На второ четене: „Войната на копчетата“ от Луи Перго

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Войната на копчетата“ от Луи Перго

превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2016

Тази година открих в антиквариат старо издание на „Макс и Мориц“ – римуваните и илюстрирани приказки на Вилхелм Буш, които смятах, че помня отлично от детските си години. Купих си книгата със спомена за едно особено усещане в стомаха – нещо средно между отвращение и вълнение, което се събуди само като погледнах рисунките. Вкъщи открих, че всъщност май основното запомнено от цялата история е буцата в стомаха. Многократно се ужасих от кошмарите и насилието в разказаните като шеги истории. Но и ми се стори, че всъщност по някакъв начин жестоките момчета, които ще платят прескъпо за всичките си пакости, извършват някакво пречистване за читателя. Защото преминават през фантазията му какво се случва с лошите деца…

Многократно си спомнях историите на Макс и Мориц, докато четях „Войната на копчетата“. Книгата на Луи Перго е френска класика от 1912 г., която се преподава в тамошните училища. В нея вилнее аморфният детски гняв – сурова емоция, която е хем донякъде повлияна от възрастните и средата, в която растат хлапетата, хем всъщност е изобретателна и дива по своя спонтанен начин.

Две момчешки банди от съседни селца – Велран и Лонжеверн – започват война. Първата битка е вербална: обидите са толкова люти, че „дебели задници“ е една от най-безопасните за споменаване тук. После се включва боят с пръчки и голи ръце. И унижения: хванатите в плен вражески войничета са подложени на това да им бъдат отрязани… е, не ушите, въпреки всички заплахи, а копчетата на дрехите – за да се върнат голи при родителите си. Което пък неминуемо им носи още по-сурово наказание.

Самият автор, който разказва историята, не само щедро подлютена от ругатни, но и осолена със сарказъм и шеги, е преживял нещо подобно, когато е бил на 12. Впоследствие преподавал две години в селското училище и наблюдавал децата вече от тази дистанция, далеч поне от хвърленото с прашка камъче, ако не и от емоцията зад това действие. Както се разбира от биографичната бележка за Луи Перго в началото, „бил пацифист и не искал да участва в Първата световна война, но все пак бил вкаран във войската и след няколко сражения в Лотарингия и на Западния фронт загинал от приятелски огън. Тогава бил на 33 години“.

Да четеш историята като възрастен човек, който знае, че всичко това са реални случки поне в някои от нюансите си, малко успокоява морализма ти. Иначе той надава глава още от първата обида, подхвърлена от дете. Тогава като читател импулсът ти е да се възмутиш от автора – как смее да описва такива неща в детска книга? Често забравяме, че детството е една от най-жестоките арени на живота. Много от нещата, които се случват в детството, са неприемливи за възрастните. Мъченията, на които се подлагат малките, често са отвъд идеите ни за това, което гради едно общество или което заслужава един гражданин. Впрочем децата така и не успяват напълно да разберат в училище какво точно означава това – да си гражданин. А от тях някак се очаква да знаят, без много да им се помага.

Във „Войната на копчетата“ децата воюват едни с други във времето след училище и преди часа, който ще им навлече беда вкъщи. Възрастните край тях – дори когато виждат какво става – се вълнуват единствено от послушанието, а не от благоденствието им. Учителите са също толкова жестоки с тях, колкото са и хлапетата помежду си. Докато четеш, може например да си спомниш за израза „училище-мъчилище“ и за детските фантазии за лошия и жесток даскал, който тук се е развилнял из страниците.

По-страшното е, че тук-таме децата споменават по изречение, в което прозира ужасът от родителите им. Но все някак се надяваш, че ще получат подкрепа в семейството? Е, само докато едно от тях не се прибира без копчета и майка му го нарича „гамен, проклетник, свиня и разбойник“. Все отнякъде децата са чули всички тези обидни думи, нали… Същото дете не е сигурно дали белезите от пръчка са от враговете му, или от собствените му родители. Белезите са се смесили и са станали неразличими. Изглежда цяло чудо, че все пак в книгата се среща истинско другарство между членовете на бандите.

Книгата се чете бързо, с препускане. Преводът на Валентина Бояджиева те кара да искаш да тичаш през страниците – езикът е страшно хубав и жив. Ето за пример само един пасаж:

Льобрак, наежен като глиганче, с разкопчана яка, гологлав и със счупена тояга, се вряза като стоманен клин в групата на Ацтека Бродник, сграбчи врага си за гърлото, заразтърсва го като сливово дърво, макар цяло котило велранци да висяха на пешовете му, оскуба го, шамароса го, фрасна го по главата, заблъска го, след това като разбеснял се жребец яростно зараздава ритници в средата на бандата и със сила разпръсна наобиколилите го врагове.

Иска се доста труд, за да могат изречения от по 6–7 реда да се леят с такава лекота – всъщност чак на второ четене забелязах, че в целия абзац няма и една точка.

Докато четях и често клатех глава, си мислех, че колкото повече растем, толкова по-цивилизовани ставаме. Някой може да каже, че предавайки импулса на агресията, губим искреността си – сещам се за онзи рефрен, че да си любезен към непознати е да проявяваш лицемерие. Защото е трудно да си представим, че е възможно да видиш непознат и да поискаш да му се усмихнеш, вместо да го фраснеш по муцуната. Но войната, разбира се, винаги е безсмислена. И авторът на историята не е искал да бъде пращан на фронта, а да продължи да пише.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.