Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?

Устойчивостта, или т.нар. резилиънс (чуждицата често се използва в научни текстове в областта на психологията), е едно качествата, които са най-важни за оцеляването. Така се нарича способността ни да устояваме на травми, да оцеляваме в трудности и да се адаптираме към изключително неблагоприятни условия. Устойчивостта не е константа – тя се променя спрямо развитието ни и взаимодействието ни с околната среда. Благодарение на устойчивостта хората се учат да живеят със и въпреки тежки заболявания, инвалидност, загуба на деца и близки, в рамките на жестоки репресивни диктатури, в условия на крайна бедност и недостиг, в ужаса на войната. 

Погледнато от друга страна обаче, устойчивостта може да представлява и това, което наричаме „синдром на сварената жаба“ – ако жива жаба се постави в съд с гореща вода, тя мигновено ще изскочи и ще се спаси. Но ако я поставим в съд със студена вода и постепенно повишаваме температурата, тя ще се адаптира, или ще прояви устойчивост – докато не бъде сварена до смърт. 

В статия за литературното списание n+1 журналистката Розина Али изброява всички думи, изречени от световни организации, политици, журналисти и свидетели на израелската офанзива в Газа от атаката на „Хамас“ през октомври насам. С натрупването на суперлативите, с натрупването на думите и ужасяващите кадри – както се случва и с руската инвазия в Украйна, както се случва и в политическия живот през последното десетилетие, в който немислимото за изричане се превърна в ежедневно заглавие и анонимен коментар – съзнанието претръпва и ужасът се нормализира. Свикваме. За това помага и относителната изолация на Запада, САЩ и Европа от горещите точки на конфликт. Засега. 

Въпрос на перспектива е дали проявяваме устойчивост спрямо ужаса на времената, или се варим бавно като жаби. Едно от проявленията на този въпрос е способна ли е (не)позицията на САЩ спрямо случващото се в Палестина да обърне хода на изборите в страната през ноември. И какво изобщо би означавало това.

Позиция, противоречие, парадокс 

Хронологията на Розина Али се състои от изказвания на представители на организации като „Оксфам“, „Лекари без граници“, Би Би Си, „Ню Йорк Таймс“, ООН, УНИЦЕФ, „Уошингтън Поуст“, Си Ен Ен, „Ню Йоркър“, „Амнести Интернешънъл“ и др.

Техните цитати са придружени от данни на контролираните от терористичната организация „Хамас“ палестински официални власти за броя на цивилните жертви, загинали под израелски удари. Заради източника си тези данни следва да се интерпретират критично, но не и да бъдат игнорирани. Организации като ООН се стараят да проверяват и обновяват данните с обективна информация с помощта на хора на терен, доколкото е възможно по време на сериозен военен конфликт. Но дори консервативните цифри представят ужасяващ брой загинали цивилни, много от които жени и деца. Освен данните и цитатите Розина Али добавя и изказвания на американски и израелски политици, както и данни за предоставените оръжия на Израел от САЩ.

Колажът е красноречив: „безпрецедентна хуманитарна криза от невиждан мащаб“; „броят на убитите деца в Газа в рамките на три седмици е по-висок от броя на убитите във въоръжени конфликти в световен план в над 20 държави в рамките на цяла година за последните три години“; „лавина от човешко страдание“; „свидетели сме на изтребване на цивилни без еквивалент и прецедент в рамките на който и да е конфликт от началото на поста ми“ (цитат от генералния секретар на ООН Антонио Гутериш); „израелската военна кампания в Газа според експерти е сред най-смъртоносните и унищожителни кампании в близката история“; „според експерти в рамките на малко повече от два месеца израелската офанзива е причинила повече щети от сриването на Алепо между 2012 и 2016 г. и унищожението на Мариупол или пропорционално на бомбардировките на съюзниците над Германия по време на Втората световна война“ (и двата цитата от „Асошиейтед Прес“). 

