Здравей, Нева!

Нали може на „ти“? Искам да чуя какво ще кажеш по въпроса за любовта. Да, знам, вечната тема. Мисля си тия дни как ни заливат сърца и обич отвсякъде. Започва се със социалните мрежи – къде другаде – и се стига до ежедневното общуване, в което, повлияни от американските филми може би, изпращаме децата си на градина с „обичам те“. Но въпросът ми не е за девалвацията на това „обичам те“. А по-скоро за причината да го казваме. Защото другият има нужда да го чуе? Защото ние имаме нужда да го чуем? Или защото ние имаме нужда да го кажем?

За мен истинската обич е себеотрицание. Но дали защото сме хора, или по друга някоя причина, егоизмът заема сериозно място в обичането… Не мога да формулирам конкретен въпрос. Реших да споделя размислите си и да науча какво ще провокират у теб.

М.Д.

Привет, М.Д., и благодаря за посоката, в която ме пращаш. И аз като теб имам неконкретни въпроси, а отговорите ми са колебливи и нетрайни, но ми е драго да се полутам в здрача около тях. А и имам чувството, че макар на пръв поглед абзаците, които следват, да са в противоречие с това, което казваш, всъщност не сме далеч. Вероятно наблюдаваме едно и също от различни гледни точки – значи има шанс поне за малко, като съберем впечатленията си, да го видим обемно.

Не съм сигурна дали въпросът за любовта (какво е?) съвпада с въпроса за вербалното ѝ изразяване (в какви дози и моменти е нужно и нужно ли е?). За „свръхупотребата“ на символи и думи на обич съм по-скоро склонна да мисля, че е за добро (нали се сещаш: като усмивката от куртоазия, която може и да няма съдържание, но раздвижва благотворно същите мускули като искрения смях и като него прави общуването по-гладко). Да можех, бих задължила родителите да казват на децата си (и обратно) „обичам те“ всеки път, когато им домилее за тях (това е минимумът топлота, с която да „захраним“ близките си – не коства нищо, а е залог за баланса им). Намирам „обич себеотрицание“ за оксиморон като „тиха врява“… Но хайде едно по едно.

Струва ми се, че българският език спонтанно употребява глагола „обичам“ повече от ред други езици. От най-ранна възраст научаваме, че „аз съм българче“ е равно на „обичам наш’те планини зелени“, и запомняме Венета, най-обичана „после отечеството“. В хумора и сатирата на класиците ни обичането на не съвсем достойни обекти е първи щрих в портретирането на героите. „Като има келепир, и бай ти Ганьо знае да обича“, пише Константинов. А ето как е въведено Каравеловото „мамино детенце“: „Ако Нено и Неновица били лениви и неподвижни, то тяхното дете било живо и пъргаво; ако Нено и Неновица били благоразумни и любители на тишината и на спокойствието, то синът им бил пѐрнат и любител на различни приключения; най-после, ако родителите обичали да трупат богатства, то синът им обичал да ги яде…“

На български казваме „ако обичаш“ наместо „моля“ и „както обичате“, за да изразим „сдържано съгласие“; редовно заявяваме кулинарни предпочитания от типа на „обичам яйца на очи“ и „не обичам притоплено“; способни сме дори да степенуваме думата: „пò обичам“, „най обичам“. Тя никак не е непривична в бита ни и ако наистина покрай плоските шеги и безкритичността към насилието, които прихващаме от американските филми, сме се „излъгали“ да я вкараме в по-усилена употреба спрямо роднини и приятели, само мога да се радвам.

Знаеш ли, когато прочетох писмото ти, първото, за което се сетих, беше един пасаж от Валентин Дишев във вълнуващия сборник „Бащите не си отиват“. В него поетът разказва за кончината на своя баща: „Звучи малко странно, но и в раздялата ни, и във всичките години след това аз съм свободен от убийствената бол­ка – защото голяма част от нея се състои от самосъжаление, гняв и страх. „Защо не казах… защо не направих… дали ще ми прости… не по­исках прошка.“ Бяхме си казали всичко важно, а в последните три години от живота му нямаше и ден, в който да не му кажа: „Обичам те“. Не, не сълзливото „обичам те“ на раздялата – той беше здрав, строеше летен дом, радваше са на овошките и лозичките, – а истинското, онова, което най-често забравяме.“ (Курсивът е мой, както и убедеността, че искрената привързаност спешно и недвусмислено трябва да се подплатява с действия и с думи.)

Във времена на телефонен Вивалди, асансьорен Моцарт, пластмасов Христос и киносалон във всеки хол, в които дори идеята за „художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ е възпроизвеждана толкова пъти, че ни се завива свят от самото ѝ споменаване, редкостта и недостъпността, които през вековете са додавали ценност на някои преживявания, почти са се изличили. От друга страна (тези работи вървят заедно, да не забравяме), сега и слушането на опера, и яденето на хайвер, и пътуването до Италия, и грамотността, и носенето на нови дрехи в неделя, и ходенето на лекар вече не са нелогична привилегия на шепа късметлии. Е, за мен възможността за по-добър живот на повече хора е далеч по-ценна от загубата на изключителност на определени вещи или ситуации.

Сепна ме думата „девалвация“ в писмото ти и се почудих: от порядъка на по-горното ли е обичта и има ли добра причина да я удържаме в тесни рамки? Трябва ли да се притесняваме от нейното „масовизиране“? Не е ли, както гласи популярната мъдрост, споделената мъка половин мъка, а споделената радост двойна радост и не е ли в този смисъл любовта неизчерпаем ресурс, който, колкото повече се ползва, толкова повече се увеличава? Какво е обичането, та по-честото му споменаване да го изхабява? И не го ли изхабява всъщност непрактикуването му или разминаването между думи и дела? Вярно ли ни „залива отвсякъде“, или по-често глъхне сред лесните буйства на неприязънта? Нима от столетия не се иска повече смелост, за да обявиш пред хората любовта си (с все собствената си уязвимост), а не омразата (държаща ги на безопасно разстояние)?

