Второ дете през 1980-та

В поредицата ни „Китай отвътре“, която започнахме по случай 40-годишнината от реформите през 1978 г., досега обърнахме внимание на това колко внезапно осезаеми са промените, какви пропасти създават те, колко странно е чувството от последвалите проблеми и колко адаптивни се оказват китайците към всичко ново. Продължаваме с мемоарното есе на писателката Лу Мин, което по свой начин потвърждава всичко това.

Малко промени са се отразявали така пряко върху живота на обикновените китайски семейства, както политиката за семейно планиране, с която през 1979 г. се забранява раждането на повече от едно дете в семейство (с определени изключения). С текста на Лу Мин продължаваме темата, която започнахме със статията на Шън Къ-и.

Може би е уместно преди това да се изведе бележката, че описаните по-долу последствия не са предизвикани изцяло от политиката сама по себе си, а до голяма степен от прилагането ѝ в силно патриархална система, чиито дефекти се усилват след 1978 г., когато започва възвръщането към конфуцианските патриархални ценности, противно на тенденциите от времето на Мао Дзъдун.

В рамките на тази система предпочитанието към мъжко потомство е разбираемо в символното си значение като продължение на рода, но навярно по-важното в случая е чисто материалното и прагматично равнище – според традиционните разбирания омъжената жена вече не е част от родното си семейство (оттук и поговорката „Омъжената щерка е плисната вода“) и така единствено мъжете носят отговорността да издържат родителите си до смъртта им.

След въвеждането на политиката тези обстоятелства предизвикват огромен брой аборти, нелегални раждания и убийства на деца от женски пол, заради което четирийсет години по-късно половият дисбаланс в Китай е все по-очевиден и притеснителен. Според последния Световен доклад за половите неравенства например в страната съотношението между родени момчета и момичета е най-голямо в света – 115 момчета на всеки 100 момичета.

Положението на мама в семейството ни не беше високо и отношенията ѝ със свекърва ѝ не бяха от най-добрите основно защото дядо, баба, татко, а и мама – всички до един искали момче, както било и в останалите семейства. За жалост, аз съм се родила момиче. И макар че баба много ме обичаше, все пак нещата били далеч от идеалното – като единствен син татко сам носел отговорността за продължението на рода Лу. Затова мама решила да поеме риск и да забременее пак. Риск, защото наскоро била въведена новата държавна политика „Само едно е добре“.

През 1980-та политиката за семейно планиране била въведена едва наскоро и селските жени, както и мъжете зад тях още нямали намерение да играят по свирката на властите. В крайна сметка какво толкова можело да се случи? Най-много да ги глобят. А ако вземе че се роди момче, глобата напълно би си струвала. Освен това жените от поколението на баба, все с по пет-шест деца, знаели разни странни „тайни белези“, които издавали пола с точност в 70–80% от случаите: денем или нощем рита бебето, объл или изострен е коремът, вдлъбнат или изпъкнат е пъпът, може ли да се навежда бременната, по бузите ѝ има ли лунички, с кой крак прекрачва прага… Ако белезите за момче са налице, семейството направо приготвя глобата с надеждата, че ще спечели облога за син и внук.

Навремето мама всъщност събрала немалко точки, особено по критерия „бременните с момчета не могат да се навеждат“ (даже дрехите се налагало да пере на масата). Следователно си струвало да се опита. Проблемът бил, че последиците не се изчерпали просто с глоба – тя била народен учител, а за хора на обществена позиция крайната мярка била отстраняване от длъжност, при това не след раждането, а още преди това. Малко след като на мама започнало да ѝ личи, един ден отишла на работа и заварила друг учител на подиума вместо нея. Същия ден била отстранена със забрана да преподава в други училища.

Всъщност по това време секретар на районния комитет бил племенник на баба. Семейното планиране обаче било линия с високо напрежение – ако някой управник допуснел престъпване на закона в своята територия, щял на мига да се сбогува със службата си.