Освен данните на Али – например „В началото на декември Белият дом заобикаля Конгреса и изпраща 14 000 единици танкови муниции на Израел“ – данни на Council for Foreign Relations (CFR) показват огромното количество помощ, което САЩ осигурява на Израел. Част от причините за това са изброени в текста на Искрен Иванов, публикуван в „Тоест“ на 29 май 2024 г. Авторите на доклада в CFR – политолозите Джонатан Мастърс и Уил Мероу, също говорят за безпрецедентност: от атаката на Хамас на 7 октомври насам САЩ са предоставили огромно количество военна помощ на Израел, възлизаща по предварителни изчисления на 12,5 млрд. долара. Администрацията на президента Джо Байдън мотивира политиката си с подкрепа на правото на Израел на защита, но тази позиция губи тежест с нарастването на цивилните жертви и информацията за блокиране на хуманитарна помощ, насочена към Газа. 

Хуманитарната помощ за Палестина идва от… САЩ. Мащабите обаче са различни. Още през 2021 г. държавата предоставя 5,5 млн. долара, част от които за здравеопазване, в допълнение към 90 млн. долара, насочени към специфични организации, част от ООН. Седмица след началото на конфликта ООН изчислява, че на Палестина са нужни над 1,2 млрд. долара за спешна хуманитарна помощ. На 5 юни т.г. американската агенция USAID обещава още 90 млн. долара, а армията работи за построяването на инфраструктура, която да спомогне за доставките на хуманитарни помощи за Палестина. Проектът се оценява на стойност 320 млн. долара.

Какъв е смисълът от „все по-противоречивата политика на Байдън в Израел“, както я определя „Ню Йоркър“? 

Цената на realpolitik и скъсването с реалността 

Политиката на Джо Байдън има две основни цели: да овладее конфликта в настоящите рамки и да предотврати прерастването му в регионален конфликт, както и да подсигури унищожението на „Хамас“ до степен, в която повторение на кръвожадната атака от 7 октомври е невъзможно, казва регионалният експерт Арън Дейвид Милър в интервю пред американското списание. Обясненията за тези цели са както лични – траекторията на Джо Байдън като политик, десетилетията му опит в Сената, отношението му към Израел, – така и политически, например вече споменатата дългогодишна политика на САЩ като съюзник на Израел. 

„Бих нарекъл политиката на кабинета на Байдън пасивно-агресивна. Те са бесни на Нетаняху, и то от много време насам. Нетаняху управлява едно от най-екстремистките правителства от началото на историята на Държавата Израел. Настоящото правителство и предшестващото го управление на Нетаняху уронват фундаментални устои на връзката между САЩ и Израел, споделените ценности и общите интереси. Така че когато казвам „пасивно-агресивна“, имам предвид, че шест месеца след началото на тази война американската администрация не желае – и е неспособна – да наложи каквито и да е последствия, които аз и вие като нормални човешки същества бихме приели за реален натиск“, казва Милър.

Той описва три възможни лоста за прилагане на този натиск: прекратяване на военната помощ (почти невъзможен сценарий), промяна на позицията на САЩ в ООН (все още неизпълнено) и радикално оттегляне от преговорите за освобождаване на израелските заложници и присъединяване към гласовете на международната общност, които призовават за прекратяване на огъня от страна на Израел. Всеки един от тези сценарии обаче би предизвикал цунами от последствия и във вътрешнополитическата ситуация в САЩ. „Ако Джо Байдън иска да промени ситуацията в Газа, той трябва да открие начин да деескалира военната офанзива на Израел, да увеличи хуманитарната помощ и да предложи план за възстановяване на Газа, както и да освободи заложниците, което няма да стане със заклеймяване, открита критика или публично скъсване с израелския премиер.“ 

Проблемът е, че Америка е държава, построена върху митове и ценности, в които повечето граждани вярват искрено. Тези ценности – човешки права, свобода на изразяване, демокрация и т.н., представляват и експортен продукт, културна политика, захранват шовинизъм и усещане за превъзходство, а загубата на този ореол води до национална криза на идентичността и все по-дълбоки разделения. САЩ искат образа на спасител от Втората световна война, а не онзи на жестокостта от Виетнам или Ирак. В очите на обществото случващото се в Газа напомня по-скоро за последните и е възможно благодарение на оръжията на САЩ. Това поражда все по-голямо недоволство сред определени сегменти на обществото, както и протести, разриви в академичните среди и все по-силни политически движения, които са критични към действията на администрацията на Байдън. 

