Писането е тревожен процес. Разговор с авторките на „Вайръл стихове за секс и драма“

„Вайръл стихове за секс и драма“ е Facebook страница, създадена през март т.г. На пръв поглед в нея се вижда свободна и иронична поезия, писана от Антония и Цветелина – две жени, които чупят клишета, прекрачват граници и нарушават табута в литературата с подръчни средства, като осъзнат хумор, целенасочена липса на автоцензура и последователна пародия на западни и български образци на най-масовата, лека и четена поезия. На второ четене те безсрамно разширяват полето и освежават литературната реалност с непринудената си, но игрива и честна поетична позиция, в която дълбочината изскача на повърхността, без да забравя сериозността си.

Как решихте да започнете тази Facebook страница?

Антония: Хем спонтанно, хем не точно. От много време си мислехме, че трябва да направим нещо заедно, и един ден след работа аз просто я създадох за десет минути и почнахме.

Цветелина: Да, идеята е сравнително стара, но създаването на страницата стана бързо, без много мислене, в условия на извънредно положение.

А: Баш в началото на кризата, да.

А отдавна ли се познавате?

А: Отдавна, отдавна, колко да е отдавна – от 2017-та.

Ц: От драматичната пролет на 2017 г.

А: Драмата ни събра, сексът дойде после.

И двете работите в медии – поезията противоотрова ли им е?

А: Аз в момента не работя в медия, но съм работила в медия. Поезията може да се нарече противоотрова не само за медии, предполагам.

Ц: Може да се каже, че е – в смисъла на противодействие срещу реалността. Доколкото медиите отразяват реалността, разбира се.

А: Рядко, един вид, но да. Поезията може би повече я отразява.

Според вас има ли връзка между автентичност, всекидневие и литература – и каква е тя?

А: За мен литературата е нещо, което се ражда във и от живота, то не е нещо отделно от него. Това са свързани неща, пряко. Относно автентичността мога да добавя, че колкото и да се злоупотребява с тази дума напоследък и да е тренди да си напънато автентичен, тя също е нещо важно – поне в това, което аз пиша. Което по никакъв начин не пречи на въображението, напротив.

Ц: Има връзка, да. Независимо дали литературата изглежда изцяло като измислен свят, роден от нечия фантазия, както е в големите произведения на Кинг, Мартин, Роулинг, Толкин и т.н., дали разказва измислена история, която звучи достоверно спрямо реалността, или говори за ежедневните проблеми на героя, автентичността е онова, което я прави разбираема за читателите и в този смисъл я превръща в проводник на мисли, чувства, страхове и прочее. Когато е автентична, литературата е жива, тя разговаря, има диалог между автор и читател – и то диалог, неподвластен на дреболии като времето и смъртта.

А: Значи, онзи ден обяснявах точно това на една приятелка, че когато пишеш автентично, то стига до хората, ако се напъваш – по-малко може би. Под напъваш имам предвид да се опитваш да пренебрегнеш себе си, да се скриеш зад написаното, да си друг. Според мен има много хора, които много искат да пишат, ама нямат смелост. В писането се иска смелост и уязвимост.

Ц: Има и такива, които искат да пишат и имат смелост, но пък нямат какво да кажат. Сори, кофти е, ама…

А: Да, обаче за мен смелостта е поне 50% някъде от цялото нещо. Има суперталантливи хора, дето цял живот си мълчат. Много е тъжно, както е тъжно и обратното, разбира се. Не мога да преценя кое повече в момента.

Ц: Тя, смелостта, е поне 50% и от това да живееш в някакво относително спокойно състояние.

А: Или изобщо.

Какво ви дава страницата? А отнема ли ви нещо?

А: На мене за момента основно ми дава. Дава ми терапия може би, на първо място, дава ми любов и ми дава да пиша всеки ден, и така да си променям и развивам писането. Дава ми да експериментирам също така, да казвам неща, които смятам за истина, и те да достигат до хора, които смятат същото, и вероятно още други неща. Взема ми може би донякъде от спокойствието, то е надценена на моменти ценност, мисля. А и какво писане със спокойствие – някак си не вървят, писането е тревожен процес. Не знам дали има суперспокоен пишещ човек… Сигурно, то какво ли няма вече.

Ц: На мен не ми отнема нищо. Дава ми стимул – като получа позив за стих, да изтичам до лаптопа или да се пресегна към тефтера/телефона и да го запиша, за да не оттече в канала на несъзнаваното, откъдето после няма излизане (или има, но под формата на невротичен симптом). Споделянето е лечение, а ако има едно предимство на творчеството в социалните медии, то е непосредствената връзка с читателите. Естествено, това понякога е и минус, например когато напишеш прекрасен прочувствен стих за „тъмната нощ на душата ти“ и някой те диагностицира отдолу по МКБ.

Как бихте описали свободата през настоящата година?

А: Ами аз за пореден път се убедих, че свободата има малко общо с физическото придвижване, въпреки че, когато то е външно ограничено, може и да си полудееш. Не е хубаво някой да ти забранява да се движиш. Но пък когато никой не ми забранява, нямам против да си седя в нас. Страницата ми даде свобода, когато бях затворена у нас пролетта. Мога да кажа, че пътувах много от балкона, кухнята и хола си.

Ц: В ежедневен и битов план: като новооткрита ценност. Твърде много време е минало от „свобода или смърт“ и у нас свободата е станала някаква ефимерна дума от героичното минало, сложена на една плоскост с шевиците и калпаците. Пандемията може би ни даде възможност да преразгледаме мястото на свободата в ценностната ни система. Ако не можеш да излезеш от вкъщи, за чий ти е да носиш скъпи дрехи, да речем? Това беше добро пренареждане.

Какво ви липсва – като читатели и наблюдатели – в българската литература?

А: Аз не съм чела скоро много българска литература, като изключим Здравка Евтимова, Георги Господинов, примерно, и Теодора Димова с нейния брилянтен роман „Поразените“, който препоръчвам на всички свободни граждани да прочетат – има връзка и с протестите някак си. Имам да наваксвам с литературата може би, за поезия не знам. Смятам, че е добре един пишещ човек да се фокусира основно върху това, което той пише – без да губи представа за средата и за хубавите текстове на други автори, но понякога прекаленото четене около писане може да ти повлияе по не особено творчески начин.

Иначе ми липсват повече хора, които да познават добре българския език, но това е и във, и извън литературата. Сетих се, че наскоро четох и неща от сборника с разкази на Ангел Иванов „Техническа проверка“ и ми харесаха искрено, там я има тази автентичност, за която говорихме. Както и в интерес на истината смятам, че Николаос Цитиридис е написал наистина смешна книга – „За вафлите и хората“, понеже и темата с медиите засегнахме… разбира се, зависи колко широко ти е чувството за хумор. А относно липсите се сетих, че ми липсва говоренето за литература като за нещо нормално и отново част от ежедневието, защото то това е и това трябва да е. Според мен. Не нещо извънредно и/или елитарно. И хумор ми липсва. Това със сигурност. Много.

Ц: Аз имам пропуски в съвременната българска литература и не ми се иска да кажа, че нещо липсва, пък то да се окаже, че просто аз не съм стигнала до него. Но това, което би ми се искало да има, е качествено фентъзи, книги с интересни сюжети, тежка философия, а защо не и някой брилянтен хорър? Има ли брилянтен български хорър?

А: България се казва.

Ц: Ама искам да има и чудовища, и кръв, и мистерия.

А: Аз ще бъда още по-честна. Сега, значи, според мен писатели и поети…

Ц: … не прекалявай…

А: … непрекъснато да се дебнат кой какво е издал и написал… Това води до комплекси, така си мисля, защото е неизбежно съревнование, което разсейва в един момент от основното – от това, което ти искаш да кажеш. А и все пак е хубаво написаното да стига до публиката, която според мен не е нужно да се ограничава в тесния кръг на пишещите хора. Но тука също да добавя – в момента има изключителен нов български рап, който за мен често е висока поезия.

Като кого?

А: Всички знаят като кого, но окей.

Жлъч?

А: Ето, примерно, вчера слушах на Атила последната песен. Жлъч няма какво да го коментираме, там е ясно.

Ц: Той е поет, да.

А: И So Called Crew изобщо. Има едно момче също така…

Стругаре?

А: … ще ви препоръчам целия му албум. F-act – това момче има страхотен албум на някъде две години, „Корени“ се казва.

Ц: А музиката става ли? Щото иначе би било яко да се напишат римите някъде, да може да ги прочете човек, без да слуша.

А: Ами да, става, то аз за цялостния продукт говоря. Аз съм бягала, примерно, на тоя албум, който споменах, и много добре върви. А относно Стругаре – там като по-млада имах резерви, ама май узрях.

Как си представяте бъдещето на Facebook страницата, как ще съхраните непосредствеността ѝ, ще издадете ли книга? Има ли рискове в редуцирането на културата до стока дори и в България?

А: Това един въпрос ли е? Добре. Значи, имайки предвид спонтанната природа на нашето писане в тая страница, предпочитам да не мисля много за бъдещето, а да действам тук и сега. Книга се надявам да има и така да съхраним нещата. Риск от редуциране на културата до стока има всеки ден, всеки час и навсякъде.

Ц: Прескачам направо на редуцирането на културата. Има риск, да, и ще се стремим да не паднем в тази яма. Макар че ако от фирма, която произвежда революционен крем против стрии, ни предложат да им посветим стих и да се снимаме с крема, ще посветим, какво да правим. Имам брутални стрии, няма как да откажа.

А: Значи, това ще мине през съвет на директорите и тогава.

Истинският философски въпрос
е кой да измие чиниите
Нищо отвлечено
Бог
истината
ходът на времето
да, разбира се,
но първо кой да измие чиниите.

Никанор Пара
(в превод на Даринка Кирчева)

Кои са вашите истински философски въпроси?

А: На мене целият живот ми е един философски въпрос. Иначе не знам наистина какво да отговоря. В главата ми е поток от мисли непрекъснато, голяма част от тях вероятно са тежко философски, но тук се връщаме в началото на разговора и аз не мисля, че философията, подобно поезията, е нещо встрани и над живота, който живеем тук и сега. Човек може да си мисли за смъртта, докато пазарува домати, да се пита какво е свободата, докато чака маршрутка, да вижда най-голямата красота от месеци в лицето на непознат на улицата, и така. Не е нужно тия неща да стават по някакъв извънреден начин, че то аман от извънредности.

Ц: Обичайните, които са си задавали и другите велики философи преди нас, нашите колеги Ницше, Киркегор, Хосе Ортега и Гасет, Буда, Декарт. Живот, смърт, самоубийство, драма, секс.

А: Цвети е секси само в две изречения. Да, то като се замислиш, надали можем тепърва с тебе, колкото и да е яка тая страница, да измислим

особено оригинален философски въпрос. Те си се повтарят като цяло. Според мен това е и голяма част от проблема с родния интелектуален елит – всеки иска да е първи, а ние чисто исторически и цивилизационно сме по-скоро последни. Инджой дъ райд.

Заглавна снимка: © „Вайръл стихове за секс и драма“