На второ четене: „Литературен обяд и други разкази“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Литературен обяд и други разкази“ от Ейлиш ни Гуивна

превод Димитър Камбуров, изд. ICU, 2019

Как този сборник с разкази се появява на български е цяла история. Не че ирландската писателка, носителка на ПЕН и с номинация за престижната награда Women’s Prize for Fiction (тогава Orange Prize), има нужда от допълнителен повод, за да бъде превеждана. Такъв все пак се е появил. Тя е посещавала курса на Димитър Камбуров в Дъблин, който ѝ преподава български, а после и я превежда като прощален жест към Ирландия. А защо самата тя учи този език – за да може да разговаря със снаха си и внучето си на техния език.

Случайностите се появяват и в сборника ѝ горе-долу толкова често, колкото и в живота. Рядко са така сантиментални и мили, колкото е историята с ученето на български. По-често хората се научават как да използват нож, отколкото език.

Писателката е майстор в това да описва съвсем обикновени личности, с които се случва нещо необикновено. Тя вярва, също като друг писател от разказа, дал име на сборника, че пистолетът не трябва да бъде на масата още в първия акт, за да гръмне в третия. Не става така в живота – пистолетът е скрит, докато някой не реши внезапно да го извади. Така е и в разказите ѝ.

Впрочем страхотно е писателите да пишат за писатели, особено когато притежават чувството за ирония на Ейлиш ни Гуивна. Тънкият ѝ хумор описва и литераторите, отдадени на разточителен обяд в доволството от успеха си и членството в престижен клуб, и онзи техен колега, който набързо яде евтин сандвич с риба тон, докато си повтаря, че е по-добър от всички други (с неговата „мрачно мъжествена иронична проза с нюанси на l’écriture féminine“).

В друг разказ със същите герои прилежна секретарка е направила списък на творбите, които кандидатстват за финансиране: 20% са спомени от детството, 15% се отнасят за ракови заболявания, 20% са исторически романи, третиращи Големия глад или Първата световна война, и 20% са първолични наративи, разказани от слабоумни люде със смешни диалектни навици.

Почти такава е разбивката и при самата писателка, която пише за детството, за загуба и скръб, за хора с диалектен говор и дори за исторически личности и Големия глад. В сюжетите се появява забраната за аборти в Ирландия по начина, по който се е появявала и в самия живот на хората – като нещо, в което те са твърде неопитни, за да се справят. И в крайна сметка – като повод да се роди едно непоискано дете.

Харуки Мураками, друг писател, който също пише и романи, и разкази, казва, че разликата между двете е като между гора и градина. В градината няма как да се изгубиш, но пък докато я разглеждаш, се възхищаваш на мисълта, която е подредила всичко и е отгледала плодове от семе. В този сборник дребните детайли разкриват цели характери. За една героиня е ужасно да прилича в лице на леля си, от която я е срам заради умствената ѝ изостаналост – и в крайна сметка това се оказва толкова мощна тема, че отеква в целия живот на разказвачката. Друга героиня ни се разкрива внезапно, щом научаваме какъв е цветът на косата ѝ.

„Когато се почувствам завладяна в процеса, ми се иска да продължа да пиша възможно най-дълго, да не спирам“, сподели ми авторката в интервю през 2019 г. Когато четеш разказите ѝ, личи наистина колко е завладяна от процеса. Харесва ѝ да жонглира с думите. Затова е интересна тук работата на преводача, която той описва и защитава в увода си (който може би е по-мъдро да се прочете накрая, за да се влезе при разказите с по-малко очаквания).

Ни Гуивна поне донякъде черпи от собствените си преживявания. Не че е необходимо да познавате биографията ѝ – и с просто око се забелязва къде години опит или обич се побират в няколко изречения. Тя дълго време е кураторка на Националната библиотека на Ирландия, а нейна героиня се влюбва именно на такова място, след като се сблъсква с почти митична стара копирна машина (и с едно „хармонично деловито жужене, музиката на четенето и воденето на записки. Още малко и ще чуеш как мозъците си приказват с текстовете“). Пък и няма как ей така да се напишат тези изречения за чужденка, която се влюбва в българско село:

Би могъл да се влюбиш в мястото, ако се доверяваш на външния вид и пренебрегнеш постоянното дуднене колко безнадеждно е всичко в тази страна, какъв провал е икономиката и колко корумпирано е правителството ѝ, каква заплаха са циганите и как всичко е тръгнало на провала. Можеш да пренебрегнеш това и да се заслушаш във веселото цвърчене на птичетата, в мързеливия лай на някое куче, в жуженето на лятото в малиновите храсти. Можеш да си затвориш ушите за неуморния ропот относно престъпност, корупция и емиграция и да се отдадеш на мириса на розите и на гледката на хиляди слънчогледи. (Може ли страна, която отглежда рози и слънчогледи като продукция за износ, да е дотам корумпирана?)

И все пак нейният поглед, също като на чужденка в друга държава, по правило остава външен (понеже е писателски). Рядко обаче погледът отвън е едновременно честен и емпатичен, какъвто е нейният. А още по-рядко е тази оценка да бъде гарнирана с такава тъничка ирония, която не прекрачва към злостно наблюдение. Всичко това също допринася за фантастично изненадващите ѝ разкази.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.