Липса на алтернатива 

И докато много прогресивни и демократично настроени американци се канят да бойкотират изборите и са все по-открито критични към Демократическата партия, която ще излъчи Джо Байдън като кандидат за президент за втори мандат, по-добра алтернатива всъщност няма. Още през 2021 г. Доналд Тръмп признава, че Бенямин Нетаняху не се интересува от припознаването на палестинска държава и т.нар. двустранно решение на кризата, което се състои в обособяването на две държави – Израел и Палестина. През 2017 г. Тръмп саботира собствените си усилия за мир в региона, като припозна Йерусалим за столица на Израел и премести Посолството на САЩ, допълнително нагнетявайки напрежението. Към края на мандата на Тръмп връзките с Израел са в застой. 

На 4 април кандидат-президентът на Републиканската партия заяви, че Израел „губи медийната война“ и трябва да „приключи“ с Палестина. В характерния си стил, в който изказванията му могат да се тълкуват двояко според това към кое идеологическо племе принадлежи тълкуващият и как избере да ги интерпретира, Доналд Тръмп заяви, че „това трябва да приключи и да се върнем към мира и стига сме убивали хора. Трябва да приключат нещата. Свършвайте работата и приключвайте бързо, защото трябва да… се върнем към някаква нормалност и мир“.

Тръмп критикува опонента си за недостатъчната му подкрепа за Израел, а след това казва, отново в същия стил, че „трябва да има победа“, без да е ясно за кого, на каква цена и при какви условия. Много по-категоричен пример за позицията на републиканците са действията на бившата кандидат-президентка и представителка на САЩ в ООН Ники Хейли, която написа „Довършете ги“ върху израелска ракета, добавяйки сърчице и подписа си. Републиканската медия „Фокс Нюз“ публикува новината със заглавие, в което уточни, че ракетата била предназначена за „Хамас“. „Кандидатът на Републиканската партия се представя като най-произраелския президент в историята. Републиканската партия затвърждава имиджа си на партия, която вярва, че Израел не е способен на грешни ходове“, казва Милър пред „Ню Йоркър“.

Реакцията на американците 

Към необичайната за поляризираната политика на САЩ консолидация на двете партии по отношение на политиката спрямо Израел се прибавя и сложната картина на реакциите на американците спрямо конфликта. Повечето американци определят отношението си към войната в Газа като силно емоционално. Парадоксално обаче, голяма част от тях не следят конфликта в детайли. Едва половината от запитаните дават верни отговори на въпроси, свързани с конкретни факти.

Израело- и мюсюлмано-американците съвсем естествено, са много по-информирани по темата. Все пак 83% от запитаните отговарят, че конфликтът предизвиква у тях тъга, а 65% – гняв. 51% казват, че са изморени от новинарския обмен, свързан с Израел и Палестина. Едва 22% заявяват, че следят новините по темата в детайли. Стойностите са сходни сред симпатизантите на двете партии. Важен нюанс е, че следящите конфликта принадлежат към двата изявени края на политическия спектър, докато политически по-умерените респонденти отделят по-малко внимание.

Едва 5% смятат, че атаките на „Хамас“ от 7 октомври са приемливи. По-голям дял счита обаче, че цялостните причини на „Хамас“ да се бори срещу Израел са валидни. 58% от американците подкрепят офанзивата на Израел срещу „Хамас“, но едва 38% определят методите на офанзивата като приемливи. 57% от респондентите симпатизират еднакво на израелците и палестинците, а като цяло тенденцията е симпатията да е по-скоро към израелците като народ, отколкото към израелското правителство и Бенямин Нетаняху. Същото важи и за палестинците.

Демографското разделение е важно, ако искаме да дадем поне донякъде верен отговор на въпроса в заглавието: респондентите под 30 години са много по-категорични в мнението, че „Хамас“ има валидни причини да атакува Израел, а младите американци като цяло са по-склонни да гледат положително на палестинците, отколкото на израелците. И все пак мнозинството (58%) от отговорилите в тази възрастова група заклеймява действията на палестинската терористична организация. 

Младите, образовани и по-заможни избиратели, които живеят в градовете, традиционно гласуват за демократите. Те са и тези, които изразяват най-силна симпатия към палестинската кауза и народ. Протестиращите студенти не са добра представителна извадка, но със сигурност са културен феномен, сравним с антивоенните протести в ерата на войната във Виетнам. Освен тази демографска група може да има отлив на гласове и от страна на мюсюлманите и други малцинства, които също подкрепят Демократическата партия, но и палестинската държава и прекратяването на огъня в Газа.

