Райчо Станев подготвя, а Манол Пейков ще издаде скоро едно прелюбопитно издание – за българските книги с твърди корици през социализма. (Докато пиша това изречение, се сещам, че чак десетата ми книга е с твърди корици – и още не съм сигурен дали я заслужавам.) Говорим за „Книгата като обект“ на издателство „Жанет 45“. И през тази „предстояща книга“ (по Бланшо) – за какво ли още не…


Райчо Станев, оформител: „Те със сигурност не изчезват“

Подготвяш своеобразна история на книгите с твърди корици от епохата на държавния социализъм у нас…

„История“ може би не е най-подходящото жанрово определение. Тази книга е резултат от 10-годишно проучване и по-скоро показва конкретни примери от общата картина – не изобщо книгоиздаването на социализма, а добри практики от тогава. Разглежда многообразието на поредиците и тяхното оформление. Ще представя 12 поредици, разпределени между 6 издателства – и общо 140 заглавия с техните твърди корици, форзаци, авантитули, титули и обложки. Ще представя селекция на шестима оформители на поредици, както и ценния труд на илюстратори, художници и художествени редактори. Всички издания ще бъдат разгледани с уважение, въпреки близката дистанция от време, защото са част от по-голямата история.

По отношение на проблемите, наложи се да съкратя една много красива, но за сметка на това силно идеологическа поредица. Тя би дала прекалено ярка политическа окраска: трудна за овладяване задача, с която не бих се ангажирал.

Обобщения за социалистическия дизайн и книжното оформление, без да се произнася политическа присъда, вече са правени. Тоест в моята работа по тази книга няма нищо толкова ново или необичайно. Добри практики в тази посока са Visual Cut Bulgaria на Андреан Нешев и „Анонимният известен“ за Стефан Кънчев от Магдалина Станчева. Има и много научни трудове по темата, достъпни предимно в академичните среди.

Ако можеше да избереш да чиракуваш при прочут художник, майстор на книги в България, при кого би отишъл? Защо? Можеш ли да се ограничиш само в едно ателие?

Мога да кажа кое ме е впечатлило най-много, докато работех над тази книга – и това са Библиотека „Приключения и научна фантастика“ на Борис Ангелушев в издателство „Народна младеж“ и „Световна класика“ на Иван Кьосев в издателство „Народна култура“.

Практическата част на нещата обикновено се учи в движение, докато работиш и реализираш. Постоянството тук е ключов момент. Понякога ти идва да захвърлиш всичко и да започнеш нещо коренно различно, но като мине малко време и всичко се поуталожи – виждаш смисъла… и продължаваш. Малко по малко, крачка-две, и така, докато дойде време да го изведеш. Този процес изисква търпение, концентрация; трудно ми е да го опиша, защото е по-скоро преживяване някъде между логиката и интуицията.

Какви модели на комуникацията между писател и художник наблюдаваш?

Разговорът – и то на живо – е най-доброто, което може да се даде като модел на комуникация между тях двамата. Техниката, в т.ч. в условията на пандемия, помага, но тя изисква дисциплина и умения, за да може да се запази същото качество на комуникация, както при живия разговор.

А какво е мястото на художествения редактор в процеса?

Да вижда общата картина, като не забравя и конкретиката. Да свързва отделните звена и да следи за синхронизацията на материалите, за да може крайният продукт да има ритъм и хармония.

Познавам автори, които предпочитат да ги наричам дизайнери на книги, а не техни художници.

С теб и друг път сме засягали тази тема. Аз пак ще обобщя с термина оформители, без да се опитвам да слагам етикет.

Изчезват ли твърдите корици днес?

Със сигурност не. Просто изчезват от едно място и се появяват на друго, ново, понякога съвсем неочаквано място.

„Книгата като обект“ страница 48
„Книгата като обект“ страница 56
„Книгата като обект“ страница 160
„Книгата като обект“ страница 161
„Книгата като обект“ страница 100
„Книгата като обект“ страница 86
„Книгата като обект“ страница 102

Манол Пейков, издател: „Те са неминуема заявка за дълговечност“

Какво е съвременното състояние на българското книгоиздаване, ако го погледнем през това за коя книга като издател ще избереш твърди корици?