Така че секретарят на райкома, племенникът на баба, дошъл у дома с половинчата усмивка, подал цигари на баба ми, при това не какви да е, а „Дациенмън“, и най-мило я наричал „лельо“. Баба поела цигарите, сложила ги на една страна, взела си бамбуковото наргиле и забълбукала с него. Не след дълго у нас надошли председателката на женския съюз, директорът на училището, бригадният командир – събрала се голяма навалица и всеки новопристигнал внасял още по-голяма тежест в ситуацията.

Уволнението на мама било неоспоримо. Засегнат обаче щял да бъде и дядо, книговодителят на производствената бригада, наричан от всички Книговодителя Лу, който по цял ден тракал със сметалото, оправял книжата на бригадата, а често помагал и на съседите със сметките от продажбата на тофу и какво ли не, затова и се ползвал с голямо уважение в селото. „Щом искаш внук, не можеш да останеш Книговодителя Лу!“ След това съобщили, че последствия щяло да има и за татко, инженер в центъра на провинция Нандзин…

Стъпка по стъпка ситуацията ставала все по-сериозна, като в кулминация на война – колкото повече се изостря конфликтът, толкова по-ясно става разположението на силите. В действителност нямало никакво съмнение кой ще излезе победител – резултатите от сблъсъците между личен или семеен интерес и производствената бригада или по-висока институция били предизвестени. Единственият въпрос бил какви стъпки да предприеме губещата страна оттам нататък.

Това била и основната цел на посещението – „идейна обработка“. Засипали рода ни с похвали, заизреждали всичките му заслуги (не без преувеличения), в най-общи линии ставало дума за следното: „И от двете страни на рода ви не сте обикновени семейства, имате служители на високи позиции, хора на държавна издръжка, висшисти, затова и степента ви на осъзнатост и мирогледът ви трябва да са над средното ниво.“ Големи и малки слушали огорчено, като първо само клатели глави, но после взели да кимат. Съумели някак да удържат силно възбуденото си честолюбие и мълчаливо дали съгласието си.

Поражението в такъв момент не било срамно, напротив, всички съселяни можели да разберат – нито щели да решат, че в семейството сме малодушни, нито щели да сметнат, че секретарят на райкома се е отнесъл твърде безмилостно със собствената си леля. С оглед на това, че плодът вече бил голям, двете страни седнали приятелски и заобсъждали подробностите. Условията били много добри – на следващия ден в осем сутринта щял да дойде бригадният трактор да отведе мама до градската болница за аборт. Същевременно от услугите на трактора щели да се възползват и две други бременни жени от селото. Те били в различни стадии на бременност и следователно се налагали различни процедури за аборт, но все пак идването на трактор било толкова голяма рядкост, че се наговорили да хванат заедно „държавната кола“ и да се подложат на „семейно планиране“.

Но действителната причина семейството ми да се съгласи да отстъпи всъщност не била семейната чест или натискът за отстраняване от длъжност на роднини. Имало една скрита подробност. Няколко дни по-рано една баба акушерка мернала отдалеч мама, по това време бременна в осмия месец. Бабата мигом пребледняла, настигнала я на бегом и тихичко ѝ казала: „Госпожо Уан, голяма работа! Бебето в корема ти се е преобърнало и сега си личи! Момиче е!“ Какво представлявали бабите? Те носели опита на миналото, били изродили безчет бебета, притежавали задълбочени познания относно всички кодове и логически дедукции, свързани с бременността. Може да се каже, че били най-меродавните ултразвукови скенери. Щом бабата казвала, по-добре било да се откажат.

Всички фактори сочели към един безконфликтен завършек: смъртта на второто бебе. Привечер обаче ситуацията претърпяла драматично развитие… Малко след седем часа̀, още по светло, дали заради внезапно освобождаване на натрупаното напрежение, дали заради умората и болката от мисълта за загубата на бебето, или пък просто защото Господ решил да си направи майтап, мама изведнъж я заболял коремът, скоро прокървила и водите ѝ изтекли. Бебето се родило преждевременно. Сестричката ми излязла голяма късметлийка – явно не искала да свърши като парче плът в операционната и се появила цяла и здрава в света.

Но какъв свят бил това – свят, който се колебаел дали да я посрещне с радост, или с тъга. Защо се оказала тя, а не той? Цялата стая застинала. Мама разказваше, че не попитала нищичко, само от мъртвешката тишина и от бездиханните хора ѝ станало пределно ясно, че бабите никога не грешат в предсказанията си. В същия миг припаднала. Тогава съм била на седем, бутала съм се в краката на хората и с цялото си невежество съм питала: „Какво се роди? Какво се роди?“

На следващата сутрин в осем петлите и кокошките вече били станали, а селяните били излезли на нивите, когато от пътя се чуло бръмченето на трактора. Трактористът даже не изгасил мотора, направо се провикнал: „Госпожо Уан!“ Една съседка край пътя се разсмяла: „Няма какво да се хабиш! Госпожа Уан няма да ходи! Жената роди!“ „Какво роди?“, веднага се загрижили другите бременни в трактора, все едно ставало дума за собствените им деца. Гласовете им треперели насред утринната мъгла.

Тъй като мама все пак се съгласила да пометне, преждевременното раждане било определено като резултат от несубективни и непредотвратими фактори. Окончателното решение на ръководството било да не ѝ се отнема преподавателската позиция и да продължи да е народен учител, но понеже второто дете все пак представлявало „тежък товар“ за страната, глобата трябвало да се плати. Колко? 56 юана. Месечната заплата на мама била 14 юана, значи общо четири заплати, горе-долу 10 000 юана днешни пари. Може да се каже, че това наказание било справедливо. И до днес се шегуваме със сестра ми: „За 56 юана – толкова.“ А сега се замислям, че зад решението сигурно е имало и голяма доза съпричастност – малко ли изстрада семейството, през какво ли не мина, съгласили се бяха да абортират детето. И накрая – пак момиче.

Ако се беше родило момче, ситуацията сигурно щеше да е коренно различна. След четири-пет години един наш съсед, много инатлив и непримирим, твърдо реши да има второ дете и взе че удари джакпота: роди им се пълничко момченце. В онази година политиката за семейно планиране беше навлязла в най-ожесточения си период, постоянно ловяха нарушители, а глобите достигнаха 2000 юана – страшна за времето си сума. Онзи пък напук си кръсти детето Шуан-циен (двойно хиляда). Макар че това беше чиста провокация към властите, пазарлъкът му мина успешно и накрая плати само няколкостотин юана.

Мама винаги е била човек със силна воля, но всичко това я разстрои и отчая до краен предел, очите ѝ постоянно бяха червени от рев, появиха се мисли за самоубийство. По това време аз бях втори клас в началното училище, където тя преподаваше. Всеки ден след часовете колегите ѝ, тоест учителите ми, ме подканяха по-скоро да се прибирам вкъщи: „Отивай да кажеш на майка си да се грижи за себе си и по-скоро да се върне на работа. Най-важното е да си запази службата.“ И така, всеки ден търчах към къщи. Това не продължи дълго, тъй като скоро сестричката ми взе да се хили широко, тогава очите на мама най-после изсъхнаха и тя ѝ отговаряше с майчина усмивка. След 56-те дни майчинство тя тръгна на училище с люлката. Не смееше да закъснее и една минута, за да не ѝ отнемат пак правото да е „народен учител“.

Историята не свършва дотук. След около седем години, през 1987-ма, мама пак забременя, този път неволно. Политиката на семейно планиране вече беше масово приета в селата – хората не се колебаеха, не се препираха и не се терзаеха, всички бяха единодушни, стари и млади веднага се съгласяваха: „Няма да го запазим.“ Мама беше много заета, понеже трябваше първо да приключи с изпитите в края на учебната година, после с работата по нивата ни, така че, когато ѝ остана време за аборта, вече беше в седмия месец. И имаше някои сигурни белези, че този път е момче.

На следващата година дядо почина от болест, а след още една – и татко. Когато баба оплакваше покойния си син, каза нещо, което ми направи впечатление: „За няма и четири години семейството ни загуби трима мъже.“ Отне ми известно време да проумея, че траурът ѝ включваше и нероденото ми братче. До края на живота си тя не остави мечтата си да има внук.

Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач на всички текстове в нея е Стефан Русинов.