Двете самиздатски списания от времето на комунизма „Глас“ и „Мост“ са многократно цитирани и анализирани в българския печат, но историята на създаването им досега е описана твърде откъслечно. В поредица, посветена на независимите издания от 1989–1990 г., Татяна Ваксберг се връща назад, за да възстанови една картина, позабравена дори и от създателите им: как се прави самиздат? Историята, каквато не сте я чели.

Ще познаете оригинала по червения цвят на корицата. Бил е използван само върху 50-те първи екземпляра и ако имате един от тях, да знаете, че е уникат. Списание „Глас“, едно от двете дисидентски български издания, излизали по времето на комунизма, е изработвано изцяло на ръка, с подръчни фотографски средства и в домашни битови условия.

Снимка на Владимир Левчев как чете списание "Глас"

Владимир Левчев
снимка: Татяна Ваксберг

Вижте корицата: един черен човек, задушен в мъртва хватка от съвсем бели ръце, маскирани като ръце на ангел. Това е рисунка с туш на Стефан Десподов. Вижте другото дисидентско списание – „Мост“, с корицата на Владимир Руменов: един каменен мост, който се разпада до думата алманах, оцеляла в реката. Отворете книжката и ще видите илюстрации на Николай Майсторов. Това е отличителна черта на българския самиздат: художникът е съавтор на нелегалното издание. В Източна Европа има много повече самиздатска литература, отколкото в България, но много рядко ще видите литературни периодични списания с подобно графично оформление.

„Когато отпечатахме първите 50 броя в моята баня, те бяха черно-бели. Художникът Стефан Десподов дойде с един червен флумастер, за да оцвети буквата „а“ на готовите корици“, спомня си създателят на „Глас“ Владимир Левчев. „Чак след това тръгнахме да раздаваме списанията на познати с надеждата, че те ще произведат собствени копия. Така и стана, но тези следващи копия вече бяха изцяло черно-бели. Черно-бели оставихме и всички следващи книжки.“

Снимка на Едвин Сугарев

Едвин Сугарев
снимка: Уикипедия

Има и друг начин да се различи оригиналният „Глас“ от копието: хартията. Оригиналната хартия е фотографска – пипате нещо като двустранна снимка, само че изображението е текст, отпечатан от двете страни на листа. Гладки страници и уж по-дебели, но въпреки това днес са намачкани по краищата, сякаш става дума за обичайно списание на обичайната хартия, предала се след десетото разлистване.

По хартията ще познаете и оригиналните книжки на другото списание, излязло буквално в същия ден, със същия формат и обем, отпечатано по същата технология: списание „Мост“, алманах за експериментална поезия. Неговият създател Едвин Сугарев твърди, че изданията били две заради наивната мисъл, която тогава хрумнала на двамата инициатори: че ако единият издател бъде арестуван, другият би могъл да продължи.

Забраните на 1989 година

Тези подробности нямаше да струват и пукната пара, ако не се отнасяше за българския самиздат, тоест за нещо, което е криминализирано от режима още преди да е възникнало. Списанията са замислени през януари 1989 г., когато публикуването на книги и периодика е под контрола на държавната цензура. В сила е закон, в който се казва: „Книгопечатането във всичките му поделения (словослагателство, печатарство, литография, литоофсет, цинкография и дълбок печат, букволеярство и валцолеярство) е изключително право на държавата“, олицетворена от специален държавен орган. Този орган предоставя разрешения за издателска дейност само на официално регистрирани организации, а крайното решение взима Министерският съвет. Издания, които не са прикрепени към организация, не съществуват. Органът, който извършва регистрацията, е държавно сдружение с дълго име: Творческо-стопанско обединение „Българска книга и печат“. Това е институция, създадена още през 1944–1945-та, която през годините си сменя името, но запазва едни и същи цензорски функции чак до падането на комунистическия режим през ноември 1989 г.

Печат на Държавното сдружение „Българска книга и печат“ от март 1990 г.

Печат на Държавно сдружение „Българска книга и печат“, март 1990 г.

Държавно сдружение е израз, който си струва замислянето, доколкото илюстрира преобърнатото значение на понятията от онова време. Тогавашните сдружения не са сбор от хора, въвлечени в някаква замислена от тях дейност, а държавни предприятия, преследващи поръчана от държавата цел. Други сдружения просто не са позволени. Нищо чудно, че българските дисидентски организации тогава са кръстени неформални сдружения – тоест нещо, което няма правото на формално юридическо съществуване.

Регистрация на списание пък не означава да подадеш формуляр, за да може да получиш необходимата тапия. Напротив, това е процес, в който личната инициатива е априори обезсмислена, защото законът забранява на гражданите да извършват стопанска дейност с печатни произведения. Но пък им позволява да кандидатстват за регистрация на печатно произведение – колкото да е сигурно, че ще получат отказ, въз основа на който после да ги преследват. Не за друго, а тъкмо защото са поискали да станат издатели.

Накратко, по времето на комунизма цензурата започва не от това, че не можеш нещо да кажеш, а от това, че просто няма къде да го кажеш. Въпрос, който е напълно очевиден за една-две дузини млади литератори и изкуствоведи в края на 80-те, които периодично обмислят дали има начин да излъжат системата и някак да започнат да правят собствено издание за литература или публицистика.

Истинският гнет: не просто комунизмът, но и неговата естетика

Днес се твърди, че става дума за цяло разбунтувало се поколение литератори, но участниците помнят: бунтът все още е на етапа на недоволството, което тлее в няколко различни – и все маргинални – компании от пишещи хора. Сред тях са не само поетите, направили по-късно двете дисидентски списания, но също и Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Румен Леонидов, Георги Рупчев, твърде рано починалата Данила Стоянова, Ани Илков, Ангел Ангелов – Джендема, Борис Роканов, Миглена Николчина и други.

“Естетическата цензура” на Миклош Харасти, корица на Ласло Райк. Унгарски самиздат от 1986 г., тираж 1200 копия

„Естетическата цензура“ на Миклош Харасти, корица на Ласло Райк. Унгарски самиздат от 1986 г., тираж: 1200 копия

Онова, което ги обединява, не е точно политическият протест, а интелектуалният. Дразни ги понятието социалистически реализъм и този единствен стил, в който трябва да пишеш, за да те публикуват. Подиграват се на изискванията за социалистическа нравственост в едно произведение, за да може то да разчита на издател. Искат да четат съвременна западна философия и литература, но тя е недостъпна. Повечето са на по 30 години, нямат издадени книги, а е много вероятно да нямат и за в бъдеще: пред тях е примерът на по-възрастното поколение, в което има твърде много поети и писатели, отхвърлени от цензурата. Не непременно заради някакъв политически подтекст в произведенията им, а заради това, че не отговарят на наложената естетическа доктрина. В десетки, ако не и в стотици разговори обсъждат нуждата от независимо издание, от някакво място, където да публикуват без ограничения. Само че разговорите потъват сред десетки други увлекателни теми за обсъждане.

„Беше много хубаво общуване – казва Владимир Левчев. – Но по едно време с Еди си казахме, че това ще си остане говорилня, ако не направим веднага нещо. Остана да изясним най-важното: как да направим това технически. Беше януари 1989 г.“

Към част втора >>

Татяна Ваксберг

Татяна Ваксберг

Журналистка за Дойче Веле, Радио „Свободна Европа“ и Le courrier des Balkans. Авторка на документалния филм „Технология на злото“ и на книгата „Милошевич и трибуналът“. Преводачка на Александър Солженицин и Варлам Шаламов. Вярва в независимата журналистика и взискателния читател.