Полската писателка Олга Токарчук получи Нобеловата награда за литература за своето „повествователно въображение, което с енциклопедична страст представя преминаването на граници като форма на живот“. През годините тя е удостоявана и с „Букър“, „Нике“, „При Лор-Батайон“, както и с отличието „Брюкепрайс“, връчвано на личности, „допринесли за разбирането между народите“.

Токарчук е родена в Полша през 1962 г. Учила е психология във Варшавския университет – като едно от вдъхновенията си сочи работата на Карл Густав Юнг. Първата си поетична книга публикува през 1989 г., а първата прозаична – през 1993-та. На български език са издадени нейните „Бегуни“, „Изгубената душа“, „Последни истории“, „Правек и други времена“, „Музика от много барабани“ и „Дом дневен, дом нощен“.

През 2015 г. писателката гостува в България и заяви: „В „Бегуни“ измислих нов начин да разкажа историята – такъв, чрез който да се приближа до хората, които си служат постоянно с компютри, телевизори, Facebook. Това е постмодерен роман. Роман ала Збигнев Бауман. И този начин на писане на роман нарекох съзвезден. Гледаш в небето и виждаш съзвездия…“

Тук предлагаме съзвездие от откъси от Нобеловата ѝ лекция, изнесена на 7 декември 2019 г. в Стокхолм.

Превод от английски: Йоанна Елми

1.

Първата снимка, за която имам съзнателен спомен, е на моята майка отпреди раждането ми. За съжаление, фотографията е черно-бяла, поради което много от детайлите са изгубени, превърнали са се в сиви форми. Светлината е мека и дъждовна, вероятно пролетна – прониква през прозореца и придава на стаята едва доловим блясък. Майка ми е до старото ни радио, от онези със зелено око и две копчета – едно за звука и едно за настройване на станциите. Същото радио по-късно се превърна в най-добрия ми детски другар; от него научих за съществуването на Космоса. Всяко завъртане на абаносовото копче насочваше деликатно антената и в обсега ѝ попадаха най-различни станции – Варшава, Лондон, Люксембург, Париж. Понякога обаче звукът заекваше, все едно между Прага и Ню Йорк или Москва и Мадрид приемникът се натъкваше на черни дупки. В тези моменти настръхвах цялата. […]

Когато бях малка, гледах тази снимка и бях сигурна, че мама е търсила мен, когато е включвала радиото. Подобно на чувствителен радар, тя е проникнала в безкрайните дълбини на Космоса, опитвайки се да отговори на въпроса кога и откъде ще се появя. Нейната коса и дрехи (голямо деколте, тип лодка) издават откога е снимката – началото на 60-те. Погледът на леко прегърбената жена се рее извън кадъра, вижда нещо, което остава недостъпно за онзи, който гледа снимката по-късно. Като дете си представях, че погледът ѝ е насочен към времето. Нищо не се случва на снимката – тя е кадър на състояние, не на процес. Жената е тъжна, сякаш изгубена в мислите си. Сякаш изгубена.

Когато по-късно я питах за тази тъга – правила съм го повече от веднъж и винаги съм получавала един и същи отговор, – майка ми казваше, че е била тъжна, защото, макар още да не съм се била родила, вече съм ѝ липсвала. […]

Тя постави съществуването ми извън времето, в сладкия обсег на вечността. С детския си ум разбирах, че съм много повече, отколкото някога съм си представяла. И дори ако кажа „Аз съм изгубена“, изречението все пак ще започне с „Аз съм“ – най-важната и най-странна двойка думи в света.

И така, една млада жена, която никога не е била религиозна – майка ми, – ми даде нещо, познато като душа, като ме дари с най-добрия нежен разказвач в света.

2.

[…] Как мислим света и вероятно още по-важно – как го разказваме, е от огромно значение. Неразказаната случка престава да съществува и издъхва. Това е добре познат факт не само на историците, но също (и вероятно основно) на политици и тирани от всякакъв вид. Онзи, който тъче нишките на историята, властва. […]

Живеем в реалност на полифонични разкази от първо лице и сме заобиколени отвсякъде с полифоничен шум. Под „разкази от първо лице“ имам предвид онзи вид история, която тесногръдо се върти в орбитата на нечий Аз, който малко или много директно пише за себе си и чрез себе си. Установили сме, че този тип обособена гледна точка, този глас на Аза, е най-естествен, човешки и честен, макар и лишен от по-широка перспектива. Разказът от първо лице, замислен по този начин, тъче абсолютно уникален мотив, единствен по рода си; той дава усещането за автономност на индивида, за осъзнаване на личността му и неговата съдба. Но предполага и изграждане на опозиция между личността и света, а тази опозиция понякога отчуждава. […]

