Симаф, която иска да учи и да стане лекарка

Симаф е на 12, от Сирия. Тя е дете бежанец и от юли миналата година живее в Регистрационно-приемателния център на Държавната агенция за бежанците в Харманли. Пристигнала е в България с леля си Лейля, но според българското законодателство леля ѝ не може да бъде нейна настойничка и за системата Симаф е „непридружено непълнолетно лице“. 

Като всяко дете под 16 години, търсещо закрила в страната ни, Симаф подлежи на задължително обучение в училище и органите на ДАБ подават името ѝ към образователната система. Малцина от непридружените деца обаче наистина тръгват на училище. Властите казват, че децата не са мотивирани, защото плановете им най-често не са да останат в България, а някои никога не са ходили на училище в живота си. 

Разговаряме със Симаф и Лейля за опита им с българското училище, но този разговор е неразделен от разговора за това какво е да си бежанец в България. Срещам се с тях в току-що ремонтираната с помощта на „УНИЦЕФ България“ сграда в бежанския център в Харманли, която ще функционира като „сигурна зона“ – обособен сектор с по-високо ниво на сигурност, в който ще бъдат настанявани децата бежанци, попаднали в страната ни сами. 

Симаф и Лейля не могат да коментират доколко българското образование е подготвено да посрещне деца като Симаф – които не знаят езика, имат малка или никаква образователна подготовка, живеят в много трудни битови условия и несигурност за бъдещето и нямат никаква подкрепа. Те могат само да ни разкажат за това, с което се сблъскват. Изводите ще трябва да си направим сами. 

В какъв момент ви намирам?

Лейля: Добре сме, слава богу. Вече повече от осем месеца сме тук, текат процедури. Настанени сме в семейния сектор. Там е по-спокойно, но тук (в сигурната зона – б.а.) е станало много хубаво, несравнимо е с другите сгради в лагера. 

Извън битовизмите е доста трудно. Семейството на Симаф все още е в Турция, близо до границата със Сирия. Да, аз съм ѝ леля, но тя има нужда от родителите си и понякога ѝ е много тежко.

Как стигнахте до България?

Лейля: Като всички – платихме на трафиканти. В началото искахме да тръгне цялото семейство, но се оказа много скъпо, затова тръгнах аз и взех с мен най-голямото дете – Симаф. Пътувахме през Турция, тук сме от миналото лято и сега чакаме процедурата за събиране със семейството (след като получат бежански статут, децата бежанци имат законно право да „изтеглят“ родителите си и непълнолетните си братя и сестри – б.а.). Симаф вече ходи на училище. 

Искам да ви помоля да поговорим малко за опита ви с българското училище. Симаф, откога ходиш на българско училище?

Симаф: Малко след като пристигнахме в България миналата година, тук започна учебната година. Записаха ме в училище. Тогава в лагера имаше много деца, които ходеха на училище, и ми беше приятно да съм с тях. Освен това ходехме заедно до училището и обратно и беше лесно. След това обаче всички получиха бежански статут и тръгнаха нанякъде. Останах сама и стана трудно. Не успявам да ходя всеки ден. 

Лейля: Училището е далеч, а трябва да стигнем до него пеша. Аз трябва да я заведа, после да се върна в лагера, след това да отида да я взема и пак да се върнем дотук. Тя е дете, не може да се придвижва сама, а за мен е много изморително, не всеки път успявам. Но иначе учителката на Симаф казва много хубави неща – че бързо се адаптирала, че децата ѝ помагат, а тя много бързо учи. 

В кой клас си?

Симаф: В трети.

В Сирия ходила ли си на училище?

Симаф: Не. 

Звучи доста трудно човек да тръгне на училище директно в трети клас, особено като не знае езика. Как учиш български език?

Лейля: В лагера има уроци, тя ги посещава. Като цяло много разчитаме на заниманията, които организират периодично в лагера, защото навън е много трудно да я водя. Няма транспорт, навсякъде трябва да стигнем пеша, а не знаем езика, не познаваме града... Тук я занимаваха с български и с математика, тя ходи с удоволствие.

Симаф: Когато тръгнах на училище, имаше едно момиче от Сирия в първи клас. Заедно с нея научих българската азбука, буквите. Тя вече замина, но аз се научих да пиша и да чета. Сега мога да чета на български език, но не разбирам това, което чета. 