В допълнение, парадоксалната политика на администрацията на президента Байдън е в полза на републиканците, независимо от взетите решения: консерваторите заклеймяват протестите в университетите като хаос и провал на образователната система, която самите те определят като проядена от „марксизъм“ и „либерализъм“; вкарват в калъпа на антисемитизма всеки, изразяващ опозиция срещу избиването на цивилни палестинци (не помага това, че проявите на антисемитизъм зачестяват, макар и сред малцина); и накрая, вътрешно- и външнополитическият хаос така или иначе традиционно подкопават позицията на настоящия президент. 

Няма полезен ход 

Конфликтът между Израел и Палестина осветява и вътрешните проблеми в САЩ. От въпроси за цензурата и свободата на словото до печалбата от войни и разходването на ресурси за военни конфликти (позицията на САЩ спрямо Украйна също е компрометирана и разклатена, тъжно последствие), докато вътрешните кризи в страната се разрастват и пораждат все по-голямо недоволство. Поради консолидацията на корпоративни интереси и безконтролен капитализъм, ежедневните политически кризи и растящите като последствие рекордни неравенства за „обикновения човек“ и гласоподавател, живеещ далеч от метрополисите Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис, ежедневието е все по-трудно и несигурно. Газа и Украйна са все по-големи абстракции; изолационизмът, радикализмът и недоверието в системата – все по-сериозни. Към това се добавят и идеологическите различия – ако гласуващите за демократите са по-склонни да проявяват емпатия и загриженост за хора отвъд пределите на своята държава, то консервативно настроените определят като приоритет просперитета на най-близките си и на малката общност. 

Всички тези фактори накланят везните в полза на републиканците, въпреки че съвсем прясната присъда на Доналд Тръмп според първоначални данни е успяла да промени мнението на част от независимите гласоподаватели, тоест тези, които не се идентифицират с нито една партия. Но независимо от това на кой котлон е поставена тенджерата – вляво или вдясно, – температурата се покачва.

Освен ако Израел и „Хамас“ не се съгласят с настоящото предложение за прекратяване на огъня и с последващите стъпки за двустранно решение за света, няма полезен ход. Независимо дали Америка ще реши да оттегли подкрепата от Украйна и да продължи да подкрепя Израел (вероятен сценарий при победа на Тръмп), или да направи рязък завой в политиката спрямо Израел (който ще дойде на друга геополитическа цена с оглед на интересите на Русия и Китай в региона), или пък да продължи досегашния курс (с цената на хиляди избити цивилни и вероятно напълно разрушена репутация в дългосрочен план). 

Когато сме принудени да претегляме чий живот е по-важен – на жертвите на зверствата на „Хамас“ от 7 октомври или на убитите цивилни палестинци например; когато се налага да се връщаме все по-назад в историята, за да подкрепим правото на една или друга страна да убива, за да съществува; когато човешкият живот се превърне в кръчмарска геополитическа сметка; когато политиката се сведе до жертване на едни, за да не бъдат жертвани други; когато хората се редуцират до едноизмерно свое качество – политическа принадлежност, религия или националност, до страна в някакъв конфликт, за да получим право да одерем човешката им кожа и да ги третираме като безлики единици с извратено удоволствие от собственото си въображаемо морално превъзходство; когато се превръщаме в онлайн запалянковци на това непрестанно дране; когато призоваваме за отнемане на правото на една или друга страна да говори, защото сме толкова освирепели, че вече не можем да понесем различна реалност от своята; когато сме толкова уморени от жестокостта и покварата на света, че изберем жестокостта и покварата на свой ред, или изберем да изключим телевизора, да игнорираме неудобните истини, да отречем тежката сложност на света, да се преструваме, че реалността не съществува… Тогава няма полезен ход, защото, независимо дали в Украйна, в Европа, в Газа, в Судан, в Китай, или другаде, точката на кипене е опасно близо. И отдавна сме привикнали с немислимото. 

Заглавно изображение: Израелските отбранителни сили се подготвят за действия в Газа, 29 октомври 2023 г., IDF Spokesperson's Unit