По буквите: Андерсън и Фурман, Басара, Зееталер

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Една изключителна личност“ от Пери Андерсън и Дмитрий Фурман

подзаглавие „Дмитрий Фурман и неговото време“, съставителство и превод от английски и руски Стоян Гяуров, София: изд. „Изток-Запад“, 2021

Какво се случва, когато на теория политиката на елитите е демократична, но тя не бива прилагана на практика? Имитация.

Затова в „Имитация и демокрация. Как Западът спечели Студената война, но загуби себе си“ Иван Кръстев и Стивън Холмс се позовават неведнъж на московския политолог Дмитрий Фурман, докато осмислят дилемата дали симулацията ще спомогне за демократизирането на Русия, или обратното – ще утвърди руския авторитаризъм и руската олигархия. Двамата автори посочват убеждението на Фурман, че макар единствената демокрация, достъпна за руснаците в краткосрочен план, да е имитираната, в дългосрочен план дори в своя фалшив вариант тя ще изгради демократични навици, независимо от волята на управляващите елити. Фурман смята, че имитацията възниква там, където липсват социални и културни условия за демокрация, но няма идеологическа алтернатива. И рано или късно демократичното „слово“ придобива плът и пробуденият електорат се излива на улицата, за да разруши архаичната авторитарна машина.

„Но надеждите на Фурман за демократично пробуждане никога не се сбъдват“, посочват в книгата си Кръстев и Холмс. Симулацията на демокрацията в Русия не еволюира в триумф на демократичната фасада над авторитарния апарат, който действа зад кулисите.

Слава богу, вече у нас имаме книга на самия Дмитрий Фурман, който нямаше да бъде така интересен публицист, ако не беше специалист по сравнително религиознание.

В „Една изключителна личност“ Стоян Гяуров съвместява два портрета на Дмитрий Фурман от Пери Андерсън и четири статии на самия Фурман: „Сталин и ние от религиоведска гледна точка, или опит за осмисляне на сталинизма“, „От Руската империя до разпада на ОНД“, „Политически светец“ (по повод Андрей Сахаров) и „Феноменът Горбачов“. В интервюто с Фурман от последните страници на книгата попадаме на знаков пасаж:

Баба ме водеше на училище и тъкмо пресичахме улицата с много оживено движение, когато аз изведнъж я дръпнах за ръката и попитах: „Бабо Лида, Сталин цар ли е?“ Тя ми отговори сериозно, като на възрастен, същевременно явно осъзнавайки, че за това не е редно да се говори: „Да.“ В този момент изведнъж разбрах, че има разлика между формата и съдържанието, че формите може да са различни, но съдържанието еднакво.

Ето как Кръстев коментира в своя увод тази случка:

„Мисленето в категориите на Прехода ни предлага две перспективи, от които да анализираме настоящето. Можем да обясняваме случващото се като неизживяно минало или като още непостигнато бъдеще, но постепенно тези две перспективи започват да ни пречат да разбираме случващото се около нас. Фурман много рано си дава сметка, че мисленето в категориите на Прехода предполага, че хората си представят „преди“ и „сега“ като два несъвместими свята, но идва момент, когато за мнозинствата „преди“ и „сега“ спират да бъдат толкова различни. В този момент Преходът е свършил. Хората са престанали да се интересуват от формата и са открили, че съдържанието е останало същото.“

Защо винаги чета с удоволствие и Иван Кръстев, и препоръчаните от него автори? Защото под формата на политологически анализи у Иван не мога да не виждам и поетическото съдържание (и онзи страхотен постмодерен поет от стихосбирката „Четене в тъмното“, 1990 г.). Чета и Дмитрий Фурман и виждам каква необятна култура стои зад начина, по който той осмисля и реалността. И култура, и морал.

А нашите политолози? Нашето време? Най-често имитация.

„Възход и упадък на Паркинсоновата болест“ от Светислав Басара

превод от сръбски Соня Андонова, София: изд. „Агата-А“, 2021

Тази Паркинсонова болест не е онази паркинсонова болест.

В „1984“ на Оруел има Министерство на мира, което се занимава с войната; Министерство на любовта, което е посветено на закона и реда, на изтезанията и промиването на мозъци… В романа на Басара неговият персонаж Паркинсон предлага Министерството на здравето да бъде преименувано на Министерство на болестите, защото то трябва да разрешава проблемите на болните и болестите. С други думи: болестта е здраве. И така антиутопията става една от възможностите за четене на този образцов постмодерен роман, получил и най-голямата награда в съседна Сърбия – „НИН“ за 2006 г.

Предполагам, че дори човек с феноменално въображение като Светислав Басара не е подозирал как неговият текст ще бъде четен у нас през 2021 г. в контекста на пандемия… Дали писателят се смее? Дали плаче? Как ли сега г-н Басара тълкува твърдението на героя си, че „болестта всъщност е портата, през която навлиза божествената енергия, а страданията, които приписваме на болестта, всъщност са родилните мъки, чрез които се ражда новият човек, за когото говори апостол Павел“? Болестта не трябвало да се лекува… Трябвало да се избавяме от здравето… Паркинсоновата болест е ужасна, защото няма никакви симптоми.

Досадният постмодернизъм – поне такъв, какъвто аз съм го виждал у Басара – вече за мен е постмодернизъм с трагично човешко лице… И зад твърденията, приписани на прочути личности (де да бяха само Бьоме, Достоевски и Набоков, изброяването им ще отнеме много редове), вече виждам друго: как в случая на Басара интертекстуалната мрежа добива издевателска дълбочина. Естетическата игра загрубява.

И етическата игра се префинва.

И пак по повод на пандемията и изолацията: през героите си Светислав Басара говори много за смисъла на градските стени. Той веднага заявява, че тяхната първична функция не е отбраната. Те дефинират границата между природа и култура, но:

Няма да е прекалено да кажем, че провалът на Западната цивилизация започва с премахването на градските стени, разбирани като пречка пред прииждащата експанзия на държавата, която се разширява извън градското ядро и държи да установи контрол над цялата си територия. Това е началото на политизацията на пространството и на по-късното вмешателство на политиката в областите на науката, етиката, естетиката и дори космологията.

И още нещо, още по-важно, вече отвъд текущите ни карантинни беди:

Съвременният анализ на миналото страда от безнадежден модерноцентризъм; посещенията му назад в историята са обременени от пренасянето на концептуалния апарат и менталните модели на модерността в епохи, които се основават на диаметрално противоположни модели, напълно различна технология и други основи. Всичко, което е в противоречие с модернистичната оптика, е обявено за варварство, невежество и изостаналост.

Изобщо, много е приятно умен мъж като Светислав Басара да те цапне през устата заради просветителските ти илюзии. Да демистифицира чрез собствените си мистификации мистификациите на модернизма.

На финала искам да отбележа трима души: прекрасната работа на преводачката от сръбски Соня Андонова, редактора на превода доц. Йордан Ефтимов (този текст просто не може да бъде редактиран от друг човек) и издателката Таня Петрова, която беше сърцатият двигател на „Агата-А“. Таня, която неотдавна изгубихме.

П.П. Няколко седмици след излизането на този роман на български Басара спечели за втори път НИН-овата награда – с романа „Контраендорфин“.

„Част последна“ от Роберт Зееталер

превод от немски Любомир Илиев, София: изд. „Лист“, 2021

„Част последна“ е и не е „Смърт във Венеция“. Общото са Густав Малер (прототип на писателя Густав Ашенбах в произведението на Томас Ман), младежът пред него, морето, Смъртта… Различията са много повече.

В творбата на Роберт Зееталер гениалният композитор и диригент Малер пътува към смъртта си. Но корабният юнга, който обслужва височайшия пътник на палубата, изобщо не е божественият Тадзу. Той е неговата профанна версия. Ни най-малко обаче не бих определил „Част последна“ като профанна версия на „Смърт във Венеция“. Това е лека реплика на нашето време към една забележителна Епоха.

Зееталер ни среща с Алма Малер, с Роден и с Фройд („Всичко ви е наред“), с неназования любовник на Алма – Валтер Гропиус. (Прочее, фаталната съпруга на Малер след смъртта на своя по-възрастен брачен спътник има връзки и с художника Оскар Кокошка и поета Франц Верфел.) Писателят не отдава много внимание на предположенията, че Алма се отказва от своята композиторска кариера по настояване на Малер.

Всъщност имаме шанс да видим самотата на един величествен музикален ум, неговото отвращение от повърхностното съществуване, светската му непохватност при всички задължения, с които се сдобива покрай действително световната си слава. Убежището в изкуството обаче накърнява семейното му добруване – и Малер се чуди защо на масата има сложена още една чиния навръх рождения ден на покойната му дъщеря… Много точно е фиксиран моментът на порастването на иначе възрастния Малер – онзи етап, в който надраства детинската уплаха да не бъде изоставен.

– Каква е тази музика, дето я правите? Бихте ли ми разказали за нея?
– Не. Музиката не може да се разказва, за нея няма изобретен език. Ако една музика може да се опише с думи, тя, значи, е лоша.

Това е разговор между юнгата и Малер. Затова дотук с книгата. Опитайте се, докато четете последните страници на романа, да слушате неговата импозантна Осма симфония в ми бемол мажор – и битката му с тази импозантност. Опитите му да остане в неизповедимото. Преводачът на книгата ми препоръча да слушам ето този запис на „Симфонията на хилядата“.

А Любомир Илиев е магьосник на българския език и в този превод: и сладка призрачност, и увличаща яснота…

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.