Заедността според Неда Соколовска

Когато говорим за непознаване на живота, за отдалеченост от живите образи и проблеми на времето, за житейска неграмотност, много нещо трябва да се отдаде на тази изолираност на редактора от живота.

Георги Марков, „900 метра живот“

Документалният театър, най-общо казано, събира свидетелства за живота и ги поставя на сцена – един вид, художествен репортаж, за който се иска усет не само за наблюдение, но и за куриране на реалността. Трябва уважение към достоверността на документа, но и око за художествения му потенциал.

Неда Соколовска, популяризаторката на жанра в България, основава постановките си на теренни проучвания – започва се с изследване в определена област, била тя географска или социална, за известно време всички от екипа записват множество интервюта, които впоследствие се монтират в аудиоразказ, а на самите представления актьорите със слушалки в ушите възпроизвеждат репликите дословно – с всичките там оплитания, недоизказаности, запъвания и ъкания.

Самата Соколовска в своя лекция за така наречената „вербатим техника“ определя този вид изкуство като хибридна форма, обитаваща някаква гранична зона между антропологията, журналистиката и театъра. Студиото за документален театър Vox Populi тя основава през 2012 г., след като завършва режисура в Хелзинки, където узрява виждането ѝ, че театърът може да е не просто забавление, а възможност за разискване на сериозни проблеми и начин за социално и политическо ангажиране.

Оттогава досега Неда Соколовска има осемнайсет режисьорски постановки (четиринайсет с трупата на Vox Populi в „Червената къща“ и още четири външни продукции, изнесени в „Зад канала“, в театър „София“ и др.) – все стремглави навлизания в теми от околната ни реалност, които често остават далеч от умовете ни, например как живеят хора с двигателни увреждания, какво си мислят селяни в Родопите или какво означава да си майка.

Антропология

Голяма част от постановките на Соколовска изследват как може да се прояви и развие човешкото в определена среда, при различни географски, политически, социални и лични обстоятелства. Също като добрите антропологически проучвания, те не търсят потвърждение на наличните ни вече убеждения, а напротив, показват пиетет към странностите, девиациите, чешитлъка, онова, което не се поддава съвсем на етикетиране, праща по дяволите набора ни от дефиниции и разширява разбирането ни за човек, човечност и човечество.

„Невидими №3: Дом“ например събира разкази на бездомни хора – идеален пример за нещо, което повечето от нас виждат ежедневно, но не чуват никога. Изграждането на шарена картина от животи и характери – има го и гадното, и красивото, и циничното, и топлото – деконструира понятието „бездомен“, така че накрая тези хора стават трудни за обобщение не само като демографска група, но и като индивиди. Ето така усиленото вслушване може да омаломощи предразсъдъка.

Същото важи и за постановката „Попфолк хроники: Бели птици и куршуми“, която прави опит да разкаже дивите времена на чалгата през 90-те и предоставя директен достъп до гласовете на такива вълнуващи антропологически единици като мутрата, попфолк певицата и охранителя на клуба. Цялостният разказ отново толкова умело обърква, че лично аз излязох от него с продуктивен дискомфорт и множество въпроси, които никога не би ми хрумнало да си задам, а оттогава ми се струват базисни за човекоразбирането, като например какво е да пееш с опрян в главата пистолет.

„Сбогом, Йохан Райс“ проследява романтична връзка, която започва, протича и приключва изцяло в онлайн чат. В сферата на дигиталната антропология е и постановката „Закачане“, която разнищва темата за зависимостите от новите технологии. И двете гледат на тези сравнително нови човешки явления честно и отговорно, с любов и загриженост, не за да поставят оценка или диагноза, а преди всичко за да предизвикат разбиране.

Освен по-добре да осъзнаваме собственото и да разбираме чуждото, антропологичността ни подтиква и към малко по-завъртяното упражнение да разбираме чуждото като нечие собствено и собственото като нечие чуждо. Така дефиницията за човешкост евентуално бива осъзната като неподразбираща се и тогава вече може да се пристъпи към диалог.

