Езикът между умуване и римуване. Разговор с Катерина Кокинова за Витолд Гомбрович

Ако напиша, че това интервю е по повод 4 август, рождения ден на полския писател Витолд Гомбрович (1904–1969), той веднага ще се обърне в гроба: единици са писателите, които така убедено са подкопавали националната принадлежност на своите произведения. „Бях поляк.“ Писателят обичайно свежда националното до смешно…

А и за кого пише световният писател Гомбрович? Той ли е единственият си читател? Имаме ли общ свят с него? Имаме ли общ свят? Доколко всички сме само и единствено в езика? В неспокойни дни като нашите – повърхностни дни – такива въпроси са лукс.

„Лукс“, без който не можем да станем себе си.

Кой е Витолд Гомбрович? С кого можем да го сравним и с кого той не би искал да го сравняваме никога?

Гомбрович е автор на романи, пиеси и публицистично-есеистични текстове, който не вярва в нееротичната философия. Той е преди всичко себе си, макар че това ни дава точно толкова информация, колкото и неточните етикети, че е полски/световен писател, емигрант в Аржентина, носител на Международната награда на издателите „Форментор“ (1967), на косъм разминал се с Нобеловата през 1969-та… Той е „структуралист преди всички“, но и екзистенциалист, който мрази съпоставките със Сартр, чиято „Погнуса“ (1938) е изпреварил с дебютния си роман „Фердидурке“ (1937). За него всяко сравнение е и ощетяващо, защото опростява и отнема от сложната му идентичност.

За мен Гомбрович е нееднозначен, неуморно борещ се с Формата и също толкова неуморно даващ ни инструкции за четене (тоест създаващ Форма). Интересно е, че това може да засенчи самите произведения. Ние знаем, че не би искал да бъде четен с Фройд, още преди да сме прочели текста. Всичко това отблъсква читателите, които не обичат да срещат трудни автори, защото им се налага да се борят с тях. Така че ето едно твърдение, на което може да се противопоставим:

„Витолд Гомбрович, тези две думи, които нося на себе си, са вече завършени. Аз съм. Аз съм твърде много. И макар да бих могъл все още да извърша нещо непредвидимо и за мен самия, вече не ми се иска – не мога да искам, защото съм твърде много.“ („Дневник“)

Какви нововъведения в гротеската свързваме с Гомбрович? С какво той промени полската литература?

Струва ми се, че Гомбрович далеч надскача гротеската, защото не отчуждава читателя, нито го оставя безразличен, а напротив – въвлича го в едно нееднозначно отношение: едновременно фасцинация (обсесивно очарование) и неприязън. Пример за това може да бъде Леон от „Космос“ – карикатура на сарматския простак (и своеобразно продължение на совизджалската литература), който се държи като горд и остроумен интелектуалец, а е смехотворен. Същевременно се влюбваш в неговите бръщолевения, които всъщност са езикът на Гомбрович. Да, можем да го наредим в контекста на гротеската на Мрожек, но към деформираните образи се добавя и деформиран език.

Езиково Гомбрович сякаш стои най-близо до Бруно Шулц, а философски – до Виткаци (неслучайно са наречени тримата мускетари на междувоенната литература). Важна е и позицията му в линията на полската драматургия от втората половина на ХХ в. с Ружевич и Мрожек. И всъщност това обяснява защо тъкмо с пиесите си Гомбрович става най-разпознаваем в световен контекст. Неговата „Ивона, принцесата на Бургунда“ е най-изпълняваната му драма и му носи повече слава от романите му.

С темите, проблемите и начина, по който ги представя, Гомбрович излиза от полската литература и осъществява желанието си да не е наричан само полски писател. В неговите произведения има диалог с цялата световна литература и макар писани на полски, те непрекъснато тренират и читателя в приемната култура. Това, разбира се, е парадоксално, защото полският на Гомбрович като че ли не е предвиден за превод, за извеждане от границите на полската култура, но същевременно е използван един универсално приложим език, почти математически, на който да се комуникират идеите в света. Не на последно място: позицията на Гомбрович към полското е тъкмо тази, която му позволява да стои надредно и дистанцирано критично, да обговори едни същностно полски явления.

„Фердидурке“, том с пиеси, „Космос“… Какъв е българският Гомбрович, съставен от тези три книги – и с каква рецепция у нас може да се похвали неговото творчество?

Българският Гомбрович идва на части. Всичко е започнало добре през 1988-та с превода на „Фердидурке“, но оттогава издаването на книгите му прави все по-големи паузи (1997, 2018). Надявам се да понаваксаме това изоставане с преводната рецепция, защото това е същият автор, който се радва на три постановки на „Ивона“ (реж. Елена Цикова, Театър „София“, 1991; реж. Боян Славов, Театър „Любомир Кабакчиев“, Казанлък, 2002; реж. Венцислав Асенов, Драматично-куклен театър – Враца, 2006), благодарение на първата от които имаме издадени и пиесите на български – в чудесния превод на Димитрина Лау-Буковска, преводачката на „Фердидурке“.

Българският Гомбрович е представен с първия и с последния си роман, между които обаче има много общи нишки: темите за случайното, междинното, хаотичното, какво превръща едно явление в обсесия, какво е отношението между разказ и разказване, между умуване и римуване на света.

След „Космос“ какво от Витолд Гомбрович да очакваме на българската културна сцена?

Надявам се един ден на българската театрална сцена отново да бъде поставян Гомбрович (би се вписал чудесно в репертоара на театрална група „Метеор“ например). А на издателската сцена скоро ще се появят лекциите му по философия в превод от френски на Тодорка Минева. Гомбрович е изнасял този кратък неформален курс по домовете в Аржентина (въпреки пренебрежителното си отношение към парите с цел натрупване на капитал за след напускането на полската банка, 1954–1955) и го представя пред Доминик дьо Ру и съпругата си Рита за „шест часа и четвърт“ през април–май 1969 г. при силно влошено здраве (умира на 24 юли същата година).

„Лекциите“ са интересни тъкмо като ключ към мисленето му и не може да се очаква да бъдат вход към философията за незапознати с първичните текстове (които самият Гомбрович познава посредством различни преводи). Този кратък пътеводител из философската мисъл може да бъде ценен за прочита на творчеството на Гомбрович през призмата на интерпретацията му на Кант, Хегел, Хайдегер и др. и това у тях, което е ценил и надградил. Лекциите хвърлят светлина върху въпросите защо човешкото предназначение според Гомбрович е болката и страданието и изобщо как той мисли действителността – и художествената, и обективната реалност.

Ако употребим представата на Витолд Гомбрович за незрелостта като познавателен инструмент, какво може тя да ни съобщи за собственото ни естетическо и политическо време?

Не съм сигурна, че той възприема незрелостта само/основно като познавателен инструмент, но е любопитно колко прозорливост има в думите на Гомбрович от 1969 г.: „Ако висшата класа си остане толкова глупава и сляпа, колкото е сега, и ако тя остави властта на масите, трябва да се приготвим за период на регрес, който ще продължи до произвеждането на нова силна висша класа. Но ако десницата устои и не се остави да се наложи тази „нечиста съвест“, която характеризира именно марксистите, то тогава нещата могат да бъдат разрешени от огромния галопиращ напредък на техниката, която по моите приблизителни изчисления може да преобрази коренно света след двадесет-тридесет години. Ще ни поникнат малки крилца, за да литнем…“ („Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт“, прев. Тодорка Минева, изд. СОНМ, 2020)

Д-р Катерина Б. Кокинова е автор на изследването „Авторефлексията в творчеството на Витолд Гомбрович и Владимир Набоков“ (2016), съставител и редактор на извънреден брой на сп. „Филологически форум“, посветен на Витолд Гомбрович по случай 50 г. от смъртта му – „Витолд Гомбрович, ex post“ (2019). Превела е „Космос“ (изд. „Панорама“, 2018).