата също се осланя на разказа, но в нея пристрастието не само е насърчавано, а и задължително.

В случая с Визел – героят му в „Зората“ е привлечен в „Движението“, успяло да превърне Обетованата земя в земята на страха, залогът е: „Свободата на Израел, бъдещето на Палестина.“ За пръв път той чува еврейски разказ, в който евреите не треперят, от човека, който го вербува: „Ние водим свещена борба… срещу англичаните.“ И осланяйки се на този разказ, напълно приема всички решения на ръководството на Движението, включително възложената му задача да стане екзекутор на пленения английски офицер. Но вън от принадлежността си към Движението, героят на Визел не е изгубил човешката си същност, тъкмо като човек той отива да се срещне с онзи, когото трябва да екзекутира призори, с Другия човек.

Какви стъпки и стъпчици трябва да предприемаме, за да не допуснем завръщането на концентрационните лагери?

Да помним миналото, да забелязваме, да разпознаваме признаците, малките знаци в общата насока на поведение: днес непремерено изказване от парламентарната трибуна, утре изявление в пресата, вдругиден надпис върху стена, после хвърлен камък срещу някого, на следния ден побой… Да се опитваме да разберем Другия, преди да го съдим, и да се взираме по-внимателно в лицето му, което ни казва: „Не убивай!“ – в пряк и преносен смисъл.

След документалната „Нощта“ и фикционалната „Зората“ ще продължиш с „Денят“, третата книга? Може ли литературата изобщо да промени нещо в кръговрата на страха и насилието?

Приех да преведа цялата трилогия на Визел. В случая литературата има катарзисен ефект. И страхът, и състраданието заради преживяното насилие присъстват и в трите книги. Дали те водят до очистване от тези чувства? Дали карат читателя да се замисли и да погледне с други очи на собствения си живот и на мястото си в света? Много се надявам да е така.

Заглавно изображение: Калоян Праматаров с двете книги на Ели Визел от издателство My Book