Журналистика

Заявената идеална цел на дословния театър до голяма степен съвпада с журналистическата – да осветява проблеми, да задава въпроси, да повдига дебати и да катализира социални и политически реакции.

„Невидими №1“ разказва за живота на хора с опорно-двигателни увреждания, като отново балансира добре между личното и общото, хумора и драмата, милото и грубото и повдига редица въпроси, например защо в София почти не се виждат хора с инвалидни колички, особено през зимата.

„Майките“, освен че е своеобразна антология на майчинството и дъщерството – неща, до които половината от нас нямат физически и мисловен достъп, – засяга проблемите при акушерските услуги и родилното изживяване в България.

„Мир вам“ предлага поглед към конкретни лица и гласове на бежанци във времена, когато тенденцията е да ги възприемаме не като отделни индивиди, а като безлична маса.

„I AM БАЛАЖ“ е постановка, която търси информация за нас и нашия живот в боклуците ни, а оттам повдига въпроса за свръхконсуматорството и обратно – за недоимъка.

Тези разкази могат да постигнат ефекта на добронамереното и добре проученото журналистическо изследване, като ни показват, че общността ни я боли тук и там, помагат ни да страним от мисълта, че чуждите проблеми не са наши проблеми, и ни подтикват да изискваме оздравяване на болните ни места. Защото ако един човек не е добре, значи общността не е добре.

Друга журналистическа черта в тези дословни постановки е стремежът да се покажат ако не всички, то поне различни гледни точки, в процеса на което да се разкрие не толкова самата истина, както гласи клишето, а по-скоро нейната сложност. И освен това – да се открие нещо неочаквано, както става при добрата разследваща журналистика. В едно интервю Соколовска казва, че работата по дословния театър е процес с много неочаквани завои и неизвестна дестинация. „И ако имаш доверие на екипа и на способността си да се ориентираш добре, на интуицията си, тогава се получава страшно интересно – точно заради това, че не си ги намислил предварително.“

Театър

За разлика от други драматурзи, които междувременно се пробваха с документалното, Неда Соколовска набляга силно и на театралното – характеристика на нейните постановки, за която се говори много рядко на фона на по-секси нещата, като „политически театър“ и „социална ангажираност“. Предвид ограниченото време за подготовка и репетиции постановките ѝ са с впечатляващо богата сценография. Пълни с движения, звуци и реквизитни трикове, те са не просто информативни, но и естетически удовлетворителни.

В „Яце форкаш“, постановка за родопските селяни, в продължение на няколко минути наблюдаваме как актрисата в ролята на баба се върти в кръг и изпълнява рутинни действия, като с всеки кръг се прегърбва още и още малко. В „Под вода“, постановка за значението на водата в съвременния свят, от тавана се изсипват десетки празни пластмасови бутилки. В „Невидими №2: Фу“, пиеса за китайското малцинство в София, която по думите на режисьорката е „пиеса за това как не успяваме да направим пиеса“, непонятно-красивата игра с артикули от „Илиянци“ стои като добре изразено усещане за желание и невъзможност за комуникация.

Китайската пиеса добре демонстрира друга удовлетворително театрална характеристика на тези постановки – смешното. Не помня спектакъл, на който да не съм се засмивал поне веднъж (е, може би с изключение на „Поколение Ь“, който е мъчителен за гледане, но пък по такъв начин – верен на мъчителното за гледане изхабяване на поколението, пораснало в България през 90-те). Удоволствието от смешното личи както от подбора на реплики, така и от поднасянето на актьорите, без обаче то да е опропастено чрез излишни емфази или подигравателно отношение, както лесно се случва с подобни самобитни типажи в други форми на изкуството. Напротив, тук всеки персонаж е третиран с равни любов, вярност и отговорност.

