„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.


В българското общество липсва консенсус за основни важни исторически периоди – от националния празник до тоталитарния режим между 1944 и 1989 г. Това е една от причините преподаването на история в училищата и изобщо разговорите за историята да бъдат повод за полемики, казва Юлия Мишкова, преподавателка по история в прогимназиално училище и обучителка във Фондация „Заедно в час“. С нея разговаряме два дни преди националния празник.

За Юлия е важно децата да преживяват историята не като предмет, в който се наизустяват дати, събития и имена, а като област, помагаща за откриването на взаимовръзки между факти, епохи и идеи; като наука, която ни разкрива, че случилото се преди много време може да се повтори, и следователно историята е важен ориентир.

Преподаването на историята като наука

В началния етап на основното образование се изучават предмети като околен свят, целящи да създадат по-скоро патриотична нагласа у учениците, от които се очаква да познават историята на своя край, род, да могат да свързват конкретни личности и събития. Когато питам Юлия дали може да говорим за националистически цели в подобен вид преподаване, тя отхвърля идеята и казва, че образованието в началния етап не е историческо, а по-скоро номинално покриване на знания за личности и периоди, които като общество смятаме, че всеки трябва да познава.

Когато говорим за личности като Левски и Ботев или за събития като 6 септември и 3 март, има много акценти, които могат да бъдат изведени на преден план, и зависи от учителя по какъв начин ще ги постави в контекст. Възрастта от I до IV клас не предполага учениците да имат по-развито абстрактно мислене и е трудно да се влага прекалено усилие в изграждане на различни взаимовръзки.

Има учители, които избират да акцентират върху силните послания от делото на нашите възрожденци: че по същия начин от нас зависи да правим възможно най-доброто за страната ни, от нас зависи да очакваме различни неща от управниците ни – идеи, които са и същината на заветите на тези хора. Но има и друга парадигма, през която върви разговорът за такива личности – акцентира се върху жертвеността на изстрадалия български народ, от който са излезли едни апостоли, поели вековната мъка на хората.

Ролята на учителя и неговото разбиране са важни. Учебните програми имат логични гледни точки за изграждане на този светоглед. В частта, която по-ясно описва какво се очаква като компетентност и резултати от ученика до IV клас, са заложени – поне на ниво програма – европейските ценности и нагласи, познаване на многообразието. И от изпълнението зависи как те ще стигнат до учениците.

За какво ми е да го уча това?

Когато Юлия Мишкова започва да преподава, ѝ прави впечатление, че нейните петокласници вече имат изградена нагласа към предмета, макар и повечето да се сблъскват с него за първи път. На онези, които лесно запаметяват информация, историята им харесва и могат да рецитират факти за тракийската култура и Васил Левски. За другите обаче този предмет е безсмислен, няма какво да вземат от него и питат учителката си за какво им е, като могат да проверят датата с едно търсене в интернет. Въпросът се задава толкова често, че Юлия подготвя цял документ, в който излага своите аргументи.

Голямата цел на обучението по история е създаването на активни и ангажирани граждани, като това е било практика и в преподаването на историята след Освобождението и преди 9 септември. Юлия Мишкова разказва, че винаги се опитва да пречупва ключови идеи в отделните епохи през съвременната призма, която да показва на учениците, че едно събитие е значимо не само в миналото, но че същите ситуации и пречки може да се срещнат и днес.

Според нея е важно да се надскочат заучените фрази, които чуваме от ученици, учители и в обществото по отношение на българската история. Изграждането на национално самосъзнание също е сред аргументите, но учителката подчертава, че не е редно да смесваме исторически факти с други (например литературни) представи за миналото, а трябва да мислим критично за събития и личности, както и да разбираме по-големия свят, изучавайки историята на България редом със световната.

Ако един учител реши да ползва идеи от няколко учебника, така че да направи готин и вдъхновяващ урок за Санстефанския мирен договор, се получава хубаво. Но ако той реши да следва сляпо само единия учебник, с който работи, да мине през познатата за много от нас процедура – 25 минути да диктува план на урока, след което да кара учениците да попълват учебната тетрадка, – най-вероятно няма да се постигнат добрите намерения на ниво програма.

За малката, голямата, световната и близката история

„Всички отлично знаем, че немалко от хората, които преподават и до ден днешен, са обучени в отминалата историческа епоха в България. И има конкретни причини да виждаме един определен прочит на историята. Разбира се, ние надмогваме този прочит след 1989 г., но въпросът е до каква степен хората са готови да приемат нова гледна точка, тотално различна от тази, с която са обучавани и са свикнали да работят“, коментира Юлия Мишкова.

