Много преди Украйна да стане част от световните заглавия, украинската литература прескочи границите на националното и се превърна в „световна“ – четена на много езици, награждавана и допринасяща със свой глас в глобалната полифония.

Шведският Tages Anzeiger включва романа на Оксана Забужко, за който може да прочетете по-долу, в списъка си с 20-те най-добри романа на века. Украинският автор Сергей Жадан е носител на наградите „Ян Михалски“, „Ангелус“, избор на Би Би Си за украинска книга на десетилетието, номиниран е и за наградите на „ПЕН Америка“ за преводна поезия. Юрий Андрухович е награждаван с Хердеровата награда, наградата „Хана Арент“ и други.

Споменавам всичко това не само в контекста на първата за България наистина световна награда за „Времеубежище“ (Господинов е и първият българин, носител на „Ангелус“). То е важно и защото отразява резонансa на един текст в друг свят и култура, доколкото литературата може да бъде мост, превод, карта на историята на хора, които с отварянето на първата страница може да са „други“, различни от нас, но със затварянето на книгата вече са ни близки. Украйна има редица подобни строители, преводачи и картографи, чиято проза и поезия не само разказва историята на собствената им страна, но е и много близо до българската действителност.

Първата такава авторка е

Оксана Забужко със своя magnum opus „Музеят на изоставените тайни“.

Единствената издадена у нас книга на Забужко е отдавна изчерпаната „Полеви изследвания на украинския секс“ („Изток-Запад“; „Факел“, 2005). Разказите на Забужко, както и мащабният ѝ роман (над 700 страници в английската версия) разказват съвременната история на Украйна с остър, ярък стил и стегнат език.

В „Музеят на изоставените тайни“ известната журналистка Дарина Гошчинска се справя със загубата на най-близката си приятелка, загинала в катастрофа при неизяснени обстоятелства. Дарина открива снимка на членове на Украинската въстаническа армия – партизани, които през 40-те и 50-те години на миналия век водят въоръжена съпротива срещу нацистите и съветските войски и са преследвани от режима на Сталин.

Сред мъжете в кадъра има една-единствена жена – Олена Довган. С безпогрешния си журналистически нюх Дарина надушва история и в хода на разплитането ѝ започва връзка с един от наследниците на Олена. Обсебена от живота на две мъртви жени – партизанката и нейната приятелка, Дарина съпреживява ужаса на нацисткия и сталинисткия терор, на живота в Украйна по време на двете световни войни. Но ужасът е и в настоящето – разследвайки смъртта на своята приятелка, журналистката попада в света на украинската политика и мафия, откъдето е трудно да излезе жива. Нишките на тези събития се преплитат на фона на нежна любовна история, която се разкрива през редуването на гласовете на Дарина и Адриан. Суровата реалност бавно преминава в сюрреализма на сънищата и миналото. Сънят понякога разказва миналото, а миналото ни се струва като сън.

Романът е впечатляващ не само заради умело преплетените сюжетни нишки, в които няма излишна сантименталност или драматизъм въпреки високия риск –

да пишеш за мафия, смърт, любов, партизани и война без ръждата на клишето е нелека задача.

Структурата е огледална на играта тайни, спомената в последното интервю на най-добрата приятелка на Дарина преди смъртта ѝ:

И сега, ето как се прави тайна. Първо изкопаваш малка дупка в пръстта и я очертаваш с нещо блестящо, например станиол от шоколад [...] После върху този сребърен или златен фон полагаш своя дизайн – с листа, камъчета, каквито боклуци откриеш, стига да е ярко и цветно: опаковки от бонбони, стъкълца, мъниста, копчета – по онова време имаше много готини копчета, всички шиеха, плетяха, бродираха, трябваше да си ръкат. Можеше да добавиш цветя [...] след това по-голямо парче стъкло, например дъното на бутилка, се поставя отгоре и зариваш всичко отново. После, когато се върнеш по-късно и махнеш пръстта от това местенце, се получаваше малък магически прозорец към земята, като шпионка към пещерата на Аладин.

Детската игра има няколко измерения: от символиката на православната икона, през жената като носител на историята, на пазителка на паметта на обществото, чак до баналните, ежедневни обекти като неразказани, забравени тайни. Голямата история е направена именно от баналното. Тя е историята на преследването, на изтребването на един народ, чийто завет понякога оцелява чрез един-единствен предмет (или снимка). Забужко подрежда романа си по същия начин – блестящ фон и шарена стилистика под увеличителното стъкло на сериозни исторически проучвания. И когато читателят махне пръстта на ежедневието и погледне през романа, разбира що е то Украйна:

Историята се пише от счетоводители и цяло поколение изгуби своята обща история, остави наследниците си без способ да разпознаят споделената си съдба. На практика украинските семейства сменят религии, езици и национални знамена на всяко поколение – понякога по-бързо от мода, както наркоманите ползват игли: спринцовка в ръката и хвърляй през прозореца, вземай нова, и така нататък, през цялата ни писана история… Това, изглежда, е националната ни традиция, оцеляла и до днес – импулсът да отдадем себе си на силния на деня…

Романът е близък до българския читател и резонира с историята и в България. Такъв е случаят и с поезията на

Иля Камински в стихосбирката му „Глухата република“.