Твърдите корици невинаги са за предпочитане пред меките. През 50-те години на миналия век „Сити Лайтс“ на Лорънс Ферлингети прави своеобразна революция в американското книгоиздаване, известна още като „революцията на меките корици“. Поетичните сбирки, които издават, се продават за долар парчето. Изключителната им достъпност, съчетана със способността им да улавят духа и нерва на епохата, превръща някои от тях в зашеметяващи бестселъри – „Вой“ на Алън Гинзбърг например или „Кони Айлънд на разума“ на самия Ферлингети достигат милионни тиражи и променят мисловните нагласи на цяло едно поколение.

За мен меката корица винаги е била символ на лекота и достъпност. Харесвам книги с меки корици. Харесвам как пасват в ръката ми, харесвам липсата им на претенция. В твърдата корица има неминуема заявка за дълговечност, а в литературата последната дума има времето. Затова винаги съм смятал, че твърдите корици са запазена територия за класиците – както и за някои по-специфични енциклопедични и/или илюстровани издания.

Българското книгоиздаване в момента е в добро състояние. Броят на действащите издателства непрекъснато нараства. В зрелия социализъм общият им брой в България е бил 27; днес са над 1000. Броят на издадените заглавия през последните години е по-голям от всякога. Нарастват – макар и бавно – и ставките на преводачите, оформителите, редакторите и коректорите. Заради мизерното заплащане в края на 90-те и началото на този век загубихме за литературата цяло едно поколение български преводачи. Но ми се ще да вярвам, че това е на път да се промени, че българският литературен пазар най-сетне започва да навлиза в период на зрелост. (Появата на все повече книги с твърди корици – чието изпълнение е времеемко, трудно и скъпо – също е безспорно свидетелство в тази посока.)

Ако перифразирам проф. Алберт Бенбасат, кога тялото на книгата се превръща преди всичко в стока – и кога е преди всичко дух?

Винаги съм се възползвал от всеки възможен форум, за да утвърждавам ролята на малките издателства в българския литературен живот. За мен те са едновременно хлябът и солта му.

Малките издателства по правило разполагат с крайно ограничени ресурси – както финансови, така и човешки, – но винаги правят нещата с огромна любов. И почти винаги ги правят не заради печалбата, а заради смисъла. В дадена година може да издадат една-единствена книга, но всеки елемент от тази книга – превод, редакция, оформление, илюстрации, хартия, печат, подвързване – е огледан и отгледан с огромна грижа и внимание. И нерядко една такава книга представлява по-значим принос към българската литературна съкровищница от сто други заглавия, издадени на педал и между другото, с цел високи тиражи и бърза печалба.

За да не бъда разбран погрешно, нека обясня: когато говоря за „малки“ издателства, говоря не толкова за размер, а за следване на определен тип философия. Това е онази философия, според която човек става издател, за да превърне в реалност онова, за което мечтае като читател. Тя е фенска, домашна, некорпоративна – и в известен смисъл дори антикорпоративна.

Корпоративизирането на книгоиздателския бранш по правило упражнява натиск за превръщането на книгата в стока като всяка друга – вместо от имената на авторите и качеството на заглавията, политиката на издателството се диктува единствено от последния ред на екселския файл. Този подход обаче също крие своите клопки.

В книгата си „Изкуството да си издател“ големият италиански писател Роберто Каласо, прекарал по-голямата част от живота си като служител в легендарното италианско издателство „Аделфи“, разказва как при поредното разместване на пластовете начело на издателството застава човек, който се интересува единствено от финансовите резултати. Колкото и да е парадоксално, стремежът му да управлява издателството като редово производствено предприятие се оказва пълно фиаско.

„Издателската дейност е единствената, която не се подчинява на класическите закони на финансовото управление“, отбелязва Каласо (цитирам по памет). Защото тя е своеобразна алхимия – зависи от едно почти магическо съчетание на обстоятелства, като личния вкус на издателя, неговите интереси и преценка, харизмата му, личните и публичните му контакти, хората, които си избира за сътрудници и партньори, и още безброй други крайно субективни фактори. При отсъствието на въпросното уникално съчетание от качества, дори и управлявано по най-ефективния начин, издателството губи най-важното, с което разполага – вниманието и отдадеността на своите почитатели. Вследствие на което всичко останало чисто и просто губи смисъл.

Заглавна снимка: © Райчо Станев

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни