Материали за края на света

Педро Ейраш (р. 1975) пише романи и пиеси (една от които, „Писмо до Касандра“, е в афиша и на Театъра на Българската армия), преподава португалска литература в Университета на Порто и се занимава с теми като края на света, етиката и поезията. През декември 2015 г. той дойде за първи път в България по покана на Софийския международен литературен фестивал, а през октомври 2018 г. го помолихме да се върне, макар и виртуално, за да ни разкаже едно-друго за края на света (и всичката етика и поезия покрай него).

Нева Мичева: Хайде първо да дефинираме „край на света“…

Педро Ейраш: Боя се, че не мога да дам едно определение. От научна гледна точка започналата с Големия взрив Вселена може да свърши не с отскок, а с Голям срив (Big Crunch), което открива пред научната фантастика огромно поле за изява. Дори да стесним обхвата, се получава не по-малко драматично: край на Слънчевата система, край на Слънцето, край на Земята (например в сблъсък с планета на име Меланхолия) и съответния край на живота…

„Краят на света“ може да е просто край на човечеството, след което другите животни продължават да съществуват. И може да е целенасочен, както призовава Движението за доброволно човешко изчезване, според което решението за спасяване на живота е човечеството самò да слезе от сцената. Разбира се, човекът е в състояние да разруши света много по-бързо, отколкото доброволно да го напусне – и точните, и хуманитарните науки са натрупали много интересни (и плашещи) наблюдения по въпроса.

Може да говорим и за край на отделни цивилизации – случвало се е неведнъж през историята и не е изключено пак да се случи съвсем скоро (мисля си за бразилските племена, застрашени от крайнодeсните сили, които в момента се опитват да завземат властта там). В известен смисъл краят на индивида също е край на света, защото всяка личност е история и незаменима гледна точка към Вселената (Дерида има прекрасни страници по въпроса). Не на последно място, всяка религия има своя версия за края на всички времена…

Как да избера най-добрата дефиниция? Краят на света е реален, въображаем, далечен, скорошен, всеобщ, личен, страшен, смешен и всичките му разновидности ме вълнуват.

НМ: Коя от тях е най-вероятно да последва?

ПЕ: Отново се боя, че не мога да отговоря еднозначно, а вероятно и никак… Кой би могъл да каже? Апокалиптиците, както се видя, обикновено грешат, а аз не съм един от тях. Това, което смея да твърдя, е, че далеч по-вероятно от чуждопланетно нашествие е да ни довършат климатичните промени и войните. Сещам се за един от първите филми на Ларс фон Трир, „Епидемия“ (макар че твърдо се разграничавам от политическата му амбивалентност): двама приятели са се заровили в историята на средновековните зарази, без да забележат, че истинска зараза плъзва в същия момент около тях…

Сещам се и за Касандра, пророчицата, която вижда предстоящите трагедии, но е обречена от Аполон да говори, без да ѝ вярват: тя е способна да предскаже края на света, но няма кой да я чуе и горчивата ѝ участ е да гледа как хората се стремят към собствената си гибел. Боя се, че този мит чудесно представя безсилието на учените пред властта на политиците в днешни дни. Гърците са ги знаели тези работи много преди нас.

НМ: Дали краят на света е нещо, над което всички следва да размишляваме, или тема изключително за хората на изкуството и учените, и политиците, които споменахте?

ПЕ: Аз всъщност мисля, че всички, щем – не щем, сме политици… и всички сме учени, доколкото наблюдаваме света, задаваме въпроси и търсим отговори… и всички сме хора на изкуството, понеже градим в представите си мирозданието с въображение и думи. Да, разбира се, всеки от нас трябва да разсъждава за края на света – за да го предотвратим, ако съумеем, но и за да разберем каква е ролята му в нашата душа. Щом се страхуваме, предричаме, чакаме, вярваме или не вярваме в края на света – какво говори това за нас? Защо у всеки има по един въодушевен пророк (или изплашено дете)? Какво означава да мислиш за смъртта, разрухата, Страшния съд и да организираш собственото си повествование около измерение като времето и около идея като края на времето? Хайдегер казва, че човек е битие-към-смъртта, но аз го разглеждам като битие-към-края-на-света.

НМ: Върху какво би трябвало да се фокусираме и от какво – да се отвърнем в разсъждението си над края?

ПЕ: Най-добре е да се фокусираме върху всичко и от нищо да не се отвръщаме. И аз не знам какъв е реалният обхват на идеята за край на света, затова ми се струва, че отлични източници на вдъхновение се намират във всяка област – старите легенди, измислените светове на научната фантастика, учебниците по история, личната ни памет, онзи миг на копнеж по смъртта в стих от любим поет, рекламата, политическите речи, психоанализата, филмите, галериите, сънищата, философията, сравнителното изучаване на религиите, анимационните филми. Може би отговорът, който човек търси, е точно в книгата, която забравя да прочете… Краят на света е толкова богата и многолика тема, че съм съвсем в началото: досега съм написал само няколко малки студии за нея и дори не съм започнал книгата, която си мечтая да публикувам и която и в най-събрания си вид май няма да е по-малко от 10 000 страници.