В най-голяма степен театралното се е развихрило в постановката за цирковото изкуство „Але, хоп! – по високо опъната тел“, чийто мащаб сигурно само загатва на какво е способно въображението на Соколовска, когато разполага с малко по-голям бюджет. Представлението тече едновременно в няколко зали, като половината от публиката е вкарана в своеобразен манеж, за да наблюдава циркови изпълнения от реални артисти, докато другата половина е свободна да щъка из помещенията зад кулисите, където различни актьори пресъздават истински истории от цирковия живот. Втората част на представлението повтаря първата, но този път с разменени позиции на публиката – първите отиват зад кулисите, а вторите влизат при арената.

Същевременно обаче трябва да се отбележи и не по-малко важният противоположен стремеж – за оттласкване от конвенционалната театралност с цел постигане на нещо по-изконно за това изкуство – изкарване от областта на удобството. Например: вместо в театрална зала спектакълът се играе в бар, където актьорите сервират на публиката уиски („Попфолк хроники“), или в края на представлението в залата влиза съвсем истински бездомник („Дом“) или човек без крака („Невидими №1“), или самите актьори споделят личния си опит по темата („Майките“ и „Яце форкаш“). С други думи, полагат се целенасочени усилия публиката да не се поддаде на изкушението единият час в театъра да послужи като бягство от реалността. Вместо това непрекъснато се набляга на истинността, наличността на казаното в реалната ни среда и необходимостта от чувствителност към него и извън театралната зала.

Заедно

Удобно стечение на обстоятелствата е, че първият и последният ми засега досег с театъра на Соколовска се случиха под шапката на думата „заедно“ – през 2014 г. на едноименния форум на „Горичка“, където тя представи, а актьорът Петко Каменов демонстрира вербатим техниката, и през 2019 г. на представлението „100% Пловдив“, част от програмата на „Пловдив – Европейска столица на културата“, която премина под същия надслов.

Имаше нещо много силно, да не кажа мистично, в това първо наблюдение на актьор, който се превръща в същински медиум на жив човек по такъв начин, на такова място и с такава цел. И нещо също толкова силно в грандиозното представление „100% Пловдив“, за което пътувах специално до друг град, при все че не съм страстен или дори редовен театроходец. Вече не вербатим, то изкарва пред очите ни съвършено представителна извадка на населението в града – не актьори, а сто реални души, с които съставляваме общност, в съответна пропорция мъже, жени, възрастни, деца, българи, роми, арменци и т.н. – и ни сблъсква челно с техните битийни режими, идеологически убеждения и начини на себеизразяване, задавайки ни поредното упражнение по заедност.

Също като форума и представлението, постановките на Vox Populi се опитват да ни запознаят с разнообразието от човешки същества, с които делим едно пространство, и да провокират съчувствие към тяхното съществуване.

Както каза Неда Соколовска на онзи форум през 2014 г.: „Заедно означава да отидем при едни хора, да говорим с тях, да вземем техния разказ… След това да използваме, че имаме достъп до сцена и че всъщност сцената е медия и трибуна на говорене, на казване, на среща между много хора, и да предадем тези истории нататък… И с тези разкази ние се надяваме, че можем да придвижим малко по-близо тези, които слушат, до тези, които говорят.“

Има много начини за сплотяване на една общност. Съвсем не казвам, че документалният театър е единствен и незаменим в това отношение, но определено смятам, че това събиране и усилване на гласове е ефективен метод за събуждане на емпатия и премахване на излишни щитове.

Това огласяване на лични разкази от тъмните ъгли на общежитието ни е едно от онези неща, посредством които опознаваме средата си, разкриваме нови участъци от социалната карта и чуваме полифонията на културната ни композиция. Благодарение на тях знаем, долавяме и разбираме повече. И в идеалния случай се включваме.

Заглавна снимка: Сцена от „100% Пловдив“ © Илиян Ружин