Ракът: Клишетата вече не изглеждат такива

В „Годината на осемте химии“ Петя Накова разказва за всички стадии на рака на гърдата – от изненадата, през гнева и битката с болестта, до осмислянето. Няколко откровени женски истории се преплитат в документален роман, на чиято изстрадана сила може да се доверим. Книгата излиза с марката на „Жанет 45“.

Марин Бодаков: Днес, когато обществото се разнищва, все по-често говорим за литература, която утешава. За литература, която лекува. Има ли обаче профилактична литература – и може ли да причислим „Годината на осемте химии“ към нея?

Петя Накова: Може да определяме литературата с всякакви квалификационни названия. Това обаче не променя онзи изключително индивидуален процес на взаимодействие между книгата и всеки отделен читател. В този смисъл – да, „Годината на осемте химии“ има профилактичен аспект, но възприемането му зависи само от читателя. Аз бих причислила книгата към една поредица от лични свидетелства, които най-после започнаха да се появяват на родна почва. Да разказваш с книга през какво си преминал – анорексия, наркозависимост, рак, трансплантация – е комуникационен канал не на институция, а на отделната личност. За мен е израз на повече зрялост, отговорност и грижа към обществото.

МБ: Вие се обръщате към всекидневието на жената с рак на гърдата първо сякаш с микроскоп. В последните страници обаче – с излекуването – сякаш оптиката се променя… и стигаме до метафизични, телескопски изводи за рака. С какво писането на тази книга промени самата Вас като автор?

ПН: Това постепенно движение от детайлното ежедневие към метафизичното не е нарочно приложен ефект. То е реалният начин, по който повечето пъти протича една болест – първо се занимаваш със себе си и постепенно преосмисляш страдането си в глобален аспект. Като автор за първи път участвам в документалната история, която разказвам. Това изискваше да овладея емоциите си по различен начин. Научих се да внимавам повече за клишираните изрази, защото, когато си го преживял, клишетата вече не ти изглеждат такива…

МБ: Какви етични предизвикателства поставя документалистиката пред своя автор: какво от живота на своите героини сте склонна да туширате, какво – да премълчите?

ПН: Тежък въпрос. Има граници, които от човешка гледна точка не искам да преминавам, а от друга страна, сме свикнали историите да бъдат много жълти, за да са ни интересни. В тази книга моето усещане е, че леко съм преминала границата на личното пространство, но това е, защото истинските ми героини остават анонимни. И все пак не съм разказала за моментите на най-голямо отчаяние и безсилие именно защото са моменти. Общата посока на героите в книгата е да се стабилизират психически и да изградят отново нормалното си ежедневие.

МБ: Как може да се възстанови доверието в системата, в здравната система? В държавата?

ПН: Откровено, не знам. Би могло, когато те самите ни вдъхват доверие, но това едва ли може да стане скоро. В книгата е засегнат този въпрос и аз доста вярвам в отговора, който е написан там. А именно – малко по малко, клетка по клетка, от човек към човек. Ако на това ниво можем да си имаме доверие като честни и човечни хора, ще се получи и институционално.

МБ: Защо решихте да простите на лекарите? Ракът ли е цената, която трябва да платиш, за да простиш на себе си?

ПН: Аз никога не съм се сърдила на лекарите, или поне не само на тях. Срещнах много отговорни и отзивчиви лекари, както и самозабравили се. Не може да генерализираме. И лекарите имат чувства, проблеми, семейства, добри и лоши дни. Според мен ние все обвиняваме не когото трябва – лекарите, учителите, държавните служители, циганите, бежанците. А рибата мирише откъм главата. Така че политиците са тези, на които не знам дали мога да простя.

Човек може да прости на себе си и без да преживява рак, разбира се. Тази болест май е за най-твърдоглавите…

МБ: Как съпругът Ви, синът Ви и приятелите прочетоха Вашата книга?

ПН: Е, на първо място търсеха да ме разпознаят между редовете. Близките сякаш държаха да видят дали написаното отговаря на техните собствени чувства и възприятия за случилото се. За хората, които са били близо до нас, страдащите, книгата не е толкова тежка, колкото преживяната реалност. От отзивите виждам, че тя тежи на онези, които нямат понятие или пък са имали други беди в живота си, не точно рак.

МБ: Какво означават за Вас думите здраве и нормалност в публичен план?

ПН: Здраве в публичен план? Бих посочила два много различни примера. Средната възраст, на която умираме, да не е една от най-ниските в Европа и колкото и да е странно, часовете по физическо в училищата да не се използват за наваксване на материала по други предмети. Това ако постигнем, много ще сме направили за здравето на нацията. А нормалност за мен е добрият стар съвет да се случва на практика – прави на другия това, което искаш той да стори на теб.