Общително изкуство. Няколко пиеси от Панаира на куклите

Кукленият театър е общително изкуство. Публика от деца и възрастни (като придружители или сами по себе си), в зала или без зала (може пък да ви пресрещне в естеството си на уличен театър), с каквито си ще изразни средства – от класическите „петрушки“, през марионетки, костюми, преобразени предмети от ежедневието или няколко най-прости парчета материал, театър на сенките… та дори, пряко името си, и без кукли може да се играе. В този смисъл – едно от изкуствата с най-висок потенциал да изненадва ума.

Международният фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“ използва този потенциал доста сериозно. В минали издания човек е можел да се порадва например на театър на сенките по Платоновата история за „топчестите хора“ (онези съвършени човеци с две глави, четири ръце и пр., отпреди разрязването ни на „половинки“), на китайски театър и какво ли не още. Панаирът има вярна публика, която чака новото му издание на всеки две години. Има защо.

Тазгодишното издание приключи съвсем скоро, на 18 септември. То беше юбилейно – Панаирът на куклите съществува вече 20 години. Достатъчно време за натрупване на опит и престиж, които да доведат тук разнообразни спектакли от разнообразни страни. В случая имаше 16 чуждестранни трупи от Франция, Канада, Испания, Италия, Гърция, Белгия, Чехия, Словения, Словакия, Германия, примесени с трупи от различни български градове. Но макар да е много интересно да видиш какво правят зад граница, далеч невинаги произходът на спектакъла означаваше нещо за качеството му.

Панаирът беше открит с „Приключенията на Доктор Дулитъл“ на режисьорката Катя Петрова, по сценография на Юлиян Табаков и музика на Христо Йоцов. Тази постановка е обърната към детската публика, като майсторството надгражда условието за разбираемост и забава, вместо да го пропуква. Тоест това е театър, на който спокойно може да отидете с дете и то да се радва, докато вие от своя страна забелязвате как са вплетени елементите на мюзикъл, прожектираните декори, как се преминава от костюми към кукли, а после към друг тип кукли и пр. Щастливото съчетание между висок вкус и способност за забавление е типично за всички замесени, а в костюмите доста личи, че животните са любима тема за рисуване на Юлиян Табаков. Фаворит ми е прасето.

„Ламята от улица Войтешка“ по Карел Чапек беше постановка на Държавен куклен театър – Габрово. Тя беше на границата с игралния театър – всъщност имаше само една кукла и тя доста бледнееше в сравнение с чудесната игра на актьорите. Самите те наподобяваха кукли, илюстрации, анимационни персонажи… Играта им разсмиваше и затрогваше, особено тази на Петър Гайдаров в главната роля на г-н Тротина от Бюрото за изгубени вещи. Може би вярното определение тук би било „драматичен театър за деца“. Вече имам втора причина да тръгна на културен туризъм към Габрово (освен че изложбите в Дома на хумора и сатирата си струва да се следят).

Канадската пиеса „Великото творение“ на La Tortue Noire обаче беше интересна само на хартия. Представиха ни алхимик, който пипа някакви книги и бърка нещо в хаванче, докато над главата му изниква миниатюрна сценография, която би трябвало да показва мислите му. Е, с това изречение може да броите, че сте гледали постановката – нямаше нищо повече, нито история, нито някаква визуална поезия. Поне да бяха отработили като хората трика с актьора в черни дрехи, скрит на заден фон. По-скоро мизансцен, отколкото театър.

В програмата имаше две постановки, тип „микротеатър“ – интересна иновация, не съм виждала нещо такова да се играе у нас. Избрах μSPUTNIK на чехите от Mir Theatre DRAMA LABEL. Всъщност най-вълнуващото беше, че в залата си само ти и актьорите – по един зрител на 15 минути, параван, процеп, кутийка, в която миниатюрните кукли се движат по определени жлебове и създават историйка. Красиво беше, но все още е само форма, черупка, в която тепърва ще се пръква орех. Моделът с театър за един зрител обаче си струва да се използва и в други форми, мисля, че там има много хляб.

Изключително съжалявам, че трябваше да изпусна „Механика на душата“ на испанците Zero en conducta. Единайсетгодишната ми заместничка сподели за разказвач, чието лице е съставено от телата на актьорите, за история между танца и кукловодството, история за съживяване и препредаване на духа.

Аз ви каня да надникнем и в други представления на трупата. И да се надяваме на следващия Панаир на куклите да дойдат пак.

Заглавна снимка: „Механика на душата“ © Zero en conducta