По буквите: Литературната периферия, Боян Магът и Средна Европа

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Литературната периферия: памет и употреби“

сборник с доклади от международна научна конференция, проведена в СУ „Св. Климент Охридски“, 4–5 ноември 2019 г., редактори Ноеми Стоичкова, Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2020

През 1929 г. Хосе Ортега-и Гасет пише в испанския вестник „Ел Сол“:

Някак изведнъж тълпата стана видима и се настани в предпочитаните места на обществото. В миналото, дори да съществуваше, оставаше незабелязана, заемаше дъното на социалната сцена; сега се придвижи до оркестъра. Тя е главният герой. Вече няма главни действащи лица; има само хор.

Година по-късно испанският философ публикува „Бунтът на масите“ – прочутата творба, в която коментира възкачването на масите на трона на социалното могъщество. Да си различен вече е неприлично:

Масата премазва всичко, което е различно, знаменито, индивидуално, квалифицирано и отбрано. Онзи, който не е като всички, рискува да бъде унищожен.

Ортега-и-Гасет забелязва, че един писател може да проучва дълго дадена тема, за да може по-късно читателят маса, който не е правил нищо по въпроса, да чете книгата му не за да научи каквото и да било от нея, а за да произнесе присъда, ако написаното не съвпада с простотиите в главата му. (Простотии – точно това е думата по превода на Габриела Николова.)

На всичко това сме свидетели и днес в хипердемокрацията на социалните мрежи: хайка след хайка срещу авторитети… Хайка след хайка срещу високата дарба. Старите бързо трябва да освободят местата…

… Никола Георгиев (1937–2019) беше главното действащо лице в моето филологическо образование. И не само в моето. Беше Учителят без ученици – или поне без любими ученици. Беше изоставен от тях, когато неговите идеи започнаха да заплашват кариерата им. Проф. Никола Георгиев беше анархистът законодател, както гласеше заглавието на един от сборниците, публикувани в негова чест.

В „Литературната периферия: памет и употреби“ е отпечатана една от последните статии на Професора – останала недовършена в архива на големия учен и предоставена за публикация от съпругата му г-жа Весела Груева. Тя носи заглавието „Великани, лилипути, литератури“.

Ще препиша, не без връзка с Ортега-и-Гасет, някои твърдения на проф. Никола Георгиев, които са интимно важни за мен сега:

През двадесети век се утвърди, че и втвърди, делението големи литератури – малки литератури. Множество национални литератури по света с половин или цяла уста бяха удостоени със званието малка – между тях и българската. Честито.

(Употребявам „национална литература“ от немай-къде. Понятието „нация“ е смътно и става още по-смътно в съчетанието „национална литература“. (…)

***

А в полето на литературата? И там деление, и то по същия модел (за малко да кажа калъп) като предишното: големи–малки. Горката литература, само това ѝ липсваше. Дайте ми деления и противоречия. Въпросното деление изисква мяра, която да каже кое е голямо, кое е малко. За едни хора въпросът е с готов отговор, за други – труден до неразрешимост. А има, надявам се, хора, за които делението големи–малки е акт нелитературен, че и антилитературен.

Пропускам бая… И стигам до най-важното:

Призивът на Френската революция „liberté… fraternité…“ – слабо изпълним в литературата. Бунтът срещу някои правила в литературата свършва с временното господство на други. Братство между творчествата – рядко и нетрайно, а равенство – никога.

Преписвам всичко това, само и само да утеша събратята си, че победата на литературните маси е временна. Масите ще бъдат пометени от още по-нови маси…

Послепис: Сборникът е много хубав и редом със срещата ще ни научи да различаваме маси от периферия. Специално препоръчвам текста на Елка Димитрова „… и още малко за маргиналния интелектуалец“, посветен на Константин Павлов и Цветан Стоянов.

На конференцията, прочее, беше цитирано още едно изречение от ръкописа на Никола Георгиев, невлязло в сборника: „Читателят като Гъливер – общува ту с великани, ту с лилипути.“

Общуването с лилипутите е уморително, направо самоубийствено. Особено с тези, които се правят на великани.

„Вечен пътник. Боян Магът – спомени, писма, документи“

съставители Иван Гацов, Румяна Пашалийска, София: изд. „Рива, 2021

Разбира се, прочитът ми на „Вечен пътник“ е частичен. И много личен.

Боян Магът е възпитаник на моята Мъжка гимназия във Велико Търново, но аналите ѝ още не го споменават редом до нейните питомци като Петко Ю. Тодоров, Кирил Христов, Ангел Каралийчев… Роден е през 1903 г. в литературното село Драганово, откъдето са родом писатели като Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Камен Зидаров, Румен Стоянов…

Когато Боян Магът, тогава още Гацов, се появява на този свят, Драганово може би е най-голямото село в тогавашна България – по време на Освобождението София е с 12 000 души пъстро етнически население, а въпросното горнооряховско село – с 6000 компактно българско население.

По време на събитията през 1925 г. дядо ми, чието пълно име нося, е арестуван като анархист и лежи в търновските казарми. Събужда се целият в кръв – и слава богу, открива, че не е неговата. Но чия е… Боян Гацов, по-късно Магът, също е анархист. По това време, съдейки по спомените му, е на свиждане с арестуваните. „Дворът беше претъпкан с арестанти“, пише той. Връща се от Търново пеш през Арбанаси… По същия път минава, но към казармите, и дядо ми, хванат от полицията – смятал е, че ще го убият в шубраците. Една година по-малък от Магът.

А ето какво стихотворение пише Боян под заглавие „1925“:

Безумие безумието ражда –
това се знай от векове.
Но истина се с истината сважда:
защо са тези гробове?…

Когато някой бясно псе отвърже –
какво е криво псето?
А ето:
Въстана мъж –
беса на бесните позван да сдържа –
отвърза го и сам му каза: Дръж!“.

……………………………..

Получих тази книга от прекрасната изследователка Румяна Пашалийска по друг повод – заради някогашната ми реплика, че „работата с архивни единици прави за смях всички едри обобщения“. Пробвал съм се и знам: когато работиш с документи, мястото за произволни литературни интерпретации на текстовете рязко намалява. И това е много скрупульозна работа, в която имам още да уча – в т.ч. и от г-жа Пашалийска, авторитетен директор на Националния литературен музей преди години… Но кой да знае, че вместо да ме развълнуват представените в книгата отношения на младия поет Боян Магът с Мара Белчева (тя дори е възнамерявала да го осинови), ще се окажа далеч по-свързан с този човек.

Във „Вечен пътник“ може да прочетем негови спомени, стихове, писма, документи. Свидетелства за една безвъзвратно отминала епоха, дадени с чувство за справедливост от един популярен за времето си и днес потънал в неизвестност литератор…

Питам се дали съм срещал г-н Гацов по столичната улица „Асен Златаров“ в бурните дни веднага след 1989 г.? Защото Боян Магът си отива през 1992-ра (и още през 1988-ма е хвърлил партийната си книжка).

А с какво ли Магът е свързан лично с вас? Знаете ли за 1925-та?

Послепис: Появата на „Вечен пътник“ от Боян Магът е щастливо събитие. Тук нямаме повод да говорим за липсата на вещина, която доведе до признаването на несръчни и допотопно направени фалшификати за „оригинални ръкописи на Яворов“ и до обявяването за „новооткрити“ стихотворения на Вапцаров, публикувани във всичките му издания…

„Средна Европа в три есета“ от Анджей Сташук, Юрий Андрухович и Яхим Топол

съставител и автор на предговора Ани Бурова, превод Диляна Денчева, Райна Камберова, Васил Самоковлиев, София: изд. „Лектура“, 2020

И ние очакваме със свещен ужас да дойдат ту руснаците, ту германците… Но това прави ли нас, българите, средноевропейци? По какво Средна Европа се различава от Източна Европа? От Балканите? Защо Средна Европа е копнежна болка?

Трите есета на тримата горещи средноевропейски писатели са посвоему продължение на прочутото есе на Милан Кундера, в което той изобрети понятието Средна Европа – едно понятие, на което Бродски например се противопоставяше.

Съставителката на този отличен том доц. д-р Ани Бурова уместно посочва, че самият жанр на есето е по природа средноевропейски. Абсолютно права е, разбира се. Никой не знае какво точно есе звучи достатъчно престижно… и западно, но примесите в него са неизбежни – от пътеписа до автобиографията.

Полякът Сташук, украинецът Андрухович и чехът Топол са приятели. Самите им текстове се четат едни други, имат обща пъпна връв. Но пропорцията между историята и географията в тях е свръхдинамична. Тайна и явна. Лична.

Ще ми се да припомня, че средна и сърце са думи с общ произход. И за мен най-важното е, че на тримата автори сърце не им дава да назоват Средна Европа – Източна.

Есетата в сборника са преведени от Диляна Денчева, Райна Камберова и Васил Самоковлиев. Като редактори са замесени Анжелина Пенчева, Владимир Пенчев и Диляна Денчева. Страхотен екип. Този сборник е важен, защото възстановява европейските дебати със страшна сила. Самопонятното отново става понятно с помощта на литературата.

Отбраната на елитите.

Послепис: Една малка мостра от Андрухович:

Да освободим бъдещето от миналото?

Да освободим миналото от бъдещето?

Прилича на начало на стихотворение. Но според мен прекалено умозрително, прекалено студено и с това прекалено патетично. Единственото, което спасява тази конструкция от пълната безвкусица, са въпросителните знаци накрая. Добре че ги има.

Затова и аз ще направя точката от последното си изречение на питанка:

Отбраната на елитите?