НМ: В Португалия издавате поредица от брошури под надслов „Материали за края на света“…

ПЕ: От 2013 г. четири пъти годишно правя сказки за края на света – винаги на равноденствие и слънцестоене, за да отбележим с чувство за хумор годишните цикли. След като на 22 декември 2012 г. светът за пореден път не свърши на предвидената дата [смее се], предложих тази серия от срещи на Института за сравнително литературознание „Маргарида Лоза“, в който съм изследовател, и ето нà: 6 години x 4 сказки x около 3 изследователи = много свършена работа. Досега сме подготвили 11 книжки, които съдържат очерците, представяни на всяка среща, плюс допълнителни текстове в диалог с края на света. Ако някой се интересува и чете на португалски, всичко е онлайн.

НМ: Какви са арт материалите за края на света, които бихте препоръчал за бързо, но ударно запознаване с него?

ПЕ: Понеже да съм изчерпателен е непосилно, ще бъда крайно кратък. Книга: Откровението на свети Йоан Богослов – не само защото е повлияло на огромен брой други книги, но и защото е разкошно, поразително четиво. Градска легенда: бъгът на хилядолетието. Филм: „Торинският кон“ на Бела Тар. Музикално произведение: „Квартет за края на времето“ на Оливие Месиен, да кажем. Картина: може би „Триумф на смъртта“ на Брьогел. Място: Чернобил.

НМ: Имате ли наблюдения за това с каква честота се надига нова апокалиптична вълна (изглеждат периодични)?

ПЕ: Мисля, че предсказанията за края на света зачестиха, след като Доналд Тръмп стана президент на САЩ. Когато речта на омразата набере такава инерция, страхът избуява навсякъде. Не мога да кажа с точност доколко и как расистката политика на Тръмп подхранва например ужаса от планетата Нибиру, която уж скоро ще помете Земята (всъщност до момента Нибиру трябваше да ни е разрушила поне дузина пъти), но ми се струва доста вероятно да са свързани. Страхът от земните опасности се преобразява във въображаеми космически угрози (Фройд някъде казваше, че винаги приписваме на небесата земните си истории).

НМ: Какво е краят на света: страх или желание?

ПЕ: Хубав въпрос. Често е страх: боим се от смъртта, войната, глада, страданието, вината и наказанието, от загубата на онези, които обичаме. Но аз подозирам (макар и библиографията в този смисъл да е далеч по-къса), че има и копнеж по края. Всички сме гледали постапокалиптични филми, в които катастрофата вече се е случила и следва изграждането на нова, по-добра от предишната цивилизация (а всъщност твърде сходна с нея). Тези сюжети са много интересни, но в крайна сметка и хедонистични, консервативни, даже мързеливи: старият свят умира с все грижите си, а новият изгрява по мой вкус и желание. Аз лично предпочитам да се ровя из истории за края (на планетата, живота и друго) без оцелели. Дали това не е някаква мазохистична тяга към унищожението?

НМ: Какво да правим с края: да се опитаме да го избегнем, да го приемем, да го забравим, да му се насладим? Не е ли самото помисляне на края на света като Шеметната бездна на абсолютното прозрение – машината за изтезания на Дъглас Адамс, която поставя човека в съсипващ пряк досег с невъобразимата огромност на Вселената?

ПЕ: Според мен е задължително да сме наясно, че краят на света може да настане. Естествено, по-лесно е да си мислим, че той е само мит, фантазия или евтин киносценарий – всички знаем, че в края на холивудските филми нещо винаги ни спасява от разруха. Но е изключително важно да си дадем сметка, че в действителността за това няма да има героична развръзки или deus ex machina. Би трябвало да не забравяме, че звездите умират, динозаврите изчезват и цивилизациите угасват. Ние може да сме следващите и това е факт.

Вярно, Т.С. Елиът казва: „Родът човешки не понася твърде много реалност.“ Едвам успяваме да преглътнем идеята за собствената си смъртност… Обаче в случая със света, когато Аврам вдигне ръка, надали ще има ангел да я задържи, и Исак навярно ще умре. Не настоявам на близката възможност за край от нихилистични подбуди, напротив: вярвам, че тя би трябвало да бъде в основата на етиката ни, на действията ни, мислите. Съзнанието за крехкостта на света и за това, че опасностите са реални и не е лесно, не е причина да изоставим нещата, за които се борим, а тъкмо обратното. То е първото условие за опазването му… Дали да се опитваме да избегнем края на света? Да, разбира се. Вселената би обедняла без Софокъл, Бах и Тарковски.

НМ: Като опитен писател и още по-опитен читател – как е добре да завършват повествованията?

ПЕ: Харесвам началата да звучат библейски – като зората на всичко под Слънцето, – затова и предпочитам краища, които въплъщават смъртността на нещата… Макар че ми допада и обратното. Може би когато разказваме, най-добрият край е просто не най-очевидният. Очарован съм от последните страници на „Сто години самота“ на Гарсия Маркес, в които целият свят се сгромолясва в езика, в сбъдването на едно предсказание. Но ми се струва великолепен и краят на Прустовия „По следите на изгубеното време“, където светът се оказва единствено повод за написването на книга; тоест книгата, която държиш в ръцете си, съдържа целия свят и той може и да свърши, но книгата ще оцелее…

НМ: Сещате ли се за някой забавен свършек на света?

ПЕ: „Господа, не може да се биете тук. Това е Военната зала!“ (Стенли Кубрик, „Доктор Стрейнджлав“).

Заглавна снимка: личен архив на Педро Ейраш