Самиздат на български: „Глас“ и „Мост“ през 1989 г. – част първа

Двете самиздатски списания от времето на комунизма „Глас“ и „Мост“ са многократно цитирани и анализирани в българския печат, но историята на създаването им досега е описана твърде откъслечно. В поредица, посветена на независимите издания от 1989–1990 г., Татяна Ваксберг се връща назад, за да възстанови една картина, позабравена дори и от създателите им: как се прави самиздат? Историята, каквато не сте я чели.

Ще познаете оригинала по червения цвят на корицата. Бил е използван само върху 50-те първи екземпляра и ако имате един от тях, да знаете, че е уникат. Списание „Глас“, едно от двете дисидентски български издания, излизали по времето на комунизма, е изработвано изцяло на ръка, с подръчни фотографски средства и в домашни битови условия.

Вижте корицата: един черен човек, задушен в мъртва хватка от съвсем бели ръце, маскирани като ръце на ангел. Това е рисунка с туш на Стефан Десподов. Вижте другото дисидентско списание – „Мост“, с корицата на Владимир Руменов: един каменен мост, който се разпада до думата алманах, оцеляла в реката. Отворете книжката и ще видите илюстрации на Николай Майсторов. Това е отличителна черта на българския самиздат: художникът е съавтор на нелегалното издание. В Източна Европа има много повече самиздатска литература, отколкото в България, но много рядко ще видите литературни периодични списания с подобно графично оформление.

„Когато отпечатахме първите 50 броя в моята баня, те бяха черно-бели. Художникът Стефан Десподов дойде с един червен флумастер, за да оцвети буквата „а“ на готовите корици“, спомня си създателят на „Глас“ Владимир Левчев. „Чак след това тръгнахме да раздаваме списанията на познати с надеждата, че те ще произведат собствени копия. Така и стана, но тези следващи копия вече бяха изцяло черно-бели. Черно-бели оставихме и всички следващи книжки.“

Има и друг начин да се различи оригиналният „Глас“ от копието: хартията. Оригиналната хартия е фотографска – пипате нещо като двустранна снимка, само че изображението е текст, отпечатан от двете страни на листа. Гладки страници и уж по-дебели, но въпреки това днес са намачкани по краищата, сякаш става дума за обичайно списание на обичайната хартия, предала се след десетото разлистване.

По хартията ще познаете и оригиналните книжки на другото списание, излязло буквално в същия ден, със същия формат и обем, отпечатано по същата технология: списание „Мост“, алманах за експериментална поезия. Неговият създател Едвин Сугарев твърди, че изданията били две заради наивната мисъл, която тогава хрумнала на двамата инициатори: че ако единият издател бъде арестуван, другият би могъл да продължи.

Забраните на 1989 година

Тези подробности нямаше да струват и пукната пара, ако не се отнасяше за българския самиздат, тоест за нещо, което е криминализирано от режима още преди да е възникнало. Списанията са замислени през януари 1989 г., когато публикуването на книги и периодика е под контрола на държавната цензура. В сила е закон, в който се казва: „Книгопечатането във всичките му поделения (словослагателство, печатарство, литография, литоофсет, цинкография и дълбок печат, букволеярство и валцолеярство) е изключително право на държавата“, олицетворена от специален държавен орган. Този орган предоставя разрешения за издателска дейност само на официално регистрирани организации, а крайното решение взима Министерският съвет. Издания, които не са прикрепени към организация, не съществуват. Органът, който извършва регистрацията, е държавно сдружение с дълго име: Творческо-стопанско обединение „Българска книга и печат“. Това е институция, създадена още през 1944–1945-та, която през годините си сменя името, но запазва едни и същи цензорски функции чак до падането на комунистическия режим през ноември 1989 г.

Държавно сдружение е израз, който си струва замислянето, доколкото илюстрира преобърнатото значение на понятията от онова време. Тогавашните сдружения не са сбор от хора, въвлечени в някаква замислена от тях дейност, а държавни предприятия, преследващи поръчана от държавата цел. Други сдружения просто не са позволени. Нищо чудно, че българските дисидентски организации тогава са кръстени неформални сдружения – тоест нещо, което няма правото на формално юридическо съществуване.

Регистрация на списание пък не означава да подадеш формуляр, за да може да получиш необходимата тапия. Напротив, това е процес, в който личната инициатива е априори обезсмислена, защото законът забранява на гражданите да извършват стопанска дейност с печатни произведения. Но пък им позволява да кандидатстват за регистрация на печатно произведение – колкото да е сигурно, че ще получат отказ, въз основа на който после да ги преследват. Не за друго, а тъкмо защото са поискали да станат издатели.

Накратко, по времето на комунизма цензурата започва не от това, че не можеш нещо да кажеш, а от това, че просто няма къде да го кажеш. Въпрос, който е напълно очевиден за една-две дузини млади литератори и изкуствоведи в края на 80-те, които периодично обмислят дали има начин да излъжат системата и някак да започнат да правят собствено издание за литература или публицистика.

Истинският гнет: не просто комунизмът, но и неговата естетика

Днес се твърди, че става дума за цяло разбунтувало се поколение литератори, но участниците помнят: бунтът все още е на етапа на недоволството, което тлее в няколко различни – и все маргинални – компании от пишещи хора. Сред тях са не само поетите, направили по-късно двете дисидентски списания, но също и Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Румен Леонидов, Георги Рупчев, твърде рано починалата Данила Стоянова, Ани Илков, Ангел Ангелов – Джендема, Борис Роканов, Миглена Николчина и други.

Онова, което ги обединява, не е точно политическият протест, а интелектуалният. Дразни ги понятието социалистически реализъм и този единствен стил, в който трябва да пишеш, за да те публикуват. Подиграват се на изискванията за социалистическа нравственост в едно произведение, за да може то да разчита на издател. Искат да четат съвременна западна философия и литература, но тя е недостъпна. Повечето са на по 30 години, нямат издадени книги, а е много вероятно да нямат и за в бъдеще: пред тях е примерът на по-възрастното поколение, в което има твърде много поети и писатели, отхвърлени от цензурата. Не непременно заради някакъв политически подтекст в произведенията им, а заради това, че не отговарят на наложената естетическа доктрина. В десетки, ако не и в стотици разговори обсъждат нуждата от независимо издание, от някакво място, където да публикуват без ограничения. Само че разговорите потъват сред десетки други увлекателни теми за обсъждане.

„Беше много хубаво общуване – казва Владимир Левчев. – Но по едно време с Еди си казахме, че това ще си остане говорилня, ако не направим веднага нещо. Остана да изясним най-важното: как да направим това технически. Беше януари 1989 г.“

Към част втора >>