Лесно е да се припознаем в хора като нас – така между разказвача на историята и нейния читател или слушател се създава нов вид емоционално разбиране, почиващо на емпатията. И това в самата си същност доближава и разрушава граници. В романа е лесно да изгубим разделителната линия между Аза на разказвача и Аза на читателя, а тъй нареченият „увлекателен роман“ разчита именно на размиването ѝ: читателят през своята емпатия да се превърне за малко в разказвач. Следователно литературата е поле за обмен на преживявания, агора, където всеки може да разкаже собствената си съдба или да даде глас на алтер егото си. Тя е демократично пространство – всеки може да говори, всеки може да се дари с глас. В нито един момент от човешката история не е имало толкова много писатели и разказвачи. За да се уверим, е нужно просто да погледнем статистиката.

Винаги когато посещавам книжни панаири, установявам колко от издадените книги в света днес са концентрирани върху Аза като автор. Инстинктът за изразяване може би е също толкова силен, колкото и останалите инстинкти, които спасяват живота ни – и се проявява най-ярко в изкуството. Желаем да бъдем забелязвани, да се чувстваме изключителни. Наративът „Ще ти разкажа историята си“ или „Ще ти разкажа историята на семейството си“, или дори „Ще ти кажа къде бях“ представлява най-популярният литературен жанр в наши дни. Феноменът е широко разпространен и поради причината, че днес разполагаме с универсален достъп до писането и много хора имат шанса (някога запазен за малцина) да изразят себе си чрез думи и истории.

Парадоксално обаче тази ситуация напомня на хор, съставен само от солисти, чиито гласове се надпреварват за внимание: всички пеят едно и също, но се губят един в друг. Научили сме основното, което трябва да се знае за тях, можем да се припознаем в тях и да съпреживеем живота им. Изключително често обаче читателското изживяване е непълно и разочароващо, защото се оказва, че изразяването на авторското Аз не е равнозначно на универсалност. Липсва ни, изглежда, иносказателното измерение на историята. Героят на една притча например е себе си – човек, живеещ в специфични исторически и географски условия, – но все пак се издига над конкретните си особености и се превръща във Всеки Навсякъде. […]

Вероятно за да не се удавим в множеството заглавия и фамилни имена, започнахме да делим Левиатана на литературата на жанрове, към които се отнасяме като към различни видове спорт, чиито писатели са тренирани атлети. Комерсиализирането на литературата води до разделяне на ниши. […] Все повече и повече жанровата работа е като форма за сладкиш, която произвежда еднакви резултати, чиято предвидимост се счита за качество, а баналността им – за постижение. […]

Инстинктивно винаги съм се противопоставяла на подобни класификации, тъй като те водят до ограничаване на свободата на автора, както и до нежелание да се експериментира и да се престъпват правилата, което е самата същност на творчеството. Нещо повече, те напълно изключват от творческия процес ексцентричността, без която изкуството е загубено. Добрата книга няма потребност да парадира с родова принадлежност. Разделянето на жанрове е резултат от комерсиализирането на литературата, от третирането ѝ като продукт за продажба с цялата съответна философия на превръщането ѝ в марка, на прицелването в определена публика и други подобни изобретения на съвременния капитализъм. […]

Живеем в свят на твърде много противоречиви, взаимно изключващи се факти в битка на живот и смърт един с друг. Нашите предци са вярвали, че достъпът до знание не само ще донесе щастие, благосъстояние, здраве и богатство на хората, но и че ще създаде равноправно и справедливо общество. […] Когато интернет се появи за пръв път, ни се струваше, че тази идея ще бъде напълно реализирана. На Коменски и други философи като него Уикипедия, която приветствам и подкрепям, би се сторила осъществената мечта на човечеството – сега можем да създаваме и получаваме огромно количество информация, непрестанно допълвана и обновявана, демократично достъпна от всяка точка на планетата.

Но сбъднатата мечта често води до разочарование. Оказва се, че не сме способни да понесем информационното чудовище, което, вместо да ни обединява, да обобщава и да ни освобождава, ни отчуждава, разделя, изолира в малки балони и така създава множество истории, несъвместими една с друга или дори открито враждебни една към друга, взаимно отблъскващи се.

Нещо повече: интернет, изцяло и необмислено подчинен на пазарните процеси и на монополистите, контролира огромни количества данни, които не се използват като универсално знание, в името на разширяването на достъпа до информация, а обратното, служат преди всичко за програмиране на поведението на потребителите, както научихме от случая с „Кеймбридж Аналитика“. Вместо да доловим хармонията на света, чуваме какофония от звуци, непоносим фонов шум, в който се опитваме отчаяно да различим някоя по-тиха мелодия, дори минимален пулс. Прочутият цитат от Шекспир никога не е бил по-подходящ, той пасва на тази какофонична нова реалност: все по-често интернет е „история, разказана от луд, със много шум и бяс“. […]

Информацията пренасища пространството, сложността ѝ и неяснотите задействат най-различни защитни механизми – от отрицание до изтласкване, дори бягство към семплите принципи на опростеното, идеологическо партийно мислене. Категорията на фалшивите новини поставя нови въпроси относно това що е художествена измислица. Читатели, които системно са били мамени, дезинформирани или подвеждани, започват бавно да развиват специфични невротични тикове. Реакцията на подобно изтощение от художественото може би си проличава в огромния успех на нехудожествената литература, която във всеобщия информационен хаос крещи над главите ни: „Аз ще ви кажа истината, нищо друго освен истината!“ и „Моята история почива на факти!“. Художествената литература губи доверието на читателите, тъй като лъжата е опасно оръжие за масово унищожение, макар и примитивно. […]

Животът е изграден от събития, но единствено нашата способност да ги тълкуваме, да ги разбираме и да им вдъхваме смисъл ги превръща в опит. Събитията са даденост, но опитът е нещо неизразимо различно. Опитът, а не събитията, съставлява тъканта на живота ни. […] Изграждането на история се осъществява чрез преход от въпроса „И какво стана после?“ към опита да разберем през призмата на човешкия си опит „Защо се случи именно по този начин?“. Литературата започва тъкмо от това защо дори ако отговорът отново и отново е просто „Не знам“. Тоест литературата задава въпроси, на които не можем да отговорим с помощта на Уикипедия, защото литературата е отвъд информацията и събитията, обръща се изцяло към нашия опит.

Но е възможно романът и въобще литературата да се превърнат пред очите ни в нещо маргинално в сравнение с други форми на разказване. […] Няма нужда да си водим дневник, докато пътуваме, когато може просто да правим снимки и чрез социалните мрежи да ги изпращаме директно на света, едновременно, на всички. Няма нужда да пишем писма, по-лесно е да се обадим. Защо са ни дебели книги, щом можем да гледаме сериали? Вместо да излизаме с приятели, предпочитаме да играем игри. Да прочетем автобиография? Какъв е смисълът, ако следим живота на звездите в Instagram и знаем всичко за тях.

В наши дни не изображението е най-големият противник на текста, както си мислехме през ХХ век, притеснени от влиянието на телевизията и киното, а едно напълно различно измерение на света, което въздейства непосредствено върху сетивата ни.

3.

Не искам да рисувам апокалиптични картини с разказите си за света. Но често ме притеснява усещането, че нещо липсва; че докато го живеем през екрани и приложения, той става някак нереален, далечен, двуизмерен, странно неописуем, макар и всякакъв вид информация да е лесно откриваема. В наши дни тревожни думи като „някой“, „нещо“, „някъде“, „някога“ могат да носят повече риск от точно определени, категорични идеи, произнесени с пълна убеденост, например: „Земята е плоска“, „Ваксините убиват“, „Климатичните промени са пълни глупости“ или „Демокрацията не е под заплаха никъде по света“. „Някъде“ някакви хора се давят, докато се опитват да преплуват морето. „Някъде“ в „някакъв“ период се води „някаква си“ война. Капката на всяко съобщение се размива и потъва в океана от информация, разпръсква се в паметта ни, става нереална и накрая се изпарява.

Потопът от глупост, жестокост, реч на омразата и сцени на насилие отчаяно се балансира с всякакви „положителни новини“, които обаче не смогват да обуздаят болезненото впечатление, което ми е трудно да обясня с думи – че нещо не е наред със света. В наши дни това усещане, някога отредено главно за невротичните поети, е епидемия от неопределеност; от всички страни лъха безпокойство.

Литературата е една от малкото сфери, които ни държат близо до суровите факти от живота, защото по природа е винаги насочена към психологическото, фокусира се върху вътрешния мисловен процес и мотивите на героите, разкрива техните иначе недостъпни преживявания или просто провокира читателя да им направи своя психологическа интерпретация. Само литературата има способността да ни допусне до дълбините на друго човешко същество, така че да разберем неговите основания, да споделим емоциите и да преживеем съдбата му. […]

4.

[…] От един момент в живота си започваме да гледаме на света фасетъчно, като на сбор от парченца – галактики, които са отдалечени една от друга, а настоящата реалност го потвърждава отново и отново: лекарите ни лекуват по специалности; данъците нямат нищо общо с изриването на снега по пътя, по който караме към работа; обядът ни въобще не е свързан с гигантската животновъдна ферма, а новата ми блуза – с мизерната фабрика някъде в Азия. Всичко е откъснато от всичко останало, без каквато и да е връзка.

За да се справяме по-лесно, ни се дават числа, табелки, карти, груба пластмасова самоличност, която се опитва да ни сведе до малка частичка от цялото, което вече не възприемаме.

Светът умира, а ние не забелязваме. Не осъзнаваме, че той се превръща в сбор от вещи и случайности, безжизнено безбрежие, из което бродим изгубени и самотни, подхвърляни по чужда воля, пленници на непонятна орис, на чувството, че сме пешки в играта на мощните енергии на историята или случайността. Духовността ни или изчезва, или става повърхностна и ритуална. И сме склонни да се увлечем по прости сили – физически, социални, икономически, – които ни движат напред-назад, сякаш сме зомбита. И в такъв свят ние наистина сме зомбита. […]

5.

Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост.

[…] Нека хвърлим поглед назад към едно конкретно събитие от историята на света.

Днес е 3 август 1492 г., денят, в който малката каравела „Санта Мария“ отплава от пристанището в Палос де ла Фронтера, Испания. Капитан на кораба е Христофор Колумб. Слънцето грее, моряци се щурат по пристанището, а хамалите товарят сандъци с провизии на борда. Горещо е, но лекият западен бриз опазва от припадък семействата, дошли да се сбогуват. Гларуси крачат наперено нагоре-надолу по товарната рампа и следят отблизо човешката гмеж.

Този миг, който сега наблюдаваме през времето, води до смъртта на 56 от почти 60 милиона души от коренните обитатели на Америка. По онова време те съставляват около 10 процента от световното население. Без да искат, европейците им занасят смъртоносни „подаръци“ – болести и бактерии, срещу които местните жители нямат имунитет. В допълнение идват и безмилостното потисничество и изтребване. Унищожението продължава с години и променя характера на земята. Дивата растителност превзема напояваните чрез сложна система ниви, където някога са расли боб, царевица, картофи и домати. В рамките на няколко години близо 60 милиона хектара обработваема земя се превръща в джунгла. Възстановилата се растителност поглъща огромни количества въглероден диоксид и така намалява парниковия ефект, което на свой ред води до понижаване на световната температура. Ето една от множеството научни хипотези, които обясняват малката ледникова епоха, която в края на ХVI век води до дълготрайно захлаждане в Европа.

Този малък ледников период променя икономиката на Европа. През следващите десетилетия дългите мразовити зими, прохладните лета и проливните валежи повлияват негативно на реколтата. В Западна Европа малките фамилни стопанства, които произвеждат храна за собствени нужди, страдат от лишения. В Англия и Холандия последиците от застудяването са най-тежки и тъй като тяхната икономика не може повече да разчита на земеделието, започва подем на търговията и индустрията. […]

Усилията, които учените полагат в опитите си да разберат нашата реалност по-добре, водят до извода, че тя е съгласувана, взаимосвързана мрежа от влияния. Тук не става дума просто за „ефекта на пеперудата“ […], а за безкраен брой пеперуди и техните крила, които постоянно пърхат – мощна вълна живот, която пътува през времето. […]

6.

Постоянно си мисля дали е възможно в наши дни да се поставят основите на нова история, която да е универсална, всестранна, всеобхватна, вписана в природата, пълна със съпътстващи значения, но същевременно разбираема.

Възможна ли е такава история, която да разруши мълчаливия затвор на личността, като разкрие по-голям регистър на реалността и покаже взаимната свързаност? Която да успее да застане на разстояние от добре утъпкания, явен и банален център на всеобщо признатите мнения и да погледне на нещата извън центъра, встрани от него?

За моя радост литературата по някакво чудо е запазила правото си на всякакви ексцентричности, фантасмагории, провокации, пародии и лудост. Мечтая си за поглед отвисоко и разностранни перспективи, през които контекстът да се разпростира отвъд границите на очакваното. Мечтая си за език, способен да изрази и най-смътното предчувствие; за метафора, която да преодолява културните различия, за такъв жанр, който да е просторен и дързък, но същевременно обичан от всички читатели.

Мечтая си и за нов разказвач – в четвърто лице, – който да не е просто граматическа величина, разбира се, а да обхваща гледната точка на всеки от героите и от друга страна, да прекрачва отвъд хоризонта на всеки от тях; да вижда повече и да има по-широки възгледи, а също и да не е подвластен на времето. О, да, смятам, че този разказвач е напълно възможен.

Чудили ли сте се някога кой е този вълшебен разказвач от Библията, който заявява на всеослушание: „В началото беше Словото“? Кое е лицето, което описва създаването на света, първия ден, когато хаосът е отделен от реда; кой следи „сериала“ за произхода на Вселената, кой чете мислите на Бог, познава съмненията му и уверено нанася върху хартията невероятното изречение: „И видя Бог, че това е добро“? Кой е този, който знае какво мисли Бог?

Като оставим настрана теологическите съмнения, може да считаме фигурата на този мистериозен нежен разказвач за свръхестествена и важна. Негова е гледната точка, перспективата, откъдето всичко може да бъде видяно. […]

7.

Аз пиша художествена литература, но тя никога не е напълно измислена. Трябва да почувствам всичко вътре в себе си, когато пиша. Да позволя на живите същества и на предметите, които се появяват по страниците ми, да преминат през мен. […]

Ето как ми служи нежността: тя е изкуството на въплъщението, на споделянето на чувства и оттам – на безкрайното откриване на прилики. Да създаваш истории означава постоянно да вдъхваш живот на хилядите малки парченца от света, каквито са човешките преживявания, ситуациите, през които хората преминават, техните спомени. Нежността придава личен характер на всичко, с което се свързва, и му дарява глас, пространство и време да съществува, да бъде изразено. […]

Нежността е най-скромното проявление на любов – онази, която не откриваме в Светото писание, в която никой не се кълне и която никой не цитира. Тя няма специални емблеми или символи, не води до престъпления, не предизвиква завист. Тази любов се появява всеки път, когато погледнем отблизо и внимателно друго човешко същество, нещо различно от собствения Аз.

Нежността е спонтанна и безкористна, тя преминава отвъд емпатията. Тя е съзнателно, макар и може би леко меланхолично споделяне на обща съдба. Нежността е дълбока емоционална загриженост към друго същество, към неговата крехкост, неповторимост, липса на защита срещу страданието и влиянието на времето. Нежността долавя връзката помежду ни, приликите и сходствата ни. Тя е призма, през която светът изглежда жив, естествен, взаимосвързан, готов за сътрудничество със самия себе си и зависещ от самия себе си.

Нежността към всеки извън самите нас е градивото на литературата, базовият психологически механизъм на романа. Благодарение на този вълшебен инструмент, най-изтънчения способ за човешка комуникация, преживяванията ни могат да пътуват през времето и да стигат до онези, които все още не са родени, но някой ден ще се върнат към написаното от нас, към историите, които сме разказали за себе си и за света си.

Нямам представа какъв ще бъде техният живот и кои ще са те. Често мисля за тях с чувство на вина и срам. Климатичната и политическата криза, из които се мъчим да си проправим път сега и на които се стремим да се противопоставим, за да спасим света, не са дошли от нищото. Често забравяме, че те са следствие не просто от някакъв независещ от нас обрат или съдбовна случайност, а на ред твърде конкретни ходове и решения – икономически, социални, включително религиозни, обусловени от дадения мироглед. Алчността, неуважението ни към природата, егоизмът, липсата на въображение, безкрайната надпревара и липсата на отговорност принизяват света до състояние на предмет, който може да бъде разпарчетосан, използван и унищожен.

Затова вярвам, че трябва да разказвам историите си, сякаш светът е живо същество, което се оформя пред очите ни; и сякаш ние сме малка, но същевременно могъща част от него.

Заглавна снимка: Стопкадър от Нобеловата лекция на Олга Токарчук, изнесена на 7 декември 2019 г. в Стокхолм