Рециклираната пропаганда

В обсадено Сараево мюсюлманите хранят изгладнелите животни в зоопарка със сръбски жени и деца. Следва описание, познато ни до болка днес: „орди, дошли от Изток, които заплашват християнския Запад“. Годината е 1992-ра. Мястото е разпадаща се Югославия. Такива „новини“ идват от хора, наричащи себе си „журналисти“, понякога самите те жертви на пропаганда, но по-често съзнателни участници в разпространението на дезинформация. По-късно, след края на кървавата гражданска война, ще последват признанията и равносметката за огромната роля на медиите в избиването на стотици хиляди.

Почти трийсет години по-късно, на хиляди километри разстояние, 49 души бяха жестоко убити по време на петъчната молитва в джамия в Крайстчърч, Нова Зеландия. Един от атентаторите, 28-годишен мъж от Австралия, публикува своя манифест в социалните мрежи, където излъчи атентата на живо. Той описва себе си като „обикновен бял мъж“, който ще спаси Европа и бялата раса от „инвазия“. Сред мотивите за атаката си той посочва „директно редуциране на потока от мигранти към европейските земи“, позовавайки се на изолирани исторически събития. Властите официално определиха атентата като терористичен акт, плод на крайнодесен екстремизъм, а разследването продължава.

Всичко ново е добре забравено старо

Фалшивите новини, очернянето на опоненти и опитите за контрол над информацията са част от обществата ни от векове. Франция е добър пример. По време на Религиозните войни през XVI в. протестантският и католическият елит във Франция умишлено разпространяват фалшиви слухове с цел печелене на стратегически важни битки. С течение на времето общественото пространство се пренасища с ужас, омраза и желание за ликвидиране на „врага“. Вартоломеевата нощ през 1572 г. е кулминация на масовата истерия: един неуспешен атентат в нажежена до червено атмосфера, довел до кърваво клане.

В статия от 1700 г. в политическия вестник Lettres Historiques възмутен журналист заклеймява присъствието на фалшивите новини в медийното пространство. Малко по-късно Наполеон Бонапарт, за когото „четири опозиционни вестника са по-опасни от хиляда заредени пушки“, финансира и разпространява вестниците Courrier de l’Armée d’Italie и La France vue de l’armée d’Italie (чиито редактори, разбира се, лично назначава) и задължава армията да ги чете.

Едва ли пишещите жлъчни пасквили днес познават тази история; и все пак – добре е да се знае, че медийната пропаганда е всичко друго, но не и новост.

Технологии + социални кризи = диктатури

Обществените, политическите и икономическите кризи в комбинация с появата на нови комуникационни технологии са благоприятна почва за най-различни демагози, които предлагат съмнителни лекове за тежки обществени заболявания, досущ подобно на средновековни шарлатани.

След „златната ера“ на западната преса и п­одема на глобализацията в края на XIX и началото на XX в., Първата световна война внася в медийната сфера цензура и пропаганда, тежък компромис с фактите в името на живота и победата. Последствията за медиите и за доверието в тях са сериозни. От друга страна, развитието на транспорта и нарастващият брой на образовани европейци подхранва глада за информация.

Между двете войни се ражда и дилемата за радиото и държавния контрол, който да се упражнява върху новата медия. Ваймарската република например налага по-строг контрол над радиоемисиите в сравнение с Великобритания или САЩ и се превръща във втора в света (и първа в Европа) по брой радиоточки – 10,2 млн. през 1939 г.

Технологичната революция протича на фона на глобална икономическа криза, която натрива сол в незарасналите от войната рани. В Германия безработицата достига близо 5 млн. души в началото на 1932 г. На юг разочарованата от края на войната Италия е пасивна към „традиционните“ партии и приветства Мусолини с обещанията му за национално самочувствие и завръщане към величието на Древен Рим.

Нацистите си служат изключително умело с новите технологии. Именно те първи ще разгърнат инструментализирането на информацията до колосални размери, прицелвайки се в огромни маси от избиратели с цел монопол над властта.

„Подсъзнанието на масите не е привлечено от благочестивите. Тълпата е като жена, чиято психика се определя не толкова от разума, колкото от емоционалната нужда от елемент, допълващ хармонично нейната природа. На базата на същия принцип масите обожават онзи, който командва, а не онзи, който умолява“, казва самият Адолф Хитлер в книгата си „Моята борба“. „Пропагандата се състои в това да бъде привлечена тълпата, а не да образоваме онези, които така или иначе вече са образовани.“

Стари формули – нова пропаганда

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, признава пред скритата камера на британската телевизия Channel 4 Майкъл Търнбул – мениджърът на консултантската фирма „Кеймбридж Аналитика“, повлияла на изборите в редица страни, сред които Брекзит във Великобритания и президентските избори в САЩ.

Да, медийната пропаганда трябва да се върти около няколко прости теми, представени без нюансиране и дълбочина. С това е съгласен и Хитлер, а Гьобелс допълва в инструкции към своите верни редактори: „Читателят трябва да има чувството, че сте до него и говорите единствено на него.“ От 1925 г. нататък Völkischer Beobachter, партийният вестник на нацистите, загърбва дискусиите на академичните кръгове (днес „експертни мнения“), характерни за либералната, социалистическата или дори комунистическа преса. Völkischer Beobachter предпочита къси, хиперболизирани, режещи заглавия на „патриотични“ теми: позорния Версайски договор, благородните тевтони, слабата Ваймарска република, злотворните евреи. Друг партиен вестник, Der Strümer, разпространява фалшиви фотографии на германски жени, жертви на предполагаеми сексуални и физически посегателства от страна на комунисти и евреи.

