От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.
„Радостта от преподаването“ от Кристоф Вихерт
подзаглавие „Насърчаване на интереса към учителската професия (по Валдорфския метод)“, превод от английски Весела Еленкова, София: изд. „Кибеа“, 2021
Не бях предвиждал да включа тази книга в колонката. Купих я в последния момент, докато търсех мистична, ако щете, опора за т.нар. дистанционно обучение. Тотален фал. Не научих почти нищо ново. Вихерт само задълбочи кризата ми – и добави нови аргументи към професионалната ми неудовлетвореност в динамиката между технофилия и технофобия.
Никога не съм бил по-убеден, че преподаването всъщност е изграждане на среда. Среда лице в лице. Да разбирам по очите какво разбират моите студенти. Да щъкам из аудиторията, докато говоря: да седна до Цветелина, дружелюбно да потупам по рамото Алекс, да видя какво си записва от думите ми Ния, да провокирам Иван да редактира работата на Криста и да обясни какво е разбрал… Да има разговор. Нищо подобно днес: не виждам лицата, на които говоря и чета, получавам отговорите им писмено, в чата.
Както казват самите те, „това не е моето нещо“… Изчезна общността.
А „колкото по-голяма е общността на класа, толкова по-лесно детето ще припознае себе си в социална среда. Не като акт на себеразпознаване, а като преживяване на своя Аз в самия живот. Освен това групата на класа е мястото, където човек се упражнява в естествена социализация. И ако в рамките на общността се внесе правилният индивидуализиращ елемент, оставаме в сферата, която е подходяща за детето […]“.
И понеже някои многоумни приятели ще ми се смеят, че цитирам валдорфски учител, нека прибавя и цитат от великолепен текст на Джорджо Агамбен, един от най-значимите съвременни мислители:
Формата на живот на студента е била преди всичко в изучаването и слушането на лекции – със сигурност от решаващо значение, – но не по-малко важни са били срещите и постоянният обмен с други учащи (scholarii), които често идвали от отдалечени места и се обединявали в народности (nationеs), съгласно мястото, от което произхождали. Тази жизнена форма, развивала се през вековете по различни начини, но постоянно – от скитащите духовници през Средновековието до студентските движения през ХХ век, – била социалното измерение на феномена. Който е преподавал в университетска зала, добре знае как пред очите му се завързват приятелства и според културните и политическите интереси се създават малки групи за изучаване и изследване, които продължават да се срещат дори след края на лекциите. (Превод от италиански Нора Голешевска.)
Какво исках да кажа с всичко това? Нещо просто: ваксинирайте се.
Иначе не знам как можем да върнем въображението в научната материя, радостта от ученето…
„Закуска с нар. Нови стихотворения и приписки“ от Александър Шурбанов
Пловдив: ИК „Жанет 45“, 2021
Обичам дърветата и птиците на Александър Шурбанов. Ако не бяха неговите стихотворения, в спомените ми за първата година от пандемията щяха да доминират неопределеността, непредсказуемостта, страхът. А сега в съзнанието ми преди всичко са катериците от Борисовата градина, които между локдауните се хранеха от дланта ми. Или любопитните синигери. Мълчаливият приятел до мен. Дадох си сметка, че сред хаоса произведенията на професора ми даряват тишина и спокойствие, изящна естественост.
Не е честно да свеждам книгите на Шурбанов само до това. Искам да отбележа и неговия скепсис към комуникацията, който парадоксално подхранва нуждата ми от доверието ведно с тягата ми към усамотение. Потъването в новата книга на професора предполага не само свят без телефони и без телевизия, но и осъзнаването на булимичното общуване, на което все по-често сме свидетели: адресантът няма какво да каже, адресатът няма какво да каже, съобщението нищо не казва…
Живеем неспирно облъчвани
от стремежа си за контакт,
който ни разболява.
Протягаме се цели навън
и отвътре оставаме празни.
Контактът на празното с празно
се люшка несвързан в пространството
сред летните паяжини.
Дърветата обаче общуват най-пълноценно чрез корените си: подкрепят по-слабите, подхранват по-малките, превръщат се в гора… Лирическият Аз би искал да е дърво, но не и дъбът, който…
… расте
встрани от гората,
не е посещавал училище.
Той е по-снажен
и по-величав
от всички свои роднини.
Не личи
да общува с някого,
да се нуждае от някого.
Неговата най-важна част
е тук, над земята.
Затова моите поуки от „Закуска с нар“ са: внимавай за дистанцията при комуникация, не комуникирай на всяка цена, общувай чрез най-интимните си основания… И не само стихотворенията, но и приписките в книгата, с която Александър Шурбанов отбеляза своята 80-годишнина на 5 април, ми помагат да открия корените си. Кой съм.
Ето три фрагмента:
АСТИГМАТИЧНА ПОЕЗИЯ я наричам. Не е на фокус. Леко разместена. Смисълът се мержелее и бяга към периферията. Не значи, че не ми харесва. Само дето малко ме измъчва. Както и животът. Може би е по-истинска. Не се опитва да преодолее същностната неяснота на света. Неговата безформеност. Поне както той ни се явява през нашата несъвършена оптика.
ДА ИЗРАЗИШ БОЛКАТА си, без да издадеш какво я е предизвикало, е чест подход в модерната поезия. Той е сякаш най-явната причина за нейната криптична неразбираемост. Другата, по-дълбоката, е все по-голямото отстраняване от читателите, нарастващото недоверие и дори пренебрежение към тях.
В ЕДИН ТОЛКОВА зъл свят е неетично да бъдеш добър.
Ясна дълбина, разбиране, безстрашна обикновеност – с тази чудесна книга на Александър Шурбанов някак почувствах, че бавно се завръщам в родина.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
„На път. История в картини“ от Мила Янева-Табакова
самиздат, 2021
В новата книга на Мила няма нито една дума, но има много за четене. Тихи книги като тази връщат достойнството на думите и изреченията, които поникват в съзнанието на зрителя – и го превръщат в разказвач и на практика съавтор на художничката.
„На път“ съдържа пет истории на копнежа по пътуване. Яхта, самолет, влак, кола… Дори кемпер – детска играчка. Всеки от четиричленното семейство мечтае да пътува – и пътува. Приближава се все повече към гледките. Гледките се променят. Гледките са като прегръдка. Всеки пристига на живописно пристанище, на свръхурбанизирано летище, на изящна гара, вкъщи… Излиза нощем в градината. Семейството е щастливо заедно и мечтае.
Мечтите пламтят.
И новата книга на Мила предизвиква свежо щастие. Българското книгоиздаване се променя: младите художници създават безкомпромисни произведения на изкуството, и умни, и финяшки, несъобразени…
„На път“ смесва радостта от отдалечаването с радостта от завръщането. Можете ли да ги различите?
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни