На второ четене: „Марковалдо, или сезоните на града“

„Марковалдо, или сезоните на града“ от Итало Калвино

превод от италиански Нева Мичева, изд. „Жанет 45“, 2017

Доменико Скарпа – преподавател, редактор, преводач и автор на монографии, включително за Итало Калвино – е написал и предговор към българските читатели, поместен в началото на тази книга. Текстът му е лек за четене и същевременно достатъчно чувствителен за контекста на тукашния читател; едновременно разкрива няколко интересни наблюдения върху книгата и оставя пространство за фантазиране. Споменавам го обаче и конкретно защото

Скарпа говори с възхищение и за илюстрациите на Люба Халева, които придружават изданието.

Сега, шест години след публикацията на книгата, тези илюстрации отново са новина: художничката е сред избраните 30, които са представени в изложба по повод 100-годишнината от рождението на Калвино. Първата спирка на изложбата беше Панаирът на детската книга в Болоня, а сега тя ще пътува из италианските културни институти по света. Люба Халева участва с две илюстрации (придружили сме текста с тях), което стана повод да препрочета и „Марковалдо“.

В книгата има двайсет разказа с един и същи герой, дал името на сборника. Марковалдо е общ работник в голяма фирма. Той, казва ни авторът, не е пригоден за живот в града, защото се възхищава на природата, небето и птиците. Опитва се да открие лек за ревматизъм или гъби, растящи до пътя, за всичките си съседи. Лекът обаче отвежда съседите и него самия до болницата, а гъбите се оказват отровни (слава богу, няма достатъчно за всички, така че никой не се натравя сериозно).

Този ритъм – не само на сменящи се и идващи отново сезони, но и на надежда, разочарование, надежда – следва повечето от историите. Писани през 50-те, те показват бедността на тогавашна Италия, но и шума на прясно индустриализираното общество. Задават се произхождащите от този контраст въпроси: какво означава смислена работа, как са разделени видимо и невидимо класите в обществото и дори кой, как и кога има достъп до чист въздух и звезди?

Марковалдо е мечтател. В някои от разказите сякаш цялата вселена заговорничи мечтите му да се провалят. В други обаче Калвино позволява на героя си да поживее в тези фантазии. В една от историите той излиза от киното (филмите са му любимо бягство) и се озовава в такава гъста мъгла, че целият град е потънал в непроницаем памук – а неочакваният финал сякаш разиграва именно най-смелите и тайни фантазии на героя.

В друг разказ Марковалдо се привързва към едно дръвче, което малко прилича на самия него – сбутано в един ъгъл на предприятието, то има нужда от повече светлина, живот навън и слънце. Героят, неспособен да даде тези прости неща на самия себе си, решава да ги даде поне на растението. Надеждите му са толкова големи, че успяват да захранят дръвчето и листата му започват да растат с фантастична скорост. Докато някои от историите приключват с романтично бягство от реалността, а други – с болезнен разрив между мечтите и живота, в този разказ Калвино открива изпълнен с меланхолия израз на възможната среща между двете:

Задуха вятър. Златните листа се откъсваха на рояци и кръжаха в нисък полет. Марковалдо бе убеден, че зад гърба му се вее гъста зелена корона, докато внезапно – сигурно защото се почувства без завет от вятъра – се обърна. Дървото го нямаше вече: от него беше останала само тънка пръчка, от която лъчеобразно излизаха голи клонки, и едно последно жълто листо на върха. Под многоцветната светлина всичко наоколо изглеждаше черно – хората по тротоарите, шпалирът от фасадите на къщите – и на фона на тази чернота, невисоко над земята, се въртяха ли, въртяха златните листа, лъскави, стотици и стотици червени и розови ръце се вдигаха от мрака, за да ги уловят, и вятърът издигаше златните листа към дъгата, а с тях и ръцете, и възгласите. Откъсна и последното листо, което от жълто стана оранжево, после алено, лилаво, синьо, зелено, сетне отново жълто и накрая изчезна.

Марковалдо не е способен да избере собствения си живот – ако беше роден в богато семейство, навярно щеше да се превърне в друг Калвинов герой, барона, който като хлапе се качва на дърво и повече не слиза от него. Притиснат в един живот, който просто му се случва, си представям Марковалдо мълчалив и дори мрачен в реалността, докато вътрешният му свят избуява от живот. Трудността обаче е да го извади навън.

За мен беше подарък да прочета тази книга в превода на Нева Мичева

(чела съм „Марковалдо“ преди това на английски). Но е истински дар, когато при втория прочит позната книга ми прозвучи не само на друг език, но и промени мнението ми за нея. При първото четене „Марковалдо“ ми се стори една романтична история. Вероятно съм позволила тези диви фантазии и красивият език на Калвино да ме омагьосат до степен, че да позабравя донякъде тъгата на този свят. Спомням си усещането си за героя на разказите – чудак, който не се вписва в града и въпреки всичко го избира.

Сега книгата ми се стори по-многопластова и по-сложна.

Видях, че Марковалдо е самотен, но осъзнах също, че всъщност не може да бъде друг. Той не съумява да бъде истински баща на децата си – нито да им позволи да го опознаят, нито да се погрижи за тях. Откровено мрази жена си – до такава степен, че мисълта за нея по време на обедната му почивка успява да му развали настроението, но не си дава сметка, че без нея не би имал и обяд в кутията си. За Марковалдо е по-лесно да мисли като котка или растение, както му се случва в няколко разказа, отколкото като баща или съпруг. И може би семейството му наистина е ужасно... Като читатели не ни е дадено твърде много, по което да съдим. Все пак, докато четях, си спомних думите, които една мъдра жена ми каза веднъж:

Лесно е да обичаш земята и небето, по-трудно е да се обичат хората около теб.

Кой е способен да каже какво е значимо в един живот – във всеки живот? Замислих се какво може и какво не може в своя живот Марковалдо. Насред всичките си притеснения, страхове и надежди, които са все попарени... И си дадох сметка: той все пак може да обича земята и небето. В крайна сметка най-интересното в книгата е, че Калвино дава глас на този безгласен човек. Дава му достойнство с израза на вътрешния му свят, фантазира си какъв ли би могъл да бъде той – и го прави с огромна щедрост.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.