Екстремният патриотизъм, „традиционните“ ценности, „предците“ и враговете са универсално приложими: през 1935 г. в Япония се създават радиоемисии, предназначени за учениците, които носят заглавия като „Духът на лоялността“, „Синовна добродетел“, „Вярност и подчинение“ и „Защо армиите ни са силни“. Японската пропаганда нарича американците и британците „рижавите варвари от Запада“. Техният свят противоречи на „духовните“ японски ценности, застрашени от примитивната и декадентска цивилизация на Запада. Разпространяват се материали за линчуването на чернокожи в САЩ, както и информация за гетата в Чикаго, докато японската асоциация на музикантите се бори с „упадъчното влияние на американския джаз“.

„Рижавите варвари“ не остават по-назад. През 1940 г. Сара Куин Хил изпълнява изолационисткия химн „Америка на първо място“ (America First, рециклиран през 2015–2016 г. от Доналд Тръмп), както се назовава и едноименният комитет, чиято цел е да води пропагандна кампания срещу намесата на САЩ във Втората световна война и оказването на помощ на Великобритания. Над 3,5 млн. американци слушат седмични радиоемисии, които им разказват за фалшификациите на британците и евреите и техния „план“ срещу Америка. Проповедникът Чарлс Кофлин, католически „радиосвещеник“, е чест участник в тези емисии. Кофлин издава антисемитския седмичник Social Justice, в който публикува цели пасажи с буквален превод на реч на Гьобелс от септември 1935 г.

Макар и нацистите да са наясно, че по никакъв начин не могат да разчитат на подкрепата на САЩ, те се надяват, че поддържайки групи и личности като Кофлин, организации като „Ку Клукс Клан“, „Американски патриоти“ и подобни, както и с подкрепата на германската диаспора, която по това време наброява 20 млн. души, ще успеят да обърнат общественото мнение на Запад. В тази линия се вписва и създадената от Гьобелс организация Германо-американски Бунд, чиято цел е да поощрява пронацистки настроения сред американците.

Водачът спасител и вражеската опозиция

Мусолини обобщава картината на 30-те добре: „Пресата е оркестър, който изпълнява концерт, макар и на различни инструменти.“ Затова и образът на диригента е важен. Властта, легитимираща себе си чрез медийно влияние, пропаганда и дезинформация, е силно зависима от общественото мнение. Именно затова двуизмерното представяне на властта и опозицията като архетипна борба между доброто и злото често е ключовият камък на авторитарните и диктаторските режими.

В голяма част от речите си, както и в статиите си за Der Angriff главният пропагандист Йозеф Гьобелс обрисува фюрера като човек от народа, който познава и разбира проблемите на хората. В едно от описанията се разказва как Хитлер посещава родната Австрия и разговаря с местни жители, които не са в състояние да отговорят, задавени от сълзи на признателност. „Цялата нация го обича, защото се чувства на сигурно място в ръцете му, подобно на дете в прегръдките на майка си.“ (Из книгата „Пропагандата: Изкуството на убеждаването през Втората световна война“ на Антъни Роудс, 1976)

Доналд Тръмп далеч не е първият, наричал медиите „врагове на народа“. Някои от симпатизантите му знаят това — печално известният лозунг на нацистите Lügenpresse („лъжлива преса“) бе скандиран по време на кампаниите му.

Опозицията е враг. В началото на 30-те години на ХХ в., при идването на нацистите на власт, немската преса наброява около 4500 вестника. През 1939 г. от тях са останали около 1000, всички верни на партийната линия.

В Италия с декрет от 1924 г. властите получават правото да конфискуват броеве на вестници, които „разпространяват фалшиви новини, чието предназначение е да разпалят омразата между социалните класи или да очернят правителството“. Редактори на либерални издания като Corriere della Serra и Il Messagero са освободени от длъжност, а медиите престават да критикуват режима. Междувременно фашистките вестници, като Il Popolo d’Italia и Il Regime Fascista, са на държавна субсидия.

Наративът срещу либералната или опозиционната преса също е отлежал във времето. В края на XVIII в. Католическата църква, която губи влияние и власт над обществения строй, сочи с пръст „либералните“ журналисти на Просвещението и ги обвинява в редица грехове срещу народа.

Властта се прицелва

„През 2018 г. наблюдаваме нарастваща враждебност към журналистите, открито окуражавана от политически лидери и усилия на авторитарни режими да наложат своята визия за журналистиката, която представлява заплаха за демокрациите.“ Това е заключението на доклада за медийната свобода по света на организацията „Репортери без граници“. Сензационността, порочните модели на журналистиката и превръщането ѝ в бизнес, както и тъмната страна на съвременните технологии водят до застрашително ниско доверие в медиите. Ежедневно сме свидетели на многобройни обществени кризи и безпрецедентни предизвикателства, пред които е изправено човечеството.

Всичко това звучи зловещо познато. Репертоарът на пропагандата от последното столетие е рециклиран и превърнат в стръв, достъпна за всеки, навсякъде, по всяко време. От геноцида в Мианмар, където Facebook изигра основна роля за разпространението на дезинформацията и за разпалването на конфликта, през Турция, САЩ и „Синклер Броудкастинг Груп“, та чак до България, борбата за контрол над информацията е безмилостно жестока.

Думите са оръжие, вие сте мишената.

Заглавна снимка: © Alisdare Hickson