Двете самиздатски списания от времето на комунизма „Глас“ и „Мост“ са многократно цитирани и анализирани в българския печат, но историята на създаването им досега е описана твърде откъслечно. В поредица, посветена на независимите издания от 1989–1990 г., Татяна Ваксберг се връща назад, за да възстанови една картина, позабравена дори и от създателите си: как се прави самиздат? Историята, каквато не сте я чели.

<< Към част трета

Цялата авантюра с издаването на „Глас“ и „Мост“ води до уволнението на двама от преките участници. Първият е издателят Владимир Левчев. Уж син на могъща фигура в комунистическата партия (поета Любомир Левчев, председател на Съюза на българските писатели до пролетта на 1989 г.), пък го уволнили от издателството, в което работел – „Народна култура“.

Заявление на Владимир Левчев към Ганчева

Заявление от Владимир Левчев

Писмено обяснение от Владимир Левчев към Вера Ганчева

Писмено обяснение от Владимир Левчев

Писмо от издателство „Народна култура“ до Владимир Левчев

Писмо от издателство „Народна култура“ до Владимир Левчев

Историята си заслужава подробностите, защото илюстрира възможността за личен избор дори и по време на тоталитарен режим: „За да ме уволнят, трябваше да има съгласие на председателя на профсъюза, но нашата председателка Розия Самуилова не беше съгласна. Затова се наложи директорката на издателството Вера Ганчева да прибегне до друг похват: „съкращение на щата“. За това не ѝ трябваше никакво съгласие на Розия.“

Заповед за освобождаване на Владимир Левчев

Заповед за освобождаване на Владимир Левчев

Впрочем един от официалните аргументи на Вера Ганчева да се бори с Владимир Левчев звучи като някакво цивилизовано изискване да се спазва професионалната етика: той бил публикувал в „Глас“ стихотворението на Силвия Плат „Татко“, което вече било предвидено за печат в издателство „Народна култура“.

Разделяй и владей

Молба за регистрация на сп. Глас, подадена седмица преди да падне режимът

Молба за регистрация на сп. „Глас“, подадена седмица преди да падне режимът

Вторият пострадал е Пенка Ватова, бременна тогава, но въпреки това уволнена от БАН с радикалната намеса на заместник-директора на Института за литература Любомир Стаматов. Взел е решението в отсъствието на директора и на научния секретар. Мислили са, че така ще наранят Едвин Сугарев – бащата на нероденото още дете. Така поне предполага днес Пенка Ватова.

Самият Сугарев не е уволнен, защото на това се противопоставил директорът на института за литература в БАН проф. Боян Ничев.

Жалба от Владимир Левчев

Жалба от Владимир Левчев до Софийския районен съд

Двамата издатели биват привикани и в държавното сдружение, наречено ТСО „Българска книга и печат“. Директорът Владимир Караманчев ги вика поотделно – обичаен милиционерски похват, чиято цел е да изтръгне злословие на единия участник срещу другия. „Даже ме подбутваше да кажа нещо лошо за Вера Ганчева, която по онова време се беше подготвила да ме уволнява. Не успя, нищо лошо не получи дори и за нея“, разказва Владимир Левчев, за когото срещата с Караманчев е жива най-вече с друг спомен, многократно разказван досега. Да го припомним и тук: „Влизам в кабинета на Караманчев, тръгвам да сядам на един стол, а той – целият потен и почервенял – изведнъж се развиква: „Не-не-не-не! Не сядай там, ей тука седни!“ И ми сочи друг стол – очевидно мястото, където са били микрофоните.“

Практическият резултат от тази среща е, че двамата издатели са глобени с по 500 лева. Сериозна сума и за двамата: Едвин Сугарев тогава получава към 150 лева в БАН, а Владимир Левчев всеки момент ще остане безработен.

Съд по време на комунизъм

В тази сложна ситуация се намира адвокат от по-възрастното поколение – Васил Начков, който съветва двамата издатели да оспорват глобата в съда. Един от аргументите на адвоката е, че двамата са изготвили не списание, а само макет за него със статут на ръкопис. По съвет на адвоката Левчев и Сугарев дори подават молби да се регистрират двете им издания, но получават очаквания отказ. Делото пък се гледа чак след падането на Тодор Живков и представителят на държавната цензура дори не се явява в съда. После Караманчев издава книга със спомени, в която твърди, че спасил двамата издатели от преследване, като казал на адвоката си да не се яви в съдебната зала. Пропуснал е да отбележи само едно: вече е духал вятърът на промяната и е наближавал краят на цялото ТСО „Българска книга и печат“.

Към част пета, последна >>

Татяна Ваксберг

Татяна Ваксберг

Журналистка за Дойче Веле, Радио „Свободна Европа“ и Le courrier des Balkans. Авторка на документалния филм „Технология на злото“ и на книгата „Милошевич и трибуналът“. Преводачка на Александър Солженицин и Варлам Шаламов. Вярва в независимата журналистика и взискателния читател.