На второ четене: „Барнабо от планината“

„Барнабо от планината“ от Дино Будзати

превод от италиански Нева Мичева, изд. „Лист“, 2020

В планината винаги е сегашно време. С всяка крачка от похода по нещо излишно се отхлабва и изпада от съзнанието, докато не останат единствено усещанията от настоящия момент. Тялото разпознава горския пейзаж като място, в което сетивата имат най-важната информация. Вниманието към това, което сме способни да видим, чуем и изпитаме, е далеч по-голямо.

Романът на Дино Будзати е разположен в миналото, но е написан в сегашно време. Всичко се случва пред очите ни, но вече е било. Също както първите пролетни листа всъщност са резултат от случилото се в края на миналото лято, преди растенията да заспят за цяла зима. И пак както сезоните имат и бъдещето в себе си с неизбежната им и вечна промяна, така и

историята има в себе си третото време.

Когато ни се представя младият герой от заглавието, ни се казва, че той е, който „после ще стане Барнабо от планината“. Какво означава това, не ни е дадено – може би той ще стане известен горски, прекарал целия си живот из планините, и това е прякорът му?

Още първите страници на книгата носят поезия.

Но не в смисъла на нещо отнесено, в което някои я обвиняват, а напротив – поезия според истинската ѝ дефиниция, съсредоточеното и чувствително наблюдаване на онова, което се случва. Точно каквото се случва с нас в гората. До самия край не знаех, че Будзати е бил алпинист; впоследствие го научих от текста на преводачката Нева Мичева. Не се изненадах – толкова са силни описанията на звуците, гледките, вятъра по кожата, че е ясно – идват от дълбоко почитание и любов.

А книгата разчита и на собствените спомени на читателя. На първата страница гората се описва „със сухите дънери, рухнали на земята, и всичките престари горски неща“. Въображението ти дорисува онова, което няма нужда да се описва, и по този начин повествованието прави здрава спойка с твоите лични преживявания. И ето как връзката ти с разказа е силна още от първата страница.

Сюжетът е толкова прост, че прилича на притча. Също като нея има неочаквана дълбочина. Именно това прави така, че историята не може да се обобщи, всъщност предизвиква точно обратното – да мислим и усещаме дълго след като е свършила.

Дел Коле е старшият на горските стражари. Той пази толкова истории, че „ако тръгне да ги разправя всичките, ще се мръкне, ще се съмне и пак няма да имат свършек“. От тях опознаваме ситуацията, преди да започне същинското действие. Планират да направят път, за който да взривят скала с барут, но този план се проваля – някой задига инструментите. Властите решават да запазят барута в планината, докато дойде пак пролет, но тогава пък няма пари за довършване на пътя. После военните решават, че това е добро място за съхранение на боеприпаси – ето как от години дванайсет стражари охраняват пещерата на смени. Сега са плъзнали слухове, че в гората има разбойници, които са набелязали склада.

Началото на историята лъкатуши между спомените на Дел Коле. Той отдавна живее в гората, и – казва ни се – тя също в него. Фокусът ни се обостря, когато той е нападнат и убит от разбойниците. Научили сме достатъчно за него, че смъртта му да ни бодне – и веднага да поискаме историята да продължи, докато не се стигне до справедливост.

Младият Барнабо открива Дел Коле вече безжизнен – вероятно това, че пръв вижда и осъзнава какво се случва, го ангажира дори повече от другарите му. Известно време и жителите на близкото градче са нащрек, даже свалят от пироните своите пушки, но с времето ги връщат пак на същото място – гората е труднопроходима, пък и къде ще тръгнеш по чукарите да търсиш разбойници, опасно е. Стражарите обаче живеят там.

Образът на Барнабо все повече се избистря. Той притежава деликатност и свенливост. Става дума не само за това, че докато другите танцуват с момичета на празненство, той стои настрана – и чак на последните две песни се престрашава. За същото говори и решението му как да действа, когато се сдърпва с друг стражар:

И при все че е по-силен, Моло наистина е на път да клекне, то е все по-явно – как само криви уста от болка. Голям срам ще е за него. Всички го гледат. Барнабо усеща, че съперникът му се измъчва, преструва се, че се подхлъзва, отпуска хватката си и отскача назад. Моло се изправя запъхтян и свъсен.
– Видя ли, че не можеш?

Барнабо, както се вижда тук, е особено чувствителен към болката. Всъщност според мен в тези няколко реда е цялата му личност. По-нататък в историята ранена птица ще го доведе до това, което той вижда като своето падение (и което е решаващ инцидент в историята). Той не е способен да се гордее, че спестява унижението на друг или пък че се вълнува от съдбата на една птица. Вместо това се проявява силно другата му чувствителност, която също се вижда в откъса – страхът му от срама.

Точно за това е цялата история според мен. И точно срамът я превръща от разказ за разбойници, стражи и гора в

разказ за битката да приемеш собствената си сила и личност.

Барнабо знае, че е различен от другарите си. Именно от напрежението между това, което е, и онова, което те са – и което сигурно му изглежда, че трябва да бъде и той самият, – се поражда силният му срам, движещ го след инцидента в сърцето на романа. Той е герой, който усеща, че „дори канарите могат да го видят“ да прави нещо срамно. Макар че срамът му е от история, която никой друг не знае, пред другарите си „завинаги ще е длъжен да свежда очи“.

Барнабо обаче не е страхлив, той е човечен. Дали ще успее да го види? Или ще продължи да живее, измъчван от срам?

До каква степен сме способни да защитаваме собствените си принципи – особено когато те са в разрез с всичко друго, което виждаме?

Това са големите въпроси на романа и в крайна сметка заради тях препусках през страниците – за мен те вдигат залога. Впрочем това са и теми, толкова сериозни и страшни, преди да се разкрият на светло, че са и изключително рядко срещани в литературата.

Темите за страха, срама, дълга, чувствителността са общочовешки,

но никак не е случайно според мен, че тази книга е писана от мъж, както и че главният герой е мъж.

Не е случайно, че има толкова оръжия, нито че действието се случва в гората, извън обществото, в изолация. Срамът и страхът лесно се превръщат в убийствена агресия. Тези проблеми са решаващи за поколения млади мъже, виждаме го и днес. За мен Будзати прави много повече от далеч по-известни съвременни писатели, които напътстват тези хора. Много рядко ми се случва да видя някой да е писал за всичко това с подобна чувствителност. Затова ми се струва изключително важно да продължаваме да четем този роман и днес, точно сто години след като е писан.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.