През последните години един от лайтмотивите на националистическите партии е: „Добре бе, толкова организации работят с малцинствата, какво се променя?“

Искам да повторя този въпрос – добронамерено, не от пропагандния подиум, а от позицията на тези, които действително искат да знаят:

Какво се прави? Какво се променя?

Да проследим например какво се случва с програмите в Столипиново към „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“. Кой какво точно прави, какво очаква да стане, как се развиват нещата, каква е мярката за успех. Два от тези проекти – „Мобилно училище“ и „Красотата, която споделяме“, се осъществяват в онази част на махалата, която най-много се доближава до стереотипа за гето – гола поляна със самоделни къщи около нея.

В част от тези къщи влизат хората зад втория проект – художничката Хана Роуз и социалният антрополог Никола Венков, за да създават изкуство (приложно или не) заедно с хората там. Оказва се, че подобен тип работа си има име – participatory art, изкуство на съпричастието. Основната идея е човекът насреща да не е просто тема, обект на творбата, а неин съавтор. Да се чуе и неговият собствен глас. Припомням само, че при медийните дебати около ромската общност например е много по-вероятно да видите в студиата представители на ВМРО или сходни организации, отколкото роми.

Вероятно с чуването на този глас ще ни се наложи да осъзнаем, че интеграция не значи другите да станат като нас, да спрат да бъдат други. Това е „претопяване“ и ние, българите, никога не сме искали да ни се случва. Вероятно интеграцията е свързана с намиране на общо понятие за достоен съвместен живот. На някакъв общ език.

Защо избирате да правите работилниците си по къщите на хората, вместо на някакви „обществени“ места?

Никола: В контекста на махалата „работилници“ въобще не е уместна дума. И това е точно културният превод, който извършваме – но не между „гетото“ и „обществото“, а между света на нормалния живот и тези странни форми, които част от обществото започва да обитава след 1989-та: проекти, намеси, изкуства, уъркшопи, представяния, програми и финансирания, социално ангажирани изкуства и прочие. Ние правим „работилници“ пред този свят, а в „общността“ (пак дума от тоя речник) сме просто на гости.

Не сме имали за цел да бъдем в нечия къща или навън. За нас беше важно да започнем да установяваме лични връзки, да се опознаваме като личности, те да ни знаят като Кольо и Хана, а не като „онези там, дето минават и нещо правят с децата“.

Как убеждавате хората да ви допуснат в домовете си, колко време отнема това?

Никола: Тук има силни традиционни норми на общуването и гостоприемството е много важна част от тях. Дори семейството, което няма съвсем нищо, изкарали са днес 2 лева от обикаляне на контейнерите, ще извади 50 стотинки и ще прати малките да купят кафе и лимонада за нас. И не можеш да откажеш. Колко лимонада сме изпили, защото това са най-евтините неща в махалата, чрез които може да се изпълни повелята на гостоприемството…

Хана: Когато за първи път отидохме в Столипиново с „Мобилното училище“, едно семейство дойде да говори с нас. Бяхме на „Поляната“, една майка дойде с дъщеря си да види какво правим, и ни зададе обичайните въпроси. Момичето предложи да ме разходи из махалата, докато брат му играеше федербал. Разходката беше кратка, две-три улички само. После майката ни покани у дома си, попита дали искаме кафе.

От самото начало хората проявяваха към нас ентусиазирано гостоприемство. Затова решихме да опитаме по-личен, по-дългосрочен и задълбочен проект в квартала, като започнем с това конкретно семейство. Когато започнахме първия си проект „Пляс“, те пак ни поканиха в къщата, където прекарахме четири часа, пихме кафе, приказвахме си, запознахме се с бащата и т.н. Едно от момичетата каза, че иска да стане художничка, така че започнахме оттам, от желанията на хората. Майката взе да ме учи на турски, аз и с българския се затруднявам, та беше много търпелива с мен. Учеше ме да плета, да правя рисуван маникюр… По-скоро семейството ни избра, а не ние тях.

Как избирате към кого точно да се обърнете?

Никола: Те ни избират. Подходът, който решихме да развием, е много несигурен, рисков. Ние не знаем на кого и с какво ще станем интересни. Ние предлагаме себе си. Повечето ни познанства започват на улицата, с въпроси, отправени към нас: какво правите тук, защо сте тук, какви сте, откъде сте? Често човекът насреща има интереси и нужди, за които намира отговор в общуването с нас. И започваме да работим с това – да търсим допирните точки и да градим обмен.

Ние сме тези, които влизаме в тяхната махала и заставаме пред тяхната къща. Това, че можем да го правим, е вече неравенство; това, че знаем какво искаме за след 3 месеца. Затова през цялото време внимаваме да не би да не разберем някой нюанс и да започнем не да подаваме, а да налагаме наши желания, на които другата страна не откликва вече с ентусиазъм (въпреки че продължава да се съгласява от любезност и заради същото това неравенство). Все още често правим грешки. Но това е огромен проблем при другите инициативи в такива маргинализирани общности.

Така че за нас несигурността и това да работим органично с нещата, подавани ни от другите, е много важно. През цялото време не знаем дали ще имаме изложба накрая. И все още не знаем – може тази вечер някой от съавторите ни да каже: „Аз не искам това да се показва там навън, не искам да се споменава за мен, дори и без име.“

Казвате, че част от смисъла на работата ви е свързана с търсене на общо значение на понятията – какво е красиво, какво значи умение, оригиналност, сръчност. Смятате ли, че съвместната работа води до трайно сближаване на тези понятия, или само до намиране на пресечни точки?

Никола: За трайно сближаване е необходимо „общо живеене“ в един дълъг период от време. Ние започнахме да практикуваме това чрез въвличането на отделни хора в творчески процес с цел показване в онзи, другия свят на галериите и проектите. И въвличането на нашите идеи в техните логики – например да произведеш нещо хубаво, което ще се хареса на комшиите ти; и освен да спечелиш уважение и признание като майстор, целта ти е да започнеш да го продаваш, за да се измъкнеш за малко от мизерията.

Хана: Например когато момичетата в махалата започнаха да си подстригват бретоните като мен. Да питат майките си „Може ли да си направя косата като на Хана?“ Не че преди не са го мислили за красиво, но тръгна нещо като мода. Понякога така се получават нещата.

Казвате, че крайната дестинация на творбата е галерията, а последната дума за нейната промяна има зрителят. За кого от участниците в процеса е значимо галерийното пространство?

Никола: Постепенно въвеждаме значението на галерията, на перспективата към себе си като обект на показване. Защото те вече са обект на показване за телевизии, журналисти, това са усещали на гърба си. Опитваме се да разкажем – и да покажем чрез действие, – че с това, което правим заедно, те могат най-после да изразят своя образ такъв, какъвто те го искат, а не определен отвън, от стигмата и расизма да бъдат направени да изглеждат прости и необразовани от камерата и микрофона.

Хана: Много от хората в Столипиново не живеят във вакуум. Ходили са в центъра, в Стария град, в галерии и музеи, особено като ученици. Или са били във Франция и Германия, виждали са разни неща. В училището има един страхотен учител, който много занимава децата с изкуство.

Когато направихме първата изложба („Пляс“), дойдоха 5 души от семейството и 20 души публика. Всички се наконтиха, дори си намериха от съседите някакви по-хубави обувки. Черпихме ги с кафе и какао, направихме откриване, слайдшоу, показахме изложбата. Хората от общността участваха в играта, за разчупване на леда. Пуснахме малко хубава музика, подбрана от момичетата. Според мен е добър начин хората да се изфукат, да се почувстват горди с нещо пред българите. Имаше един момент, в който показваха на гостите как се прави едно или друго. Това беше нещо като първа стъпка. А когато правихме изложбата в квартала, един човек викаше на всички: „Гледайте, като в Стария град!“ Така че хората се стремят да покажат на българите, че и те са културни.

За презентацията е нужен JavaScript.

Говорите за уязвимостта на понятието „красиво“; за неговата свързаност с отказа от циничност, с емпатията. Доколко тази уязвимост зависи от социалното положение на говорещия?

Хана: Мисля, че хората в България имат непоносимост към идеализма. Може би защото в устата на политиците тези приказки са празни. Някой сигурно ще каже, че е от комунизма. Може и да е от Прехода, разочарованието от капитализма. Просто някакво всепроникващо разочарование – това забелязвам, откакто живея в България. Хората са малко по-цинични, но освен това са реалисти, повече се пазят да не повярват в нещо.

А жителите на Столипиново гледат да не говорят за красиви неща, защото искат другите да разберат колко трудно е да се живее тук. Колко е мръсно, колко лесно се разболяват децата и т.н. Като минеш това, откриваш, че хората все пак намират някои неща за красиви… Действително красотата е нещо уязвимо. А по принцип хората са склонни да влизат в защитен режим.

От друга страна, в махалата, когато сбъркам, разлея нещо или имам дупки на дрехите, те ми викат: „Оф, много важно.“ По-прощаващи са. През повечето време обаче не се боят да кажат: „Не, не е добре“. Примерно Ф. ми викаше: „Ако шиеш така, кой ще го купи… Просто не е професионално.“ Тъй че определено има стандарт. Но не можеш просто да попиташ някого: „Какво смятате за красиво?“

Как си представяте, че ще се развият резултатите от работата Ви във времето? Кой е най-добрият и най-лошият сценарий? Доколко хората, с които общувахте в рамките на проекта, знаеха за други инициативи в своя квартал и как се отнасяха към тях?

Никола: Конкретно в същата част на квартала се случва и „Мобилно училище“, от което ние също бяхме част в началото и от време на време продължаваме да помагаме като доброволци. Като цяло в квартала май идваха доста хора да правят нещо. Но никой тук не знае какво е „Пловдив – Европейска столица на културата“ и че тези чужденци и българи, които се появяват, имат нещо общо с това. Те ни вписват в собствения си опит, че тук постоянно идват разни чужденци да ги разпитват, снимат, играят с децата и прочие.

Хана: Следващият проект, с който кандидатстваме, „Дувармузей“, е да направим галерия в квартала – периодично пространство за култура на нечия стена на къща. От друга страна, нещата, които сега направихме, наистина са красиви – може би хората в по-сигурни домове биха поискали част от тях. По-сигурни домове в Столипиново… Биха си окачили репродукциите върху коприна на стената например. Всъщност галерията не е крайната дестинация – тя е само последното, което вие ще видите.

Ние работим в може би най-бедната част от квартала, тази с неформалните къщи, така че там е различно. Има неща, които работят по-добре в квартали от такъв тип. Например циркът, който дойде и направи няколко работилници, изнесе представления на турски, така че хората разбираха. Ние ходихме, беше наистина удивително. Приятелите ни превеждаха всичко и после говореха за това цяла седмица. Хората трябваше да седят 50 минути, без да пушат и да си гледат телефоните. (Смее се.) Беше добре подготвено, с проучване на местния контекст, наистина увлекателно, историята беше близка до публиката. Освен това беше в квартала и хората не трябваше да ходят надалеч. И изглеждаше зрелищно, тъй че… Също и киното, което дойде в квартала… но това не е свързано със Столицата на културата, просто доведохме тези словенци.

Искам да кажа, че имат смисъл тези проекти, които дават нещо на общността, вместо само да вземат от нея снимки и истории… Трябва да отидеш там и да си приказваш с хората. И да си готов някои да са ти ядосани или да те разкарат просто заради положението, в което живеят.

„Красотата която споделяме“ – изложбата на серия художнически книги и обекти, създадени съвместно от семейства в кв. Столипиново, художничката Хана Роуз и социалния антрополог Никола Венков, ще се състои между 24 и 27 септември, от 18 до 21 часа, в Пловдив, в Австрийския културен павилион FLUCA на ул. „Отец Паисий“ №38.

Снимки: © Хана Роуз

Зорница Христова

Зорница Христова

Преводачка, издателка, журналистка, авторка на детски книги. Съоснователка на издателство „Точица“. Вярва, че нищо не е даденост и за да го има, трябват мисъл, труд и сърце.