Но „малката“ история, която се преподава в училище, е част от по-голям дебат. За нея има проблем на ниво общество с назоваването на определени епохи – например дали говорим за „османско владичество“, или за „турско робство“, каква е склонността ни да приемаме друго виждане за тези понятия. Тук идва ролята и отговорността на академичната гилдия, която трябва да прокарва такъв тип дебати в обществото; да отчита различните интереси, които фигурират, когато се появи някакъв по-критичен разговор за названията. Това включва и написаното в самите учебници, готовността на авторите на програмите да защитават по-различни и нови гледища. Юлия е категорична, че отговорността пада не само върху учителите.

По този дебат на първо време няма обществен консенсус и не знам доколко е възможно да се постигне такъв. Дори в академичната гилдия въпросът не е изчистен и приключен, периодично виждаме в публичното пространство спорове по подобни теми и ефекта им над учениците.

Положителната промяна в системата е налице, както е видно например в комбинирането на българската и световната история в по-новите програми. Юлия дава пример със Средновековието, което се изучава както на местно ниво, така и като част от Европейското средновековие. Учениците не гледат на процеси като създаването на българската държава или установяването на византийската власт като на нещо изолирано, а като на европейски феномен.

Тоталитарните години също присъстват и в програмите, и в учебниците. За пръв път децата се сблъскват с концепцията в VII клас, като за Юлия отново е интересно на какво наблягат авторите. Тя казва, че е нужно да се отсеят основните идеи – според нея не е необходимо седмокласници, които не изучават профилирано история, да имат детайлни познания за пленумите на ЦК и през коя година какво решение се е взело.

Множество феномени, които преживяваме и ще преживяваме години наред, можем да проследим през историята – икономически, политически, граждански процеси. Важно е от този период да се изведат максимално всичките уроци, които да учим и осмисляме заедно: Какво означава един човек да взема решенията? Какво означава държавата да подсигурява всичко? А за реализацията на своята идея да унищожиш всичките си политически опоненти? Да се възползваш от властта си? Какво означава обаче и държавата да се грижи и да поощрява определени сектори, като спорт и култура – области, които днес са на заден фон за управляващите поради редица обстоятелства? Трябва да осмислим в дълбочина какво се очаква от нас като граждани, какво можем и следва да правим.

Особено за близкото минало Юлия Мишкова забелязва, че децата също имат изградена нагласа. Ако Средновековието или Древен Египет са новост за тях, то в изучаването на комунистическата епоха те влизат с мнение и емоция, наследена от родителите – че е било или по-лошо, или пък по-хубаво. Преподавателката разказва, че не е чувала балансирано мнение от своите ученици. Тук тя отново подчертава колко е важна реакцията на учителите – особено на онези, които са живели през този период и имат склонност да обобщават колко по-хубаво и различно е било, или съответно да правят обратните крайни оценки.

Редно е децата и учителите да знаят, че историята може да развие безкрайно много умения. Когато Юлия преподава, тя се старае децата да участват заедно в проекти, да преговарят знанията си чрез игри, които измислят сами, да правят макети. Разказва например, че когато са учили древна история, с учениците ѝ са направили възстановка на атинската Агора и са вземали различни решения в нея. Това са занимания, които разпалват интереса на децата към учебния предмет, свързват миналото с настоящето и водят до хубави преживявания.

Училищен проект по история
Училищен проект по история
Училищен проект по история
Училищен проект по история
Училищен проект по история
Училищни проекти по история © „Заедно в час“

В прогимназиалното образование се развиват и умения, свързани с четивната грамотност (способността да разбираме какво четем, и да отсяваме най-важното, да различаваме факт от мнение, да предаваме информация със свои думи, а не с повтаряне и рецитиране) и критичното мислене, включително и развиване на меки умения. Децата работят в екип, изготвят макети на културно-исторически паметници, посещават музеи.

Човек се учи да отсява важното и да се ориентира в текста, независимо дали е медиен, или друг. Историята развива умението да анализираме, да оценяваме различните гледни точки, да подбираме аргументи и да знаем дали те са силни, или не. В контекста на приближаващите избори например да се ориентираме за кого да гласуваме, да видим дали предложенията на политиците са реалистични. Защото знаем, че често нещо ни се обещава, но то е невъзможно.

Юлия Мишкова е завършила специалност „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“ в СУ „Св. Климент Охридски“, по-късно се включва в програмата „Заедно в час“ и три години преподава история в столично училище. Опитът, който натрупва като учител, както и академичните ѝ интереси я убеждават, че образованието е най-смислената инвестиция за развитието на обществото. В последните години е съавторка на помагала за гражданска активност и медийна грамотност, насочени към учители, както и на цялостната методика за измерване на дигитално-медийни компетентности сред гимназисти в България. Работила е като мултимедиен редактор на електронни учебници по история, а в момента отговаря за обученията на учителите първа година в „Заедно в час“.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни