Репортаж с три мухи

Ще започна направо с три мухи, които се въртят из главата ми, а може би и из вашите. Първо, един скорошен скандал с колекция фалшификати, който показа и на българската публика как представата за стойността на творбата е печално зависима от това кой колко плаща за нея и къде я излага. Второ, може и да не познаем кое е старо и кое – ново, ако няма обяснителни табелки, защото последното столетие е пренаситено с радикални жестове и трябва да си без достъп до GoogleImageSearch, за да се стъписаш. И трето, ако трябва да посоча общо чувство на своето време, то може би е страхът на човечеството от собствения му отпечатък. Да, вече страх, а не срам.

Лендартът по някакъв начин е обратното на тези неща. В класическата си форма той няма как да бъде колекциониран (замислен е като нетраен, саморазрушаващ се и самоизтриващ се), не търси радикалност, доколкото е по-скоро близък до Изтока, дзен градините или идеята за уаби-саби (естетическата наслада от преходността), отколкото до западните манифести; по-често и въобще не се случва в галерия, а статутът му на изкуство е въпрос на преценка на всеки, който се натъкне на него.

Лендартът може да бъде облак естествен пигмент, пръснат на вятъра (Анди Голдсуърти); „пантон“ от подредени в редица джанки в различна степен на узряване; изчегъртана от отлепящата се мазилка на селската чешма сянка на чучура; поле с пшеница, засята насред Ню Йорк; и какво ли не още. Ценно е това, което не привнася в екосистемата нещо чуждо, онова, което лесно потъва обратно в нея, онова, което предразполага към размисъл или още по-добре – към интуитивна преработка на света.

Ако искате вие да сте този, който се натъква и преценява, силно ви съветвам да се разходите в гората над село Габровци, Търновско. От поне осем години там работят лендарт художници от цял свят – Южна Корея, Япония, Мексико, Тайван, Турция, Норвегия и къде ли не още. Част от описаните по-горе произведения са създадени именно тук. Търновската група „Дупини“ (наречена така по името на съседното обезлюдено село) организира всяка година международен симпозиум „Изкуство – природа“, на който канят прочути (или непрочути, защото не това е важното) артисти от цял свят. Думата „симпозиум“ е в ироничен контраст с това, което всъщност се случва, както впрочем и сградата, служеща за работно ателие, място за преспиване и изложбена зала – бившето трудово-възпитателно училище в селото, опразнено след забраната на подобни институции през 2007 г.

Разходка из бившите класни стаи показва как изкуството „лекува“ мястото – стара черна (зелена) дъска е обрасла с тундра от дървени пръчици, охлузената резедава боя по стената е превърната в съзвездие с помощта на няколко сухи бодилчета. В коридора виси огромно хартиено кълбо, през чиито отвори влизат и излизат увивни растения – в мълчалив протест срещу пространството, някога служило за затвор на социални „плевели“. Кълбото свети. На двора е караваната на френска група пътуващи артисти, както и каручката, купена от Столипиново – плюс два коня, които заедно с наличните два в момента прекосяват Балкана. До нея един от създателите на „Дупини“, Румен Димитров – Попа, се е заел да изсече от дърво още малко „мебели“.

Тръгваме на разходка из гората с част от тазгодишните гости – тайванеца Ли Куей-джъ и мексиканката Луа Ривера. Първата творба, която виждам, е хамакът от клони и листа на Ли – естествен размер, покрит с мъх и служещ за люлка на всички случайно или не попаднали там животинки. След седмици ще стане невидим, засмива се Ли: листата ще изсъхнат, мъхът ще изгуби цвета си и хамакът ще се слее с шумата отдолу.

Малко по-нататък виждам купчини от клонки, подобни на плуващи сред шумата гърбати китове, оставящи лека диря в пръстта. Плуват към изгрева, пояснява авторката. Следващата ѝ работа прилича на инструмент – нанизи от прихванати по средата варосани клони, които вятърът върти във всички посоки. На 100 м по-нататък Ли е открил естествена яма от изтръгнато дърво и я е превърнал в част от прочутата си творба The Ripple, в която ритъмът на концентрично подредените парчета дърво създава усещането за бликаща вода. Извира или потъва, питам го. Извира, решава той – там, откъдето е избуяло дървото, земята има да каже още нещо. „Вълничката“ е творба без начало и край, защото по самия си замисъл тя непрекъснато намира нови и нови резонанси.

В Тайван Ли е много популярен, а проектите му – които понякога се доближават до архитектурата или поне до мисленето за нея – играят с прехода между вода и суша (подводни скулптури, мостове, наколни „жилища“), височината (стълби, които се катерят нагоре из гората), звука, осезанието (една от творбите му използва ледени блокове). Близък е до Анди Голдсуърти, когото посочва като един от любимите си автори, а също и до Джон Кейдж. Последната му работа тук е нещо като ограда, която тръгва от паднало дърво и постепенно се уголемява, две педи над човешки ръст, завива покрай един ствол и създава нещо като естествен заслон. Ли използва само намерени парчета от стари клони; тяхната грапавина му помага да ги наслагва без крепежни елементи, а леката гнилост им придава сладостен дъх.

За разлика от него, Луа Ривера вижда средата като неизбежно носеща човешкия отпечатък, който сме длъжни да отчетем и смекчим. Тя се интересува от начина, по който птиците строят гнездата си, включително и от това кои създадени от човека материали използват. Луа разказва две противоположни истории – за една художничка, която разресвала бялата си коса и оставяла събраната по гребена коса на перваза за птиците – докато по-късно не я видяла вплетена в гнездо; и за цигарените фасове, които също били усвоени от пернатото братство в неговото домостроителство. Тя самата също прави „гнезда“ спрямо човешкия ръст, като използва архитектурните школи на различни птици – любимо ми е гнездото на „колибри“ насред Ню Йорк, с текстура от едра кора и мъх отвън и с бял памучен пух отвътре. Други нейни творби са извънредно прости – огледала, поставени под ъгъл в пясъка или на полето, изведнъж смъкват парчета небе или извличат морето на сушата.

В края на разходката стигаме до почти невидима лента от шума, широка към две педи и отлепяща се съвсем леко от земята, като тръснат във вятъра плат. Работата е на Катерина Милушева, друг основен член на „Дупини“ . Също като други нейни творби, тя издава подчертан афинитет към незабележимото, към пресечната точка на лендарта и минимализма, към изтриваемото. Туркинята Севил Сайгъ също се интересува от изтрития смисъл на думите: тук е прикрепила върху стара стена клечици, които напомнят за изпадал надпис. Постчовешкото на думите.

Всичко това се случва вече осма година поред и до село Габровци (с цели десет души население, но и с интернет) има скулптурен парк. Без табелки, които да ви казват кое е изкуство и кое – природа. Без заглавия и имена на автори. Ако нещо ви хареса, може, разбира се, да го потърсите в каталозите на „Дупини“ и да разберете повече. И за творбите, и за техните автори, и за международните мрежи, проекти, партньорства.

Междувременно природата също дописва – понякога с размах. Преди няколко години голямо наводнение буквално „изтри“ творбите покрай реката, включително дървения мост на Таня Премингер, който се отдръпваше разколебан, преди да стигне отсрещния бряг. Симпозиумът се проведе отново, а край реката израсна длан от сплетени клони – символичен жест на закрила, на пазене.

Тази година програмата включва Ли Куей-джъ (Тайван), Луа Ривера (Мексико), Севил Сайгъ (Турция), Кристиан Сеушан (Румъния), Дияна Йовчева (Великобритания–България), Марина Ангелова-Гонзалес (Италия), Лора Пармакова (България) и самата група „Дупини“: Румен Димитров – Попа, Цветелина Максимова, Румен Рачков – Дървесния, Орфей Миндов, Елена Димитрова, Катерина Милушева, Кирил Георгиев, Александра Ангелова, Лидия Къркеланова, Яница Фендулова и Славчо Славов.

Може просто да отидете там и да видите: няма пазач, който да ви се кара, ако пипате експонатите; просто спазвате същия принцип – да не оставяте отпечатък, който да не може да бъде попит обратно в природата.

Казах ли, че автобусната спирка на селото е превърната в изложбена зала?

Благодарим на група „Дупини“ за предоставените снимки. Заглавна снимка: Творба на Цветелина Максимова, България (2019)