В лагера идват Иванка и Катя, които ни занимава с различни неща. При тях също учим и много обичам да ходя.

А как учиш в училище? Как се справяте двете с учителката, когато тя трябва да ти обясни някой урок? 

Симаф: Някои неща разбирам, за някои другите деца ми помагат. Имаме в класа деца, които говорят турски. Те ми обясняват каквото не разбирам.

Превеждат ти какво обяснява учителката? 

Симаф: Да.

Освен децата има ли кой да помага на теб и учителката да се разбирате, когато нещо не е ясно?

Симаф: Не.

А как се справяш с другите предмети, в които учите – за миналото, за природата, за различни неща от света?

Симаф: Не успявам. В тези часове просто стоя и гледам през прозореца, нищо не разбирам. Най-много обичам математиката и рисуването. 

А на какъв език говориш със съучениците си?

Симаф: Малко на турски, малко на български. Вече знам някои неща на български. Но ако знаех по-добре езика, щях повече да обичам да ходя на училище, защото щях да мога да си говоря повече с децата. Сега в училище няма никой друг от Сирия, само аз съм. 

Лейля: Забелязах, че когато има други деца, с които да ходи на училище и да си помагат, Симаф отива с повече желание, учи повече, по-бързо напредва. Докато ходеха повече деца от лагера, изобщо не можех да я отделя от тетрадките, казвам ѝ: „Хайде, сега ще направиш само тази страница“, а тя ми отговаря: „Не, искам още да уча.“ Но сега позагуби ентусиазъм, защото няма с кого да споделя ученето. Чака семейството си, чака брат си и сестра си. Разказва ми как ще ходят заедно на училище и тя ще им помага. 

Симаф: И ще им казвам какво трябва и какво не трябва да правят (смее се). 

Имаш ли приятели в клас?

Симаф: Да, имам.

Интересно ми е как се разбирате, какви общи теми намирате... В България има хора, които не знаят нищо за децата от Сирия и се притесняват как те могат да учат в българско училище. Затова ми се иска да разкажеш.

Симаф: Децата също не знаеха много за нас. Например ме питаха къде живеем тук, и аз им казах, че живеем в лагера. А те си мислеха, че живеем в гората! Разказах им за лагера и че децата от Сирия, които те срещат в града, всичките живеят в лагера. 

А случвало ли се е да говорите с тях или с учителката за Сирия?

Симаф: Не много.

Лейля: В началото я бяха питали къде е семейството ѝ. Когато стана ясно, че е още в Сирия, никой повече нищо не я попита. 

Може би са забелязали, че това я натъжава.

Лейля: На нея ѝ е много трудно... В момента тече процедурата за събиране на семейството. И чакаме, не знаем колко време ще отнеме всичко. За едно дете осем месеца без родители са много време. Опитвам се да я успокоявам, но неяснотата много тежи. Всеки ден казвам: „Не си сама, аз съм тук. Може би утре ще имаме новини.“ Правим планове да се устроим някак, когато пристигнат майка ѝ, баща ѝ, братчето и сестричката ѝ, да потърсим квартира, работа... Иска ни се да останем в България. 

Мислили ли сте дали ще останете в Харманли, дали ще търсите по-голям град, изобщо как си представяте бъдещето? 

Симаф: Аз искам да продължа да ходя на училище, защото искам да стана лекарка.

Лейля: Гледала съм животни и ми се иска да се занимавам пак със същото. Бащата на Симаф, моят брат, е шивач. Представям си, че бихме могли да гледаме животни и тук, така че по-скоро бихме живели на село. В Сирия имахме глинена пещ в двора, в нея се приготвят някои много вкусни наши традиционни ястия. Мечтата ми е да мога да си направя такава на мястото, където се устроя да живея.

Живеем във време, в което да научиш това, което поискаш, в момент, в който го искаш, е по-лесно от когато и да било преди в човешката история. Въпреки това – или може би имено заради това – формалното образование преживява криза на идентичността. В рубриката „Разговори за образованието“ Надежда Цекулова и нейните събеседници търсят философията, смисъла и формите на онова, което наричаме „образование“ в третата декада на ХХI в.