Принизеното политическо

Още Симеон Сакскобургготски по време на своето управление започна тихата дискредитация на партиите у нас. Тази тенденция стана особено видима при създаването на Тройната коалиция, в която монархисти, бивши комунисти и една етническа партия, самоопределила се като либерална, се събраха в безпринципен съюз, в който ги обединяваха единствено благините на властта. Царят имаше стратегия с далечни перспективи, които Бойко Борисов и неговата партия ГЕРБ му отнеха.

Днес, десет години по-късно, в България разговорът за политическото извън студентските зали и тесните интелектуални кръгове е напълно профанизиран. Профанизират го самите политици, особено тези, които задават тона. Пример за такъв тип свеждане на разговора до махленско-битово ниво е публичната реч на премиера Бойко Борисов.

И последното му интервю, както впрочем и всички останали, го доказват. В него премиерът не говори по една тема. Човек би се запитал защо този разговор не бе посветен на Българското европредседателство например. Има достатъчно време до края му през юни и достатъчно натрупан опит от началото на годината, за да бъдат коментирани резултатите досега. Ако има такива. Както и достатъчно въпроси, на които министър-председателят да отговори.

Но не. Интервюто започва с началото на политическата кариера на Борисов и свършва с идеите му какво ще прави след края на този си управленски мандат, ако го изкара докрай, както и ако не го довърши. Защо ли? И защо го дава точно сега? Дали пък причината не е рейтинговото му изоставане от президента Румен Радев и припламналият огън между двамата? Борисов, който е доста по-лабилен психически, за разлика от опонента си, търси през една такава изява одобрението, от което непрестанно се нуждае. Друг е въпросът доколко и докога ще го получава.

Публичната реч на премиера, независимо дали става дума за собствената му кариера или за политиката на държавата ни във вътрешен и външен план, е доминирана изцяло от неговото его. Професионалният му път на политик от главен секретар на МВР, през кмет на столицата, до премиер на държавата е своеобразен пример за това как може да се сбъдне американската мечта и в България. Така синът на учителка и пожарникар стига до върха на управленската пирамида, разбира се, с божия промисъл и подкрепа, в която човекът от народа очевидно искрено вярва.

През всичките години на популисткото си управление Борисов изгражда интуитивно своя образ такъв, какъвто биха го харесали масите, на чиято подкрепа и гласове по време на избори премиерът разчита. Репликата от по-късния му период: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“ е израз на лицемерното му заиграване с онези слоеве от населението, които в кастовите общества са определяни като плебс. За да стигне до откровено демагогското „Властта при нас е в полза на народа, затова два пъти я връщахме“ – реплика, в която цинизмът убива политическия дискурс.

Демагогията в разказа на Борисов за собственото му политическо израстване е урок от неговите университети, както той сам нарича школата си при Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски като техен охранител. Селската хитрост на комунистическия диктатор и лукавото лицемерие на монарха са полезни на новия мек диктатор в създаването на публичния му образ, който започва от „ако не ме бяха изгонили като главен секретар на МВР, още щях да си марширувам по плаца“, през „влязох в политиката ядосан“ до „всеки политик рано или късно бива захвърлен“.

Но докато лежерно подхвърлените реплики от лидера на ГЕРБ от сорта на „не държа на парите“ или „имам една къща в Банкя, там съм се родил, там ще умра“ могат да бъдат подминати без коментар или с иронична усмивка, то публичната му реч за неговите отношения с държавните глави на съседни нам страни или на тези от ЕС напълно дискредитират политическото и го свеждат до карикатура.

Такъв е разказът за посещенията му в Турция и в Германия например, от който зрителят остава с убеждението, че външната политика е сал един келепир и нищо повече. Защото ако не ухажваш Ердоган, рискуваш да те залее емигрантска вълна; не приплакваш ли на рамото на Меркел, няма да получиш субсидии, тъй необходими да закрепят и захранват властта ти. Затова в Турция може да покажеш бабаитлък, като отидеш с големия самолет, но до Германия трябва да летиш с малкия, зер иначе как ще предизвикаш съчувствие.

Още по-страшното в изложението на Борисов е това как той самият изглежда в собствените си очи като премиер на европейска, макар и малка държава. По думите му, той отдавна е минал теста за лоялност към НАТО и ЕС и сега отказва да бъде преброяван като дивите зайци, защото отдавна бил преброен, още след атентата на летище Сарафово, когато България обяви „Хизбула“ за терористична организация.

Кулминацията в тази част на разказа на Борисов е: „За радост, съм си извоювал позиция с мен да разговарят, а не да ме осъждат“ – реплика в отговор на въпроса дали позицията ни по случая „Скрипал“ няма да разгневи Лондон и Тереза Мей. Този тип мислене вече не само дискредитира, а направо убива смисъла на политическото. Оказва се, че за Борисов да го признаят за партньор, с когото могат да разговарят, а не да му поставят ултиматуми, е въпрос на огромна чест. Която при това той си е заслужил.

По подобен начин изглежда разказът на Борисов и за вътрешната му политика. Той скача от инвестициите в производството и откриването на „заводи, заводи, заводи“, които довели до свършването на работната ръка у нас; минава през БСП и Корнелия Нинова, които за „всяко нещо го хейтят“; и стига до това, че няма никакъв интерес към президентската институция.

Затова пък начерта два сценария, свързани със собственото му политическо бъдеще в рамките на този управленски мандат. И в оптимистичния, и в песимистичния Борисов не се вижда в ролята на политически аутсайдер. Въпреки че за първи път отваря дума за това, че всеки политик рано или късно бива захвърлен, лидерът на ГЕРБ и в най-мрачните си прогнози не допуска такова бъдеще за себе си. Или поне не иска, макар че развитата му интуиция може би му подсказва такъв драматичен обрат.

Имитацията на демокрация и окарикатуряването на политическото през това десетилетие стана с активното съучастие на четвъртата власт. Резултатът – отреденото ни от „Репортери без граница“ последно място в Европа по индекса за свобода на медиите. Което е звучен шамар за самоопиянените от участието си в шоуто „Българско европредседателство“. Тежката зависимост на собствениците на печатни и електронни издания от политическата върхушка и олигархичната клика доведе до пълна подмяна на дневния ред на обществото в тях.

Издателската политика, насочена към минимализиране на гафовете на управлението и идеализиране на публичния образ на властта доведе до тежки деформации в медийната среда. И до пречупване на гръбнака на българската журналистика. Днес няма нищо по-лесно от това властта да си осигури медиен комфорт – веднъж с моркова, друг път – с тоягата. Затова все по-рядко ще се намират журналисти, които ще дръзват да задават неудобните въпроси публично. А когато не получат адекватен отговор – да продължат да питат. Всеки друг тип отношения между властта и медиите водят към утвърждаване на фасадната демокрация и авторитарно управление.

„Къде се виждате след 5 години?“, пита журналистката Борисов на финала на интервюто си. Отговорът: „Ще си управлявам партията“ е дълбоко показателен за авторитарния тип мислене на премиера и за характера на политическия проект ГЕРБ. Но това е тема за друг анализ.

Заглавна снимка: Кадър от видеоинтервю с Бойко Борисов на dir.bg