По буквите: Нотомб, Балчева, „ВИЖ“

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Жажда“ от Амели Нотомб

превод от френски Светла Лекарска, София: изд. „Колибри“, 2020

„Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността“, пише Амели Нотомб още в първите страници на поредния си възкратък роман. А на финала му: „Голямата разлика между баща ми и мен е, че той е любов, а аз обичам. Господ казва, че любовта му е към всички. Аз, понеже обичам, ви казвам, че е невъзможно да обичаш всички по един и същи начин.“ Книгата се променя.

Но както Исус, така и „Жажда“ няма да ви промени, ако вие сами не искате промяна.

От корицата на „Жажда“ разбираме, че книгата има номинация за „Гонкур“ 2019; 150 000 продадени екземпляра между септември и декември 2019 г.; неизменно първо място в продажбите за същия период. Защо? Защото това е Евангелие по Амели. Тя го изписва като палимпсест върху смятаните за последни думи на Исус: „Жаден съм.“

Но откъде идва жаждата на читателите? В какво се разпознават те?

У всеки от нас беседват Юда и Исус. У всеки от нас има по един Юда, който не прави разлика между лъжа и тайна. И твърди: „Който не казва цялата истина, лъже.“ Но у всеки от нас има и по един Исус, който вярва: „Да премълчиш нещо вярно не значи да лъжеш.“ Безизходни диалози като този ни водят лакомо напред по страниците на книгата.

Разбира се, Амели Нотомб предпочита да се идентифицираме с Христос вместо с Юда, но защото и ние като Спасителя, всеки пред собственото си разпятие, искаме да сме от обикновени по-обикновени и най-после да се харесаме, да си простим, да не очакват постоянно от нас чудеса и да не отвръщаме на очаквания…

Заради всичко това Исус на Амели е и моят Исус.

А и всички сме омаломощени от страданията си и паник атаките си. И от желанието на другите страданията ни да са още по-зрелищни.

„Култура на пътуването в Европейския югоизток“

съставителство и редакция Антоанета Балчева, София: Институт по балканистика с център по тракология, БАН, 2020

Кой българин пише следното:

Нека след векове видим, че свободата не се получава само с меч, без единодушие и разум, и не може да се запази със силата на мъжете, но със закони и добродетелност. Нека синовете ни, както и онези на всички други нации да научат, че политиката трябва да бъде в единение с моралността и че когато са разделени, ще настъпи крах за Държавата – тя няма да съществува дълго – законите на политиката, лишена от морал, стават като паяжина, която е крехка преграда срещу покварата на лошите. Всеки ще стане враг не само на чуждото предимство, но и на своето собствено, защото порокът е заглушил гласа на разума.

Сигурно смятате, че авторът на тези редове и снощи е протестирал в софийския „триъгълник на властта“? Не, не е. Ще се опитам да Ви подскажа кой е той: превел е – е, на гръцки – „Емил, или за възпитанието“ на Жан-Жак Русо и „Разсъждения за метода“ на Декарт… И още: завършил е медицина в Болоня и Пиза, работил е като лекар в Париж и Букурещ… Ползвал е седем езика. Този, по думите на свой приятел, „волнодумец“ е погребан в „Пер Лашез“, но е роден… в Търново.

Независимо че моето детство е преминало в игри до паметника на този човек в родния ми старопрестолен град, не знаех нищо за д-р Никола Пиколо (1792–1865). Заради статията на Марта Методиева „Никола Пиколо и темата за пътя, представена от трагедията „Смъртта на Демостен“ и поемата „Към лекаря Глоракис, който се завръща в родината си Хиос“, включена в този удивителен сборник, любопитството продължи да ме човърка – и установих, че в Париж моят съгражданин се е движил в средите на Стендал, имал е общи приятели с Хегел, общувал е с култовата фигура на тогавашната литературна критика Сент-Бьов. Същият прословут (и отречен от Пруст) Сент-Бьов, с когото тормозих студентите си през последния изумителен семестър…

Този българин липсва от широкото ни полезрение, защото… е гъркоман, влюбен в Античността – и впрегнал целия ѝ бунтовен потенциал за духовното освобождение на Гърция. Но по време на Кримската война Никола Пиколо се застъпва и за автономията на България. И завещава 12 000 златни франка за „народното училище“ в Търново, за моето училище.

… Дадох разточителен пример с наученото от една само статия в този прекрасен сборник, който обръща наопаки застоялите представи с – изреждам напосоки – какво са чели, преди да потеглят към Балканския полуостров, италианските пътешественици между XVI и XIX век, какъв е „пътят на розата“ в турската литература – или пътят към ада (и романите за неговите концлагери) в творчеството не само на Херта Мюлер…

Докато пиша тези редове и се стискам да не цитирам още и още от безценните факти, осмислени в „Култура на пътуването в Европейския югоизток“, зад гърба ми виси оригиналът на една велика фотография на Йордан Йорданов – Юри: снимани в гръб сащисани селски старици, които най-вероятно за пръв път виждат морето.

Книгата – пред мен. Снимката – зад мен.

И усещам как съзнанието ми се превръща в щастливо бойно поле, където щампата за българската и изобщо балканската уседналост пада възнак пред армията тихи академични изследователи от няколко държави, водени от колегата Антоанета Балчева към историческата истина. И прокарва път през джунглата на предразсъдъците.

„Когато навън е навътре. Дневници на изолацията“

проект на списание „ВИЖ“, редактори Камелия Величкова, Мая Стефанова, Светослав Тодоров, Димитър Кенаров, оформление Камелия Величкова, Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2020

По време на тазгодишната безпрецедентна ситуация независимото издание за култура „ВИЖ“ кани автори от различни изкуства да изразят какво изпитват, когато навън означава навътре. Резултатът е срез на реалността, който предполага много интригуващи изводи: и на тема какви са границите на артистичната авторефлексия, и на тема защо по инерция обществото определи физическата дистанция като социална – и най-вече как творците заобиколиха този факт…

Мен например ме трогнаха работите на Яел Тайг, която в хода на изолацията портретира три свои приятелки – две сценографки и една илюстраторка, – представяйки си какво в този момент правят те вкъщи. Много лични ми се сториха и всички изображения, в които се появяват книги, купчини книги и читатели (тук особено ме стопли Вероника Белчева). Тук-таме и по някой домашен любимец. Или изображенията, в които някой свири или слуша музика. Или тези, в които светът навън разцъфва, докато ти си вкъщи. Или светът разцъфва край собствената ти вана, както е в любимия ми акварел „Новата градина“ на Виолета Бояджиева. Или красотата разцъфва направо от джобовете ти, от които стърчат стръкове – както е в рисунките на Mominoki.

Голяма част от младите художници споделят с нас своето умиротворение, забавянето на житейския ритъм, избистрянето на своята собствена представа за дом, ако щете. Въпреки световното бедствие някои от тях, изглежда, са се чувствали щастливи, с време само за себе си. Зловещите образи на света, на неопределимия и непонятен коронавирус почти отсъстват – малцина дълбаят в утрешния ден като Теодор Ушев. Или в миналото, когато са рисували Париж без хора – като живописеца Константин Костов.

В картината някак отсъстват децата: авторите предимно са съвсем млади хора и пред погледа им, логично, е партньорът или съквартирантът. По-скоро ние всички регресираме в инфантилното – и гледаме като Нарцис в екраните на своите мобилни устройства, белким ни съберат… Много образи тепърва ще се задълбочават в други творби. Затова образът на бащата, който, разбира се, чете на дъщеричката си, нарисуван от Мила Янева-Табакова, ми става още по-мил.

Текстовете в „Когато навън е навътре“ са дело на Георги Господинов, Димитър Кенаров, Надежда Радулова, Радослав Чичев, Дани Радичков, Йоанна Елми и др.

У Господинов например четем:

… всичко цъфти
пчелите са натежали от мед
реката е пълна с риба
ябълките с червеи
въздухът – чист
нещо
(наистина)
не е наред.

Ето го и Петър Чухов, който в едно от стихотворенията си пише:

Преди да си легнеш
провери под
леглото –

да не би случайно
да си там.

(„Страх“)

А есето на Надежда Радулова завършва безстрашно:

… животът ще те върне отново на раменете си, високи и силни.

(Какво ме връщаше мен ли? Не раменете, а оплесканите с кал ръце на жена ми, с които копае лехите под прозореца на хола, сади божури или синеока трева, или подстригва плет. Или показалец, погрешка мярнал се на сниманата с телефон книга. Пръст на един или друг приятел, който натиска страницата, за да видя по-добре стихотворението, което след миг ще прати по месинджър – а аз за пореден ден ще отвърна на пратката със стихотворение от Збигнев Херберт, примерно „Рапорт от обсадения Град“… И така – през всички дни на извънредното положение, в опит да градинарствам сред внезапно избуялата джунгла от време.)

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Колибри“ и ИК „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.