Камински е роден в Одеса през 1977 г. и емигрира в САЩ в началото на 90-те. Стихосбирката излиза и в мултимедиен формат в „Ню Йоркър“. Както в онлайн версията, така и върху хартията Камински комбинира стихове с измислен жестомимичен език.

В „Глухата република“ жителите на измисления град Васенка са принудени да оцеляват под окупацията на нашественици. В стихосбирката си Камински създава красива амбивалентност: поезията предполага ритъм, дори изговаряне, докато разбирането на жеста е възможно в тишината, чрез съсредоточаване;

разказването на история изисква звук, глас, думи, но в случая това е разказ за война и смърт през тишината.

Звукът, който не чуваме, издига чайките над водата.

Цикълът започва с убийството на малко момче насред площада от окупационните войски.

Тя вдига очилата му, блестящи като две монети,
закрепва ги на носа му.
Виж този миг
– как се гърчи –
...
В отворените уста на Соня виждаме
голотата
на цяла една нация.

Изборът на гражданите да не чуват окупаторите след извършеното показно убийство е метафора за колаборационизма и баналността на злото; напомняне, че злото е възможно само в задруга, с нашето позволение.

Индивидуалната съпротива е в ядрото на цялата стихосбирка.

Тя е в жеста на малкия Петя, който води до смъртта му; тя е в историята на двойката, която е обречена на трагедията на войната; тя кристализира в символа на гордо изправения човек, сравнен със среден пръст към авторитарната власт.

По тези улици глухотата е единствената ни барикада.

Поданиците на окупираната държава заживяват под новата власт с тайните си жестомимични ритуали и постепенно оцеляването размива съпротивата, превръща жестокостта в поносим навик. Някои се озовават в „свободните“, „мирни“ държави –

означава ли обаче това, че жестокостта изчезва?

Веднъж се оказах в мирна страна. Наблюдавам съседите как включват / телефоните си, за да гледат / полицая, искащ нечия шофьорска книжка. Когато мъжът посяга към портфейла си, полицаят / стреля. В прозореца на колата. Стреля. / Това е мирна страна [...] Това е мирно време. / Не чувам изстрели, / но гледам птиците, които се разпръскват над задните дворове/ на предградията. Колко ясно е небето / докато улицата се завърта около оста си. / Колко ясно е небето (прости ми) колко ясно.

„Сиви пчели“ на Андрей Курков

Курков се съсредоточава над „малкия човек“, над обикновеното и ежедневното, които захранват световните събития, но и често са стрити на прах в мелачката на голямата история.

В „Сиви пчели“ Курков изследва темата за „неутралитета“ като невъзможно измерение – дори решението на човек да не вземе страна в конфликт на живот и смърт, конфликт между агресор и жертва, е заемане на страна. През връзката на пчеларя Сергей Сергеич с неговите пчели читателят разбира повече за човешките взаимоотношения във всичките им крайности –

не сме нищо повече от жужащ живот в кошера на света.

Романът не само се развива в граничните, сиви зони на окупация и размиване на териториалните граници (Донецк, Крим), но и засяга граничните зони на съзнанието, в които сме способни да пребиваваме с години. В опита си да спаси своите пчели Сергей Сергеич преживява ескалиращата война и се среща с най-различни герои – от заклети путинисти до горди и независими украинци. Целият процес го изтръгва от миража на „неутралността“.

Езикът на „Сиви пчели“ е пропит с меда на абсурдизма и хумора, макар историята да е в същината си трагична –

история за разделени хора, за алтернативни реалности, за непринадлежащи жители на несъществуващи републики като ДНР.

Особено важна книга за българския читател с оглед на ескалиращата пропаганда, която използва думи като „мир“ и „неутралитет“, за да покрие грозните „разрешение за присвояване“ и „преклонение“.

Курков определя себе си като етнически руснак и политически украинец – роден е в Русия, но живее в Украйна от десетилетия. Той пише на руски, Забужко – на украински, Иля Камински – на английски. Това също отразява сложността на украинската идентичност и трудното ѝ вкарване в едноизмерни рамки.

Литературата в Украйна извършва особено важната работа по паметта във време, в което истината е въпрос на гледна точка, а историята – просто нечия версия на събитията.

Най-голямото преимущество на трите книги е, че работата по паметта се извършва през съвремието, показвайки тънката нишка, която тъче голямата и малката история. Особено в един все по-фрагментиран, разкъсващ се свят.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни