По буквите: Копланд, Москова, Надаш

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Каквото казах, нека“ от Рутхер Копланд

подбор, превод от нидерландски и послеслов Боряна Кацарска, София: Издателство за поезия ДА, 2020

като дете сънувах че искат да ме вземат със себе си
сега знам че някъде са щели да ме изоставят

Така Рутхер Копланд пише за едни гъски. Да, точно за гъски в стихотворение, което се занимава с усещането за дълбочина. И температурата на това стихотворение сякаш е точно нула градуса, но знаем, че в нас тя ще продължи да пада – и да се появят кристалните структури на психиката. Блясъкът на приемането и покоя.

Нищо учудващо: Копланд е и прочут професор по психиатрия.

Защо има опасност лириката на колоса Копланд да мине под актуалните читателски радари, да остане незабелязана? Защото тя наистина е настроена на много, много фина честота. И ни хваща по бели гащи.

Много по-лесно е да се опише какво не е тя: ни най-малко не е зрелищна, в нея няма едри думи и жестове, прилагателните имена почти липсват. И същевременно няма никакъв флирт с неяснотата и загадъчността. Липсата и пълнотата взаимно се неутрализират.

Човек има усещането, че пред него, в точно този момент, Рутхер Копланд се свързва с най-дълбоките си, с най-живите си извори. Пред нас е необичайно себеразкриване. В това число – необичайно тихо. Големият поет не е свръхлаконичен автор, но думите му са премерени, успокоени, умиротворени. Тревогата е освободила от мястото си за тях.

и, ах, как простота намира своята загадка

Нобеловият лауреат Дж. М. Кутси пише: „Копланд не въздиша носталгично по изчезналото минало – той е твърде стоически настроен за това, – а изразява просто печал, че светът трябва да е, както е, печал, която е неизбежна част от това да живееш в света и да го обичаш, и да знаеш, че трябва да го оставиш.“

Превъзходен превод от нидерландски на Боряна Кацарска. С много нови и редактирани преводи, защото това е второто издание на Рутхер Копланд на български – след „Човек в градината“ (София: изд. „Стигмати“, 2012). Тогава съм казал: „Клиничната практика на проф. Копланд личи под думите – неразбираемото и самопонятното ту се припокриват, ту се раздалечават неотвратимо, истините са безсмислени, но няма по-добри…“

Остарял съм – и от тогавашния си отзив ще повторя май-май само това.

„Минава – заминава…“ от Рада Москова

София: Фондация за българска литература, 2020

Поезията на Рада Москова е в съгласие с преходността. Преходността облекчава. Мимолетността е интимна. И Рада го знае: и това ще мине.

И ние с него.

Някога един психотерапевт ми обясни, че никой не може да спре хода на времето. И действително е така. А Рада винаги се е интересувала от времето – заглавията на книгите ѝ го потвърждават: „Между минутите“, „Парчета време“. Дали това не е така и защото по образование тя всъщност е хуманен лекар?

Стихотворенията на Рада са звено между все по-шумната и пъстра природа и все по-тихия и просветен стар човек. Откъм протяжната житейска история те се отнасят с уважение и разбиране към настоящия миг – и заради това отбелязват трогателни детайли от живота на естеството. Светлата умора и светлата тъга придават тежест и самоирония на преживените десетилетия.

Неизбежността е приемана с достойнство. Тя не е вайкане, а констатация:

Падането на Икар

На М.

Земята го посреща както подобава –
с крила на птици,
ласкав вятър,
зелено кимване на клони
и блясъци от погледи на хора.

И после всичко се превръща в удар.

Така пише сценаристката на прочути филми като „Горе на черешата“ и „Куче в чекмедже“. Една благородна градска жена, вече на 87 години, която имаше много неприятни отношения със социалистическия режим, но запази непокътнати и до днес откровеността, скромността и неподкупността си.

Човещината си. И в поезията на Рада Москова това си личи.

„Солта на живота“ от Петер Надаш

превод от унгарски Светла Кьосева, София: изд. СОНМ, 2020

Мъдрата книга на големия унгарски писател е посветена на 500-годишнината от Реформацията – и на един твърде особен случай.

Известно е, че в храмовете на лутераните има само разпятие над олтара. Калвинистите се отказват дори от разпятието. В едно прочуто със солта си градче писателят Петер Надаш се озовава в протестантска катедрала, която прелива от изящни произведения на изкуството. В стремежа си към простота и чистота богомолците, за разлика от много други места, не са унищожили нито един артефакт.

Как така? Защо?

„Виновник“ е протестантският проповедник Йохан Бренц (1499–1570), който при пристигането си на служба в катедралата е на 23 години. Как той променя склонността към варварство на своите съграждани? Неговата идеология според eсето на Надаш гласи следното: „… в новата вяра цялостно се побира и старата вяра заедно с църковната утвар. Нямало е как да нападат, да грабят или да изгарят, без да осквернят и собствената си вяра. Всичко в катедралата е на мястото си до ден днешен.“

Как Бренц и следовниците му са се справили с човешкото несъвършенство? Чрез учене през целия живот. Чрез безплатно училище за всички, независимо от материалното им състояние. Чрез учене на латински, но и на родния им алемански език. Училище, в което естествено място имат и момичетата.

Както и чрез освобождаване на осъдените „вещици“, защото вещици на практика няма. Чрез подпомагане на бедни и самотни болни, на вдовици и сираци. Чрез грижа за словото, чрез свързаност през словото. Както пише Надаш, точно така била озаптена собствената жажда за насилие и низост у новопокръстените.

Съкровената за мен „Солта на живота“ на Петер Надаш ме препрати към друга, много важна за мен книга от 2020 г. – „Една среща“, сборник есета на Милан Кундера. И особено есето „Вражди и приятелства“. В него Кундера изследва разногласието между тези, за които политическата борба е по-важна от конкретния живот, от изкуството, от мисълта, и тези, за които смисълът на политиката е да обслужва конкретния живот, изкуството, мисълта…

Ясно е чия страна избирам.

(Тези дни приятел ме попита кои са важните за мен текстове напоследък – посочих му есетата на Надаш и на Кундера. Ето какво ми отговори той:

„Вражди и приятелства“ ми се струва продължение на темата от текста на Надаш – неспособността за съчетаване на неща, които не си противоречат (възгледи и приятелство, човещина). И произтичащата от това омраза.

„Прав си. Не бях се замислял за връзката. Може би това е нуждата от цялост, от включване“, отговорих аз.

„Да, може би – отговори той. – Колко добре би било да имаме повече доверие в тази естествена потребност.“)