Пет отровни дела. Порочен кръг и отчаяние

<< Към предишната част от поредицата

Бях изправен пред абсурден избор – затвор или война,

ми каза Андрей Карпов, когато се видяхме за първи път пред Върховния административен съд в София след делото на Александър Стоцки през 2023 г. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Андрей не е украинец. Руснак е.

Преди февруари 2022 г. Андрей живее в руското градче Трубчевск, на около 15 километра от границата с Украйна. Има много украински роднини и приятели и често пътува, за да се види с тях. След анексията на Крим през 2014 г. той започва опозиционна дейност срещу действията на Владимир Путин спрямо Украйна. Казва, че още тогава е бил арестуван няколко пъти за организиране на митинги.

Когато Русия нахлува в Украйна през февруари 2022 г., Андрей започва отново да организира протести срещу войната и отново е арестуван.

Нахлуха в дома ми, взеха флашки, компютър, дори стария ми фотоапарат и ме откараха в полицията. Предупредиха ме да не говоря неверни неща, а аз бях написал на плаката си истината, която ми е известна – че „в Украйна няма нацисти“. Познавам украинците от дете. Бях написал и че в Украйна се води война. След няколко часа ме пуснаха. После ме уволниха от работа по политически причини.

Андрей отива в Москва, където на Червения площад протестира еднолично срещу войната в Украйна. Арестуват го веднага, полицията го пребива до загуба на съзнание.

В ареста няколко часа ме държаха без храна. След това ме понабиха още малко, но за нашата полиция е нормално да бие хора. После ме вкараха в килия, където отношението към несъгласните с властта е доста лошо. Не ти свалят белезниците и ги държат толкова стегнати, че ръцете ти са постоянно изтръпнали. Когато ме водеха на разпит и попаднехме с придружаващите полицаи извън обхвата на камерите, някой от тях уж се спъваше и силно ме блъскаше срещу стената. Щом паднех и се ударех в стената, „случайно“ нечий ботуш ме риташе в тялото или главата. Обвиняваха ме, че мои роднини и приятели в Украйна сега се сражават срещу руската армия и че аз съм им давал информация за руските позиции. Разбира се, че нямах такава информация, но като отричах, започнаха да ме бият наистина лошо. Казаха ми, че съм предател, връчиха ми призовка за фронта и ме заставиха да подпиша документ, че след като ме пуснат от ареста, ще отида да се запиша доброволец в армията. Обещах. Иначе щяха да ме убият. Пуснаха ме. Щом излязох от ареста обезобразен от боя, се обадих на моя приятелка, която ме изведе от Русия. Призовката за фронта, разбира се, я скъсах. Нямаше връщане назад за мен, защото бях обвинен, че дискредитирам въоръжените сили на Русия. 

Искам да ви обясня простичко защо избягах: беше ми даден чудовищен избор между затвор и война. Но аз съм убеден, че след като никой не е нападнал моята родина, за да убива невинни цивилни граждани, аз не бива да правя това в друга държава. Руснаците ме наричат предател за отказа ми да воювам в Украйна и искат да ме пратят или на фронта, или в затвора, където вероятно ще ме убият те, „моите“ руснаци. Абсурдно е и много тъжно.

Оттук нататък Андрей попада в „земята на простичкото щастие“.

Границата Турция – България

Андрей влиза в България през Малко Търново. Служителите на граничната полиция го отделят встрани от останалия поток от преминаващи границата, тъй като е без виза.

Щом им дадох паспорта си и казах, че искам политическо убежище в България, ми отговориха, че съм руснак и нямам право. Отговорих им, че това не е вярно. Тогава четирима човека от служителите на границата ме заобиколиха, хванаха ме за ръцете и краката и се опитаха насила да ме върнат от турската страна. Аз се съпротивлявах и така ме изхвърлиха в неутрална територия. Познавам руснак, който живее в България, и след като се поуспокоих, му се обадих. Той се свърза с ваши журналисти, които дойдоха и започнаха да задават въпроси на граничната полиция. Това май ги накара да ме пуснат в България. След още доста препятствия с български институции се добрах до София.

Държавната агенция за бежанците (ДАБ)

Пристигнах в България през есента на 2022 г. и отидох в ДАБ три дни след преживяването на границата. Тогава там ми взеха паспорта и ми казаха, че ще ме извикат на разпит. Разпитът се състоя три месеца по-късно. Аз трудно помня дати, затова на едно листче си бях написал всички важни за мен и случилото ми се в Русия. По закон, докато трае разпитът, записващата апаратура не трябва да бъде спирана. В един момент обаче служителят на ДАБ я изключи и ме попита: „Ти защо гледаш постоянно в това листче, явно си измисляш.“ Казах му, че не помня добре дати и само се подсещам, за да съм точен в бежанската си история. Тогава той включи апаратурата за запис. Интересно е, че на тези разпити присъства и адвокатът ми, но нямаше право нито да оспори нещо, нито да отговаря вместо мен. Какъв е този закон адвокат да няма право да говори?

Аргументите на Андрей да поиска политическо убежище в България са, че е участвал многократно в протести срещу режима на руския президент Владимир Путин, че е бил арестуван и пребиван многократно от руската полиция, тъй като открито е назовавал войната в Украйна „война“, а не „специална операция“. Има политическо досие, защото е отказал да отиде на фронта. Обвинен е в дискредитиране на руските въоръжени сили и не се е явил в армията, след като е бил призован, а вместо това е избягал от страната.

В подкрепа на бежанската си история Андрей дава на служителите от ДАБ копия от медицинските свидетелства за побоите, които му е нанесла руската полиция, и копие от призовката да се яви на съд в Русия, защото се е изказвал против войната и срещу руската армия.

ДАБ взема предоставените документи и Андрей започва да чака решението ѝ. Убеден е, че при толкова документи и доказателства ще получи политическо убежище в България.

Бях изумен, когато ДАБ ми отказа с аргумент, че няма доказателства за бежанската ми история. Така стигнахме до обжалване на отказа на ДАБ в съда. 

Процесите 

На първото ми дело в съда бяхме аз, адвокатът ми, преводач, прокурор и представител на ДАБ. Бях изумен, че ДАБ не бяха приложили документите, които им дадох и които доказваха защо търся убежище в България. В делото ми нямаше нито един от тези документи – за побоите, за арестите, призовката за руски съд, нищо. Добре че пазех оригиналите. Но тук искам да попитам ДАБ: какво направиха с документите ми? Унищожиха ли ги, или умишлено ги скриха, или ги загубиха. Но как ще загубиш толкова важни документи, които могат да определят съдбата на един човек? Бях шокиран. Съдът, разбира се, потвърди решението за отказ на ДАБ, но ние веднага предоставихме на съда липсващите документи и започнахме да чакаме новото му решение. Това продължи около половин година, въпреки че срокът за произнасяне е месец.

Решението на Софийския административен съд от 3 юни 2024 г. отменя решението на ДАБ за отказ за предоставяне на международна закрила на Андрей. Освен това съдът постановява ДАБ да заплати 600 лв. обезщетение на ищеца. Представител на ДАБ и прокурор не присъстват на последното дело.

Бих искал да благодаря на съдията за строгото, но справедливо решение и на всички, които помогнаха. Това определено бе победа, но историята не свърши тук, както би било нормално в една демократична европейска страна, защото ДАБ обжалва решението на Софийския административен съд и така стигнахме до Върховния административен съд (ВАС).

Повече от две години Андрей следва процедурите и законите на Република България. По тази причина живее в страната ни без паспорт и без възможност да си открие банкова сметка, защото след няколко молби Агенцията му дава паспорта само веднъж за три дни. Този срок се оказва недостатъчен за процедурите, които изискват банките в България за откриване на банкова сметка. Андрей е механик и въпреки че няколко предприятия искат да го назначат на работа срещу добро заплащане, не успяват, защото няма банкова сметка, на която да получава заплатата си, както и документи за самоличност.

В момента Андрей очаква ВАС да насрочи дата за поредното дело. През това време помага на новопристигнали бежанци от Русия и Украйна в бюрократичния лабиринт, в който попадат у нас. По тази причина често е в ДАБ и разказва на какво става свидетел там:

Всеки път, когато на гишето има руски бежанец, те намират повод да започнат да му крещят, не преувеличавам, започват да крещят или да го заплашват с това, че ще повикат миграционната полиция, която ще го депортира веднага в Русия. Между заплахите постоянно питат дали все още искат да подадат документи за бежански статут. Държат се с хората така, че на човек му се иска единствено да им каже: о, извинете, че ви обезпокоих, сега ще си взема документите и ще се махна веднага от България. 

Искам да споделя няколко лични мисли по темата за руските бежанци в България. По време на престоя ми тук имах възможността да се срещна с голям брой хора, които бяха принудени да избягат от режима на Путин и да поискат международна закрила в България. Хората са различни и по възраст, и по професия. Обединява ги това, че всички са против войната и диктатурата на сегашното управление в Русия. По правило всички тези хора са заплашени от репресии за нежеланието си да запазят мълчание. Изглежда, че те търсят сигурност и свобода, но не всичко е толкова просто, поне в България. Тук случаите на бежанци се обработват от ДАБ. Само Господ знае какво се върти в главите на тези чиновници. Аз лично нямам никакво съмнение, че има някаква ръка, която е високо и която определя поведението на ДАБ към руските политически бежанци.

В края на този текст ми се иска да отново да си припомним „земята на простичкото щастие“. Този рекламен слоган описва страната ни през 1965 г.. През същата 1965-та, на 9 май, с указ на Леонид Брежнев в СССР започват да празнуват Деня на победата над нацистка Германия (День победы). В България, разбира се, както и в Съветския съюз, денят се отбелязва с тържествени паради. 

Едва ли някой в онези времена е допускал, че 25 години по-късно представата на българите за щастие ще надмине критериите на комунистическия свят и България ще поеме по пътя си към ЕС и НАТО, за да празнува на 9 май Деня на Европа. Едва ли през 1965 г. някой в Русия, а и в България е допускал, че 57 години по-късно Русия ще започне война в Европа, нахлувайки в Украйна, ще обяви украинците за нацисти и ще обстрелва цивилни украински градове, убивайки невинни деца, а българският президент ще казва:

Неприемливо е продължаването на войната и невъзможната победа над Русия да се представят като единствено възможен изход.