„Изпитвам сърдечно влечение, симпатия, почит, възхита, самоотвержена привързаност“ – това са различните нюанси на „обичам“ в тълковния речник. „Харесва ми, носи ми удовлетворение, влияе ми се благоприятно“ – още най-простичките дефиниции отчитат, че обичащият не е сам, а обичането е за добро. „Нещо глупаво“ – така окачествяват героите на легендарната едноименна песен от 60-те своите неволно избърборени „обичам те“, които „развалят“ тържествеността на ситуацията, и се притесняват другият да не изтълкува уверението като „просто фраза“… но го повтарят в упоение, за щастие на слушателите.

Когато напишеш в Google „любовта е…“, двете най-популярни словосъчетания, които търсачката подсказва, са името на фестивала „Любовта е лудост“ и новозаветното „любовта е дълготърпелива“. „Любовта – пише в Първо послание на св. апостол Павел до коринтяните – е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“ Чудесно, но пак там се казва и друго: „глава на всеки мъж е Христос, а на жената глава е мъжът“; „не мъжът е от жената, а жената е от мъжа; и не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа“; „оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я не омъжва, по-добре прави“; „всякой да си остава в званието, в което е призван – роб ли си призван, да те не е грижа; но дори и ако можеш да станеш свободен, още повече се възползвай от робството…“

Разбираемо е и същевременно абсурдно: любовта и нейната липса движат живота и смъртта, съзиданието и разрушението, мислите, желанието и бъдещето ни, затова, от една страна, обичането и необичането са от универсална важност, а от друга – със свръхчастно съдържание. Знаем, че е важно, но не знаем точно какво е. Определенията са безброй, оттенъците – и те. А изричането на „обичам те“, допускам, е по толкова причини, колкото и хора: едни имат повече нужда да го чувстват и казват, други – да се чуват да го казват и пр., и пр. Виж само фòрмата на вездесъщите сърчица, които споменаваш: яснота около зараждането и разпространението ѝ няма. Подобна се среща в древногръцкото изкуство (там същото е стилизирано изображение на лист), а най-ранните ѝ отъждествявания с „органа на чувствата“ през ХV в. – в религиозното изкуство и в картите за игра (боята „купи“) – нямат сигурно обяснение… Така или иначе, „любовта не расте на едно и също място у всеки от нас“, както красиво твърди една полезна психологическа статия за изричането на „обичам те“.

На български „обич“, „обичай“ и „обучение“ имат не само сходно звучене, но и общ корен: обичането сме сравнили с привикване и научаване. Харесва ми да го тълкувам така: любовта е не примирението, което настъпва с течение на времето, а радостта, до която стигаме в хода на взаимното си опознаване. В моите представи обичта е дейна и отговорна, пряко свързана с уважението и качественото общуване. Колкото по-трезва (тоест по-малко „лудост“), толкова по-щастлива. Колкото по-разнообразна и всеобхватна, толкова по-добре (нито е невъзможно, нито някого накърнява да храниш обич към себе си, към своите, към чуждите, към природата, към всичко, което позволява да бъде обичано). Да, „обичам те“ е просто фраза, и да, тя може да бъде напълнена с всичко, включително с егоизъм. Но това важи за всяко нещо, което се произнася. Моето усещане е, че колкото повече обличаме чувствата си в думи, толкова по-голям шанс имаме да се научим да го правим добре и да разбираме правилно.

Мисля, че в обичта има триумфално себеутвърждение чрез взаимодействието с другите: за да можеш да обичаш (тоест да познаваш, за да даваш и приемаш адекватно; да оказваш специална грижа за обичания и да имаш собствено царство в него), трябва да си цял, да си личност и нещо повече – възможно най-нееднакъв сред останалите. Разправят, че когато настояли пред Чърчил да намали разноските за култура по време на Втората световна, за да може повече средства да се отклонят към бойните действия, той възразил: „Ако направим това, за какво изобщо воюваме?“ Случката, както се разбра, не е истинска, но механизмът ѝ ми върши работа, за да си илюстрирам мисълта. Ако от някой станеш никой в любовта (самоотрицание), то какво остава за обичане? Да, съществуват крайни житейски ситуации, в които любовта отива крачка отвъд самосъхранението, но те не са принципът, а изключението. За мен след първата искра и големия късмет тя нещо да значи, обичането е съзнателно полагане на усилия: човек трябва да е повече от всякога в пределите си, за да може овладяно да действа през и чрез тях за благото на онова, към което го тегли сърцето.

В една от книгите, които най-много съм чела, обичала и подарявала на този свят, „Животът пред теб“ на Ромен Гари (на български – във великолепния превод на Красимир Мирчев), се състои следният диалог между едно момченце и един възрастен мъж на улицата в парижко предградие:

– Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
– Може – каза той и сведе очи, сякаш се засрами.
Аз се разревах.

Ето това бих казала по въпроса за любовта: може със и може без, но без си е за срам и плач.

Заглавно изображение: „Ошун и Шанго“ (1991) на един от най-значимите съвременни кубински художници Мануел Мендиве (1944). Шанго е могъщо африканско божество на огъня и справедливостта, Ошун – една от трите му любими, богиня на сладките води, въплъщение на любовта, царица на плодовитостта.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.