Пина Бауш – снежна топка през Времето

Разговор с хореографката Мила Искренова за прочутата немска танцьорка и хореографка Пина Бауш, която на 27 юли 2020 г. щеше да стане на 80 години. Въпросите зададе Марин Бодаков.

Пина Бауш заявяваше, че я интересува не това как се движат хората, а какво конкретно ги задвижва. Какво обаче задвижваше самата нея?

Едва ли някой може да отговори точно на този въпрос. Години наред – и спонтанно, и съзнателно – съм се интересувала от Пина Бауш и спектаклите ѝ, чела съм нейни интервюта, както и мнения на теоретици и артисти, но тя си остава все така енигматична… В интервю Бауш споделя, че не я интересуват „лесните“ хора, а тези, от които „и тя може нещо да научи“… След всичко, което ми е известно, мисля, че тя е наблюдател на човешкото същество, негов изследовател и интерпретатор. Но нейните наблюдения се задвижват само и единствено от любовта и от разбирането на цялата сложност на човешкото битие.

Кои според Вас са революционните хореографски постановки на Пина? И защо?

Гений като Пина Бауш е „революционен“ сам по себе си. Слагам революционен в кавички, защото тя не се стреми към революция, но я осъществява по най-естествен за себе си начин, със самата същност на личността си. Революцията на Бауш е както по отношение на танца, така и спрямо развитието на сценичните изкуства въобще – нейната работа засяга абсолютно всички.

Още с първите си спектакли във Вупертал, където тя става директор на балетната трупа, Бауш предизвиква недоумение и дори възмущение, защото никой, дори критиците, не разбира какво се случва на сцената. А това, което се случва, е пълната еманципация на танца като изкуство, чрез което може да се изрази всичко. Бауш освобождава танца от всякакви норми и формални изисквания, показвайки, че всеки вид действие и присъствие може да се нарече танц. Тя освобождава танцовия спектакъл от изискването за либрето и сюжет и започва да прави спектакли, които се развиват не „линеарно“, а „отвътре навън“, тоест от един идеен център, който се уголемява като снежна топка.

Известно е, че тя започва да изгражда спектаклите си, като задава въпроси на своите танцьори, на които те отговарят кой както намери за добре – с танц, говор, действие и пр. Така тя променя танцовия език и го превръща в лично откровение на всеки участник в спектакъла. Първият спектакъл, в който нейният стил се заявява категорично, е „Кафе Мюлер“ – невероятно експресивна пиеса, посветена на нейния баща. Там Бауш въвежда своите емблематични прийоми: повторяемост (на жестове или на цели фрази) и монтаж на отделните епизоди по принципа на съновидението, което прави крайния ефект силно експресионистичен. Във всеки свой спектакъл тя стъпва върху собствените си открития, но те никога не са самоцелни.

Какво ни „каза“ Пина за градския човек днес и за неговото пространство? За отношенията между хората? За отношението на човека към неговото тяло? За музиката?

Според изследователите на Пина Бауш, като Норберт Сервос например, нейните основни теми са половете, самотата, насилието и екологията. Те се появяват в различни интерпретации и взаимовръзки във всички нейни пиеси. Пина е майстор на парадоксалните ситуации, в които човекът е представен като функция на социалните отношения, до голяма степен изгубен, объркан и обсебен от тях. Сценографията на спектаклите ѝ често представлява природни картини или имитация на природа – цъфнали дървета, скали, вода, трева, карамфили и пр. Това ги прави особено сетивни и чувствени.

Неразбирателството между половете и насилието между тях се изразяват особено въздействащо. Това се отнася и до неизбежното усамотяване на градския човек… Пина обаче никога не назидава, нито издава присъди. Дори когато ни показва как група мъже возят в количка пръст, с която ще започнат да зариват една жива жена, хореографката е безмилостна, но не и осъдителна. Тя просто казва: „Вижте се, само се вижте какви ги вършите!“ Всъщност нейните спектакли се превръщат в много точно огледало на човешката същност – понякога насмешливо, понякога трогващо, понякога изпълнено със състрадание.

Като постмодернист в танца Пина Бауш отрежда на музиката напълно самостоятелна функция. В много случаи тя не използва музиката като основа на хореографията, нито като неин фон, а като партньор, като знак със собствен смисъл, който откроява хореографията още по-силно като неин контрапункт. Този похват създава динамично взаимодействие между музикалните и хореографските образи, което поражда многопластови асоциации.

Как Пина Бауш промени връзката между съвременния танц и съвременното кино? Тя самата участва в два култови филма – „И корабът пътува“ на Фелини и „Говори с нея“ на Алмодовар, а Вендерс засне филм за нея.

Като една от най-значимите фигури в европейското изкуство Пина Бауш има лични контакти с много ярки творци от различни области. Тя е харесвана и дори обожавана от режисьори като Фелини, Алмодовар и Вендерс. Участието ѝ във филмите им е много деликатно преценено по достойнство – тя присъства със своята аура на танцова дива. Усеща се пълното доверие, което е съществувало между нея и режисьора. А филмът на Вим Вендерс за нея е жест на огромно уважение и обич, които се усещат във всеки кадър. Дори и да не е променила изброените автори по някакъв категоричен начин, тя влага своята неимоверна скромност и човечност. Можем само да сме благодарни на филмите, които запазват нейното присъствие.

Има ли следа от творчеството на Пина Бауш върху българското танцово мислене?

Разбира се. Всеки съвременен хореограф е повлиян по някакъв начин от Пина Бауш, дори да не го съзнава. Не мисля, че в съвременната българска хореография има примери на директно влияние от страна на Бауш, освен в епизодични случаи. Но тя извършва толкова радикални промени в мисленето за танца, че дори да прави коренно различни от нейните неща, хореографията днес е захранена с потенциала на реформите ѝ.

Заглавна снимка: Кадър от „Пролетно тайнство“ на Игор Стравински с хореография на Пина Бауш