Китай в епохата на свръхвъображаемото

Както отбелязва Ю Хуа в първия текст от поредицата ни „Китай отвътре“, властта в страната често се оказва над закона. Това явление всъщност е едно от най-устойчивите в Китай, видимо още в имперските времена, продължило с пълна сила и след идването на комунизма през 1949 г.

В речта си по време на Третия пленум на XI Централен комитет на Китайската комунистическа партия през декември 1978 г. новият държавен идеолог Дън Сяопин описва традиционните отношения между закон и власт така: „Най-често думите на водача са закон, а несъгласието с тях е нарушаване на закона. Съответно с всяка промяна в думите на водача се променя и законът.“ Дън говори колко е важно да се засили законовата система, и набляга именно на това, че законът трябва да е такъв, че да не се променя при смяна на водачите или при промяна на тяхното мнение.

В много отношения обаче властта в Китай продължава да има превес над всичко останало, както се вижда и от тази лекция на писателя Нин Кън. Роден през 1959 г., той е автор на романи, разкази и есета и носител на няколко китайски литературни награди, включително „Лао Шъ“ (през 2002 г. за дебютния си роман „Забуленият град“ и през 2011 г. за романа „Небе, Тибет“) и „Лу Сюн“ (през 2018 г. за книгата с есета „Пекин: град и години“). „Нин Кън“ е псевдоним, който означава буквално „предпочитам“. Помолен от читател да използва тази дума в изречение, писателят казва: „Предпочитам да пиша така, отколкото да трупам слава и пари.“

Настоящата лекция е изнесена през 2015 г. в американските университети Мидълбъри и Харвард. Представяме ви я тук със съкращения.

Очевидно се налага първо да обясня думата „свръхвъображаемо“. Това няма да е лесно, а в някакъв смисъл е и невъзможно, тъй като в китайския все още не съществува такава дума. Измислихме я случайно с един приятел миналата година, докато обсъждахме стъписващата китайска реалност. Малко след това я използвах за пръв път на една конференция на Института за изследване на литературата към Китайската академия по социални науки.

Съвсем скоро в авторитетното издание за литературна критика на Института за литературна теория и критика пък предстои да излезе статия със заглавие „Свръхвъображаемата реалност и присъдата на изкуството – за романа „Три триота“ на Нин Кън“. Автор е известният китайски критик професор Гън Джанчун, който беше сред участниците в споменатата конференция. Той е един от критиците, признали валидността на думата.

Очевидно „свръхвъображаемо“ е още невръстна дума, направо новородена, но вярвам, че в бъдеще тя ще стане много силна. В крайна сметка е износвана вече трийсет години, петдесет години, дори сто години. Какво се е случило в Китай през тези последни сто години? Няма да говоря за далечното минало, защото, ако подкарам оттам, ще трябва да остана тук няколко месеца. Ще поговоря само за последните десет години, през които много китайски реалности докарваха повече на илюзии и много от похватите на реалността надминаха литературата и киното.

Изгубването на мяра сред китайската власт

Думата „свръхвъображаемо“, най-пряко обяснена, означава „извънредно“, „сюрреално“, „илюзорно“ до степен на неистинско. Всесилието и лакомията на властта можем да наречем най-илюзорната част от китайската реалност.

В началото на тази година, при разследването на един висш държавен служител от Комисията за национално развитие и реформи, в дома му били открити близо двеста милиона юана, при преброяването на които изгорели четири банкнотоброяча. С тези пари могат да се покрият три и половина футболни стадиона.

Наскоро един от заместник-председателите на китайския Върховен съд от провинция Хъбей загина в автомобилна катастрофа, при което четири напълно легални съпруги предявиха претенции за тялото му. Посредством позицията си той си издействал четири брачни свидетелства, а през всичките тези години четирите му съпруги изобщо не се познавали. Е, не е ли това свръхвъображаемо? А в сравнение с литературата?

И още – за да избяга от полицията, един държавен служител се покрил във фермерски пазар, където се престорил на селянин с количка зарзават. Когато следователите надигнали плата върху количката, отдолу намерили не зелки, а милиони юани.

Само преди месец беше разследван един от висшите ръководители на китайската армия – Гуо Босюн. В дома му открили толкова пари, че нямало как да ги преброят с машини и трябвало да ги претеглят на тонове. Званията, които предлагал, си имали стандартни цени: от 5 до 10 милиона за генерал-майор, от 30 до 50 милиона за генерал-лейтенант.

В момента, когато нещата надскочат крайното, когато надминат невероятното, се появява усещане за илюзорност, а след редица подобни сътресения се получава изтръпване – до степен, че милиони или милиарди подкупи, десетки или стотици имоти, няколко или дузини съпруги вече престават да правят впечатление.

Още по-свръхвъображаемият случай с Уан Лидзюн

През 2012 г. тогавашният партиен секретар на Чунцин Бо Силай изпраща военната полиция на града след заместник-кмета Уан Лидзюн, тъй като последният разполага с компромати за първия. Уан избягва в град Чънду, където се скрива в Американското консулство. Това бягство на високо ниво разкри нещо неназовавано дотогава. То имаше външността на блокбастър, но съдържаше неща, които блокбастърите не могат да изразят.

След този случай хората се изправиха пред следната съществена мисъл: като заместник-кмет на град на централно подчинение и директор на местната полиция Уан Лидзюн в никакъв случай не е разполагал с малка власт, но дори при бягството си той е сметнал, че едно американско консулство е най-безопасното място в Китай. Освен това фактите показват, че това действително е спасило живота му – значи той е бил прав.

Доколкото знаем, военната полиция на Чунцин го проследила до Чънду и се канела да щурмува Консулството, когато пристигнала и местната военна полиция. Станало много напечено, но в крайна сметка Уан бил заловен от местната военна полиция, която го качила в самолета и го изпратила в Пекин, отървавайки го от военната полиция на Чунцин. Това спасило живота му, а Бо Силай впоследствие е осъден за корупция. Не е ли това блокбастър? Не, много по-смайващо е.

Обществото в свръхвъображаемата реалност

Гореописаните случки, изглежда, нямат нищо общо с обикновените хора. Те са толкова далечни, че сякаш обществеността е само техен наблюдател. А всъщност поразиите на властта пряко се отразяват на обикновените хора.

Контролът на безопасността на храните в Китай например е в критично състояние – всеки ден на масите ни попадат отровен ориз, отровни зеленчуци, отровно свинско, дори отровно бебешко мляко на прах, отпадъчно олио, добавете към тях и замърсения въздух, прочутия пекински смог… Едва преди два месеца беше разследван един заместник-министър на околната среда – медиите съобщиха, че корупционните му действия директно са влошили замърсяването на въздуха в Китай и по-специално в Пекин. Той е бил изключително нагъл, понеже прилагал дори мафиотски прийоми за справяне с конкуренцията, например организирани автомобилни катастрофи и незаконни арести. Държавен служител, пазарна конкуренция, мафиотски прийоми… Това е отново филм, но този път – на ужасите.

Всичко това вече е доста свръхвъображаемо, но само то не изчерпва цялостното съдържание на думата. Цялостното съдържание е, че Китай се издига заедно с всичките си проблеми. През последните трийсет години, особено през последните десет, скоростта на китайското икономическо развитие е също толкова стъписваща, колкото всички вътрешни стъписващи явления. Преди няколко години китайският БВП задмина японския и стана втори в света, а се говори, че не след дълго ще задмине и САЩ. Изобщо не усетихме кога сме изпреварили Англия, Франция и Италия, а за Германия имаме само бегъл спомен. Почти без да се усетим, заехме първите места в какво ли не: влакове, магистрали, автомобили, телефони, търговия…

Като добавим към това и актуалната от самото начало „теория за предстоящия китайски срив“, която продължава да не се потвърждава, всичко става още по-свръхвъображаемо. Сякаш проблемите засилват скоростта, а скоростта засилва проблемите. До такава степен двете са вплетени едно в друго, че вече и „разцвет“, и „срив“ не изглеждат реални, а приличат повече на илюзии.

Китай се превърна от твърде бавна в твърде бърза страна, направо безтегловна. В много аспекти, например икономика, мода, масова култура, забавления и спорт, за трийсет години Китай извървя път, който на Запад е отнел няколкостотин. Напредъкът, постигнат за този съвсем кратък период, е толкова необичаен, че сякаш китайското време е компресирано и в тези трийсет години се съдържат не само няколкостотин години западна история, но и няколкото хиляди години китайска история.

Заради прекалено бързите темпове китайските градове в момента са адски странни, почти едни и същи на вид, като копи-пейстнати. Промяната на китайските села е не по-малко удивителна. Допреди трийсет години повечето изглеждаха, както са си били в древността, а сега в много от тях са останали само старци и деца; има и някои напълно обезлюдени, което е много зловеща гледка.

В списанието, на което съм редактор, наскоро публикувахме разказ със заглавие „История на шумовете“, в който опразването на едно село е описано през звуците, които един човек чува – някои от жителите заминават на сезонна работа, други направо се преселват в градовете, а след едно наводнение селото сякаш бива изоставено от историята и в него остават само двама души – старец и старица. В миналото двамата не са се разбирали добре, но полека-лека започват да разчитат един на друг и накрая заживяват заедно. Фразата „до края на света“ винаги се е използвала в преносен смисъл, но в много от тези села тя е абсолютна реалност.

Как да гледаме на китайската реалност?

Има всякакви погледи: политически, икономически, исторически, социологически, психологически, философски, както и литературен. Литературният поглед е всички тези погледи наведнъж, като фасетно око.

В действителност едно от важните вдъхновения на понятието „свръхвъображаем реализъм“ е „магическият реализъм“. С отварянето на вратите през 80-те години на миналия век в Китай навлезе латиноамериканската литература с основни представители Маркес и Борхес. Към нея, за разлика от европейската и американската, ние изпитвахме особена близост. Китай и Латинска Америка си приличаха толкова много, най-малкото по неволи и абсурди, до такава степен, че по онова време ние често се самоопределяхме с понятието „магически реализъм“. През 90-те обаче, и особено през последните десетина години, ситуацията в Китай премина от „магически реализъм“ в „свръхвъображаем реализъм“… Или по-скоро винаги е била.

Ядрото, или да кажем, оста на хилядолетната китайска цивилизация е властта – как деспотът да придобие власт, как да я използва и как да направи така, че тя да се разпростре върху абсолютно всичко. С властта като водещ фактор всичко в Китай е едновременно логично и нелогично. Най-често логиката се проявява по нелогичен начин, а нелогиката – по логичен.

Миналата година горе-долу по това време се състоя един форум за литературата и изкуствата, организиран на високо държавно ниво, на който бяха поканени 72-ма творци, включително Нобеловият лауреат Мо Йен. Странното беше, че сред тези така наречени „72-ма таланти“ имаше и един много млад човек, едва прехвърлил трийсет години и напълно непознат за всички. Скоро се разбра, че това е някакъв интернет писател, в чиито текстове личи липса на елементарни познания, например той не правеше разлика дори между Съпротивителната война (срещу Япония) и Освободителната война (срещу Гоминдана). По-нататък излезе също, че е заподозрян участник в порнографски сайтове и какво ли още не. По едно време в интернет се говореше масово за него и критиките се сипеха една след друга. От друга страна обаче, някои университети, без да се съобразяват с общественото мнение, го канеха да изнася научни лекции.

Този смешен случай има логика от гледна точка на властта, която е сметнала, че човекът представлява „позитивната енергия“ в интернет, тъй като там обикновено се чуват основно критики, а този писател все превъзнасял властта, затова го поканили сред „72-мата таланти“. Но как може той да се сравнява с останалите седемдесет и един? Това поражда нелогичност. А тъкмо събирането на логичността и нелогичността поражда „свръхвъображаемостта“. В латиноамериканския „магически реализъм“ все пак се забелязва някаква фолклорност, дори някаква романтичност. В Китай няма почти никакви. Твърде дълга е историята на културата ни и твърде дълга е историята на властта.

Как да разберем Китай?

За момента можем единствено през литературата. Всеки друг начин би бил неефективен. Какво ще стане с Китай в бъдеще е сигурно най-голямата въпросителна в днешния свят. И литературата може да се окаже най-добрият спътник на тази въпросителна.

Навремето в писането си наблягах повече на личните си усещания. Действието в основните ми произведения се развива в Тибет – всеизвестно място, където съществуването се отличава не само с екстремни природни условия, но и със своята метафизичност. Прекарах там няколко години, през които имах множество крайно лични изживявания. Китайската свръхвъображаема реалност обаче не спираше да ме връхлита като наводнение, накрая ме принуди да се отърся от своя „тибетски синдром“ и да задълбая в „свръхвъображаемото“. Резултатът от това задълбаване е романът ми „Три триота“, който излезе миналата година.

Свръхвъображаемият поглед несъмнено е много комплексен и сам по себе си носи определена формалистична сложност, която, превърната в роман, повлиява и на литературната форма. Промяната винаги носи риск, от една страна, от гледна точка на самото изкуство, а от друга – заради читателя.

Много читатели не могат да навикнат на моите романи, даже здравата ги плюят. За щастие, като се наплюят, продължават да четат. Това е един от най-добрите рискове. Аз не съм някой краен експериментатор – нито бих държал на своето на всяка цена, нито бих отхвърлил напълно читателя. Но не бих и избрал да не поема никакъв риск.

Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач на всички текстове в нея е